— До другия край на къмпинга — казва Кас и посочва към десетките каравани, в чиито прозорци греят светлини — обитателите са се приготвили да посрещнат бурята на сухо.
— Мога да се справя — уверява ги Лейлъни и закуцва по-бързо. — Но не мога да поддържам висока скорост през цялото време.
— Добре тогава — отвръща Поли. — Щом така или иначе ще вършим тази лудост…
Къс сграбчва Къртис за ръката го придърпва, сякаш е непослушно дете, тръгнало в грешна посока. После продължава започнатата от Поли мисъл на един от техните двойни монолози:
— … ако наистина ще го правим и ще ни преследват…
— … като похитители…
— … тогава…
— … да си размърдаме задниците.
— Къртис, тичай пред мен — дава му инструкция Кас, като сега се държи с него повече като с извънземно величество, отколкото като с обикновено момче — помогни ми да увеличим шансовете си за успех. Трябва да потегляме оттук колкото се може по-скоро и да се насочим към границата на щата.
— Аз ще вървя с теб, Лейлъни — казва Поли.
Тъй като не иска да изоставя момичето, Къртис задържа Кас, която вече се е устремила напред, и изрича:
— Не се тревожи, Спелкънфелтър ще ти харесат.
— О, нищо не обичам толкова, колкото Спелкънфелтър — шегува се Лейлъни.
Ексцентричният отговор поражда у Къртис няколко въпроса едновременно.
Кас обаче не му позволява да общува повече и процежда през зъби:
— Къртис! — тонът й е по-категоричен от всякога.
В небето проблясва светкавица. Назъбените сенки на подредените каравани, сякаш искат да избягат от небесните тризъбци или от тътена на гръмотевиците, проехтял секунди преди това.
Кучето се втурва към флийтууда, а Кас поддържа темпо, което кара Къртис да се съмнява, че по някакъв странен начин в жилите й е влязла от кръвта на духовната му сестра. Къртис гледа да не изостава.
Обръща се назад и вижда как сияещото момиче се придвижва изненадващо бързо. Този свят е по-жив от всеки друг, който е виждал преди. И по-изумителен от много останали. Но дори сред неизброимите великолепия на тази планета и дори рамо до рамо със страхотната и неповторима Полуксия Лейлъни Клонк е в центъра на тази сцена. Струва му се, че тя като че е повела целия свят зад себе си, смъкнала е една тъмна и плътна пелена.
Удостоверението на частен детектив не го подведе и му помогна навсякъде из страната, независимо в кой щат се намираше. Жените често откриваха в него загадъчен мъж с магнетична власт. Хилядите детективски романи, телевизионни филми и касовите екшъни и трилъри бяха създали крайно романтичен облик на трудната и неблагодарна професия.
Служителят на регистратурата в къмпинга обаче не примигна с красиви клепки, когато Ноа Фаръл му показа документа. Като повечето мъже и този реагира с жив интерес и благородна завист. Около петдесетгодишен, той имаше бледо лице и закръглено тяло. Като че скучният му живот беше повлиял на външността му. Искаше да му разкаже всичко по-интересно и вълнуващо от детективската си практика. Обаче по-лесно беше да научи крава да пее, отколкото да го накара да повярва, че детективската работа е скучна и монотонна. От прочетеното и видяното във филмите мъжът си представяше красиви жени, престрелки, гонитби с бързи коли и дебели пликове, пълни с пари. Засипа го с въпроси не само за сегашния му случай, но и за Живота с главно Ж. В отговор Ноа лъга смело, като каза, че преследва двама души, които може би са отседнали тук и които една голяма корпорация издирва, защото са завели дело срещу нея. До края на срока оставало толкова малко време, че трябвало да ги търси дори по време на почивката им. Освен това Ноа си измисли какви ли не подробности за минали подвизи.
Услужливият човек потвърди, че Джордан Банкс е наел място в къмпинга. Регистрационният номер и описанието на караваната — преоборудван автобус „Превъст“ — отговаряха на информацията, с която Ноа се беше сдобил чрез връзките си в Отдела за регистрация на МПС към калифорнийската полиция. Бинго!
Служителят също така разпозна Мики на фотографията, която той беше взел от леля й.
— О, да, това е тя. Днес идва тук, преди господин Банкс да пристигне, и също пита за него.
В съзнанието на Ноа удари тревожна камбана. Ако Мадок беше разбрал, че тя го е търсила…
— Тя му е сестра — добави служителят. — Искаше да го изненада за рождения му ден. Затова не му казах нищо, когато пристигна. — Очите му се присвиха. — Мислите ли, че казва истината?
— Да, сестра му е. Тя идва ли отново, след като господин Банкс се регистрира при вас?
— Не. Надявам се да намине, преди да ми свърши смяната. Тя е балсам за очите, тази девойка.
— Трябва ли да получа разрешение за влизане като посетител? — попита Ноа.
— Не е толкова лесно. Ако той не е оставил името ви на регистратурата, а той наистина не го е сторил, трябва да изпратя едно от моите момчета да отиде до място номер шейсет и две, за да попита дали да ви пусна като негов гост. Проблемът е, че едно от момчетата е болно и не е на работа днес, а другите се побъркват, като вършат работа за двама. Затова трябва да отида аз и да го попитам, докато вие ме чакате тук.
Отвън проблесна първата светкавица на бурята, след което постройката беше разтърсена от гръмотевицата. През това време Ноа бръкна в портфейла си, извади една банкнота и я сложи на масата, също като в най-клишираните сцени от криминалните филми.
Служителят примигна веднъж.
— И без това не ми харесва да излизам оттук в бурята. Имам си задължения. Какво пък, нали и без това сте като ченгетата. Или поне веднага след тях, нали?
— Точно така — съгласи се Ноа.
— Ами тогава, вървете. Докарайте колата си, аз ще вдигна бариерата.
Дъждът не последва веднага след първата светкавица. Мина почти минута, след което удари втория гръм, предшестван от нова светкавица, по-ярка от първата, след което пороят се отприщи.
Върху караваните и другите коли в къмпинга започнаха да падат капки големи колкото гроздови зърна, а от ударите им се вдигаха пръски.
Лейлъни вече беше изчерпала силите си и способността си да се движи бързо. Роботоподобният крак може и да изглеждаше страховито, но сдаде багажа по-скоро отколкото беше очаквала. Сигурно защото през последните дни беше ходила много малко и недостатъчно, тъй като през повечето време бяха на път. Постепенно изгуби плавното движение на бедрото, което й помагаше да се придвижва по-бързо, и не беше в състояние да поддържа предишния ритъм.
Прелюдията към дъждовната симфония продължи само няколко секунди. След това върху къмпинга сякаш се изля Ниагарският водопад — концерт, композиран изцяло от бясното стакато на ударни инструменти. Пороят беше толкова силен, че дори дърветата се огъваха от тежестта на капките.
Лейлъни се опита да предпази дневника, но скоро страниците му се намокриха, сякаш бяха накиснати в кофа с вода. Самата тя вече беше мокра до кости, като че беше плувала с дрехите.
Поли сложи ръка на рамото й и се наведе, за да бъде чута:
— Малко остана! Онзи флийтууд на трийсетина метра оттук!
Лейлъни пъхна дневника в ръцете на поли и отвърна:
— Вземи това и върви! Аз ще те настигна!
Поли настоя да останат заедно. Лейлъни съзнаваше, че разстоянието е съвсем малко, но не можеше да тича толкова бързо като Поли, защото болките в краката й бяха станали много силни и защото не можеше да възвърне старото си темпо, колкото и да се опитваше. Както и защото калната автомобилна алея се оказа доста хлъзгава от дъжда и така й беше по-трудно да пази равновесие. Колкото и да се правеше на
