Престън Мадок.
За нея той се беше превърнал в истинско въплъщение на дявола. И може би не само за нея и не само в метафоричния смисъл, а и на практика. През последните няколко дни Мики научи за съществуването на злото по нов начин. Струваше й се, че злото на хората — мъже и жени — взети поотделно, е само бледо отражение на много по-голямото и отровно зло, което съществуваше на този свят и си пробиваше път бавно и търпеливо.
Когато болката отново престана, тя се наведе напред и избърса с коляно изцапаното си със засъхнала кръв дясно око. Зрението й, изглежда, не беше засегнато. Кръвта не беше от окото, а от раната на главата й, която вече не кървеше така обилно.
Заслуша се. Цареше абсолютна тишина.
Логично беше Ленард Тилрой да е убит. Тъй като бе живял тук сам и че сега къщата беше превърната в мястото за игра на Мадок.
Тя не извика за помощ. Фермата се намираше сред обширен безлюден район, а къщата беше далеч от пътя. Нямаше съседи, които да я чуят.
Докторът на смъртта беше отишъл някъде. Но скоро със сигурност щеше да се върне.
Не знаеше точно какво възнамерява да стори той с нея и защо не я е убил още в гората. Но Мики не мислеше да го чака тук, за да го пита.
Беше я завързал с жиците на лампата.
Имайки предвид това, възлите не би трябвало да са чак толкова стегнати. Мики погледна отблизо и видя, че ръчно изработените окови са умело сплетени и че всеки възел е разтопен, за да стане по-здрав. Така беше почти невъзможно да се разхлаби кабелът само с опъване и разхлабване.
Погледна към фотьойла. На масата до него имаше пепелник с фасове.
Мадок сигурно беше използвал запалката на Тилрой, за да разтопи жиците. Сигурно я беше оставил тук някъде. Това, което можеше да се залепи с топлина, можеше напълно да се разтопи и тя да е свободна, ако действа внимателно.
Китките й бяха прекалено стегнати, за да може да държи запалката така, че да насочи пламъка към жицата, без да се изгори. Възлите между глезените й обаче не бяха стегнати.
Тя се свлече от дивана и остана така прегърбена, с леко свити колене. Не можеше нито да ходи, нито да помръдне краката си. А когато се опита да се движи с подскоци, загуби равновесие и падна, като едва не си разби главата в ръба на масата.
Ако не беше избегнала масата, сигурно щеше да си счупи врата.
Мики запълзя като мия в търсене на газовата запалка — първо около фотьойла, а после и зад него.
На пода вонята беше по-силна. Беше толкова силна, че само дето не я докосваше. Едва се сдържаше да не повърне.
Едно силно избумтяване разтърси цялата къща и я накара да изкрещи. За миг си помисли, че се е затръшнала вратата и че демонът е пристигнал отново. Тогава разбра, че това е било гръмотевица.
Бурята беше започнала.
След като пристигна от летището на Кьор д’Ален в Нънс Лейк, Ноа Фаръл се обади по мобилния на Дженива Дейвис. Когато Мики е позвънила на леля си тази сутрин, преди да тръгне от Сиатъл, Дженива сигурно й е казала, че планът да замесят коравия детектив в играта им е успял и че той е на път за Айдахо. Все пак му се искаше Мики да го беше изчакала, вместо да тръгва сама. Дженива сигурно беше предала на племенницата си инструкциите на Ноа да се обади отново от Нънс Лейк и да каже името на местен ресторант, или друг обект, където да се срещнат веднага щом той пристигне. Сега, когато се свърза с Дженива, за да научи мястото за срещата, той разбра, че Мики не се е обаждала сутринта от Сиатъл, нито от Нънс Лейк.
— Трябваше вече да е там — притесни се леля й. — Не знам какво да правя. Да се тревожа ли, да се плаша ли.
Сияещото момиче се доверява на непознати изненадващо лесно. Къртис предполага, че всеки, който свети като нея, сигурно притежава изключително прозрение. Това прозрение помага да отгатва дали хората, с които се среща, имат добри или лоши намерения.
Тя не взема със себе си нито куфар, нито някакви лични вещи. Сякаш не притежава нищо на този свят, освен това, което е с нея. Сякаш не са й необходими никакви вещи, които да й напомнят за неприятното минало, и сякаш тя иска да забрави това минало. Все пак взима със себе си дневника от леглото. После се приближава толкова до Къртис и Жълтьо, че чрез кучето той почти усеща топлотата на нейното божествено сияние.
— Майка ми в момента изнася едно от обичайните си представления. Надрусала се е пак — казва тихо Лейлъни. — Може да не разбере, че ме няма, докато не издам двайсетина романа и не спечеля Нобелова награда за литература.
Къртис е впечатлен:
— Наистина ли? Това ли предвиждаш да ти се случи?
— Ако изобщо можеш да предвидиш нещо, то трябва да е голямо и значимо. Затова винаги казвам така. Кажи ми, Батман, спасявал ли си и други светове?
Къртис е поласкан, че го наричат Батман, особено ако има предвид актьорската игра на Майкъл Кийтън. Това е истинският Батман. Той трябва да бъде искрен с нея:
— Аз не. Но майка ми е спасила доста.
— Изглежда, светът ще си има работа с новак. Но съм сигурно, че ще се справиш добре.
Вярата на момичето в него, макар още с нищо не оправдана, кара Къртис да се изчерви.
— Ще се постарая.
Стария Жълтьо легнал между краката на Къртис, се премества при Лейлъни и момичето го погалва по главата.
Чрез духовната връзка момче-куче Къртис едва не се разтапя от удоволствие, когато е обзет от прилива на топли емоции, изпитан от духовната му сестра. Животното е омаяно и опиянено от очарованието на новата позната.
— От къде знаеш, че светът трябва да бъде спасен? — пита Лейлъни.
— Очевидно е, има много признаци.
— Ще тръгваме ли или ще киснем тук цяла седмица? — намесва се Поли, която се е изкачила по стъпалата и е влязла в караваната.
Тя отстъпва встрани, за да направи път първо на духовната сестра, а после на Лейлъни и Къртис. Кучето изскача от караваната, но сияещото момиче слиза по стълбите внимателно, като първо стъпва на земята със здравия си крак, а после завърта и този с шината. Леко се олюлява, но запазва равновесие.
Докато слиза след Лейлъни и усеща как кучето потръпва от зловещата атмосфера, която витае около превозното средство, Къртис пита:
— Къде е вторият ти баща, убиецът?
— Отиде да се срещне с един мъж, видял извънземни — отговаря Лейлъни.
— Извънземни?
— Дълго е за разказване.
— Скоро ли ще се върне?
Изведнъж красивото й лице помръква.
— Може би всеки момент.
Изоставила поста си от обърнатата боклукчийска кофа, Кас се присъединява към тях по средата на разговора, за да долови тревогата.
— Скъпа, можеш ли да тичаш с тази шина? — пита тя.
— Мога да се движа бързо, но не и колкото вас. Колко още остава?
