С разкривено и почервеняло от яд лице Синсемила сграбчи парчетата от скъсаните страници и ги хвърли във въздуха.
— Не са я напечатали нормално. Всичко са направили наопаки само за да ме объркат. Тази страница трябваше да е онази страница, разбъркали са местата на параграфите и изреченията. Взели са нещо красиво и са го превърнали в една купчина лайна. Защото не са искали да го разбера, не са искали да схвана посланието.
Тя заудря с юмруци по бедрата си достатъчно силно, че да й останат синини. Може би се удряше, защото на някакво съзнателно равнище си даваше сметка, че проблемът не е в книгата, а в упоритото й настояване да открие смисъла на живота в едно-единствено тънко томче и да прави непрекъснати опити да се просветли, като всеки ден бяга от реалността чрез хапчета, прахове и инжекции.
В по-обикновени времена — доколкото те можеха да са обикновени на борда на „Лек вятър“ — Лейлъни би проявила търпение към майка си, би се примирила отново с отредената й главна роля в подобни драми. А ролята й беше да прояви съчувствие и загриженост, да попие гнева на тази жена, както марлята попива кръвта от раната. Но сегашният момент беше необикновен, защото изгубената й надежда беше върната по фантастичен и дори загадъчен начин. Затова реши да не пропилява шанса си и да не се остави отново да бъде погълната от емоционалните настроения на майка си.
Тя не седна на леглото, а остана отстрани и се опита да утеши Синсемила.
— Какво искаш? Какво ти трябва? Какво искаш от мен? — Продължи да повтаря тези въпроси, докато Синсемила хлипаше от самосъжаление. — Какво искаш? Какво ти трябва? — Запази тона си хладен и настойчив, защото знаеше, че никое съчувствие или загриженост не могат да донесат вътрешен мир на майка й и че в крайна сметка Синсемила отново щеше да се обърне за утеха към наркотиците. — Какво искаш? Какво ти трябва? Какво искаш от мен?
Настойчивостта даде своето. Синсемила — все още разплакана, но вече не гневна — се сгуши във възглавниците си.
— Хапчетата ми. Искам си хапчетата. Вече взех нещо, но не бяха хапчетата. Подействаха ми кофти. Трябваше да ме изпратят след Алиса в заешката дупка, но вместо това дупката беше змийска.
— Кои хапчета искаш? Къде са?
Майка й посочи към шкафа за дрехи.
— В най-долното чекмедже. Синьото шишенце. Искам да прогоня змиите от главата си.
Лейлъни откри таблетките.
— Колко искаш? Една? Две? Десет?
— Сега само едно. И едно за по-късно. Мама имаше днес лош ден, Лейни. Змийски ден. Нямаш представа колко лош.
На нощното шкафче стоеше бутилка със соево мляко с дъх на ванилия. Синсемила седна и отпи от млякото, за да глътне първото хапче. Сложи второто до бутилката.
— Искаш ли нещо друго? — попита Лейлъни.
— Нова книга.
— Той ще ти купи.
— Не онази проклета книга.
— Не, някоя друга.
— Някоя смислена книга.
— Добре.
— Не някоя за твоите глупави хора-свине.
— Не, не от тях.
— Още ли четеш от онези тъпи книги?
— Вече няма да ги чета.
— Не можеш да си позволиш да си хем грозна, хем глупава.
— Не, не мога.
— Трябва да свикнеш с мисълта, че си прецакана.
— Ще свикна.
— Глупости, остави ме на мира. Върви да четеш глупавата си книга. И без това вече няма никакво значение. — Синсемила се обърна и се сви отново в поза на зародиш.
Лейлъни се поколеба. Дали не виждаше майка си за последен път. След всичко, което беше изтърпяла, след като всички тези години беше виряла в жестоката пустиня на Синсемила, сега не можеше да изпитва нищо друго, освен облекчение. Дори не и радост. Но не беше лесно да се освободиш, да скъсаш с корените си, макар и тези корени да са прогнили. Перспективата за свободата я караше да се вълнува. Но животът като магарешки трън, захвърлян ту тук, ту там и от най-малките капризи на вятъра, не беше много по-добро бъдеще.
Лейлъни промърмори много тихо, за да я чуе само майка й:
— Кой ще се грижи за теб?
Тя никога не си беше представяла, че подобна загриженост ще я накара да се разколебае, когато най- накрая се появи дълго жадувания шанс за бягство. Колко странно беше, че толкова години на жестокост не бяха успели да втвърдят сърцето на Лейлъни, както тя самата беше смятала, а напротив, бяха го направили още по-нежно. Дори беше в състояние да изпитва жалост към този окаян звяр. Гърлото й пресъхна и в него сякаш заседна буца. Почувства тъга. Гърдите й се стегнаха болезнено.
Тя излезе от спалнята и се върна в дневната.
Затаи дъх. Очакваше Къртис и Поли да са си тръгнали.
Но те я чакаха. И кучето, което продължаваше да върти опашка.
Глава 72
Мики не беше пропътувала над две хиляди и петстотин километра, за да умре така безславно. Можеше да си умре и в къщи с бутилка в ръката или като се блъсва с камарото с висока скорост в някоя подпора на мост.
Когато дойде в съзнание, първо си помисли, че е мъртва. Беше заобиколена от странни стени, които не приличаха на нищо от преследващите я кошмари. Въздухът миришеше на пръст и плесен, на урина на плъх, на повръщано, на дървен под, полят с бира преди години, на гъст цигарен дим. Но най-силно се улавяше миризмата на разложено. Вдиша веднъж, два пъти, пет пъти. И все още си мислеше, че е мъртва, защото сегашната атмосфера много приличаше на ада, но не представян така зрелищно както в книгите и филмите. Разбира се, ако адът беше повече чувство за безполезност, а не огън; повече изолация, а не клади, повече разочарование, а не физическа болка.
Тогава зрението й се проясни. Осъзна, че стените са образувани от боклук и натрупани купчини списания. И разбра къде се намира. Това не беше адът, а домът на Тилрой.
Не би могла да отгатне къде е намира, ако сега не видя обитателя на странната къща.
Замириса й и на кръв. Когато облиза устните си, усети и вкуса й.
Не можеше да отвори дясното си око, защото миглите й се бяха слепили от съсирената кръв.
Когато се опита да избърше кръвта, откри, че китките й са вързани здраво.
Беше легнала на едната си страна върху някакъв диван. Пред дивана имаше телевизор и фотьойл.
В дясната страна на главата си изпитваше силна, но поносима болка. Но когато вдигна глава, болката стана чудовищна. За миг си помисли, че отново ще изпадне в безсъзнание. Тогава болезненото усещане леко отслабна, колкото да може да го търпи.
Когато понечи да седне, откри, че глезените й също са здраво завързани и че въжето, свързващо ги с китките, не й позволява нито да се протегне, нито да се изправи. Тя се извъртя и успя да стъпи на пода, седнала на ръба на дивана.
Маневрата обаче предизвика нов пристъп на главоболие. Сякаш едната половина от черепа й непрекъснато се издуваше като балон. Подобно чувство не й беше непознато, независимо как го наричаше — сутрешен махмурлук и така нататък. Само че този път беше много по-силно и не беше съпроводено от угризения на съвестта, а от студена ярост. И това не беше ирационалният гняв, който тя отдавна изпитваше като оправдание за самоизолацията си, а ярост, фокусирана само и единствено върху
