но не чак толкова голям. Освен ако човек не е безнадежден паникьор и хипохондрик, за когото настинката е равносилна на чума и който е способен да оплаче в стихове зле поддържания маникюр и разрошената коса.
Лейлъни също беше писала стихове, но за изгубени кученца и котенца, които никой не искаше. Тогава обаче беше само на шест години и още беше доста зелена. „Неоправна“ много й харесваше. Думата означаваше „глупава, неопитна, детинска, незряла“ и в същото време звучеше умно и интелигентно. Обичаше нещата, които не бяха такива, каквито изглеждаха от пръв поглед, защото прекалено много в този живот беше точно такова: глупаво, банално и детинско. Като майка й например, като повечето телевизионни предавания и филми и половината актьори в тях. Не обаче и Хейли Джоал Озмънд, който беше сладък, чувствителен, интелигентен, чаровен, божествен.
Мики и госпожа Ди се опитаха да задържат още малко Лейлъни. Страхуваха се за нея. Бояха се, че майка й ще я насече на парчета през нощта или ще я сготви с ябълка в устата за вечеря. Такава, образно казано, беше тяхната тревога.
Лейлъни ги увери, както беше правила и преди, че майка й е опасна само за себе си. Е, когато тръгнеха отново на път, старата Синсемила можеше да подпали караваната, докато си приготвя кокаин за вечерната доза. Но не беше способна на насилие. То изискваше не просто лудост или ярост, а и ентусиазъм, целенасоченост. Ако лудостта можеше да бъде превърната в златни кюлчета, старата Синсемила щеше да бъде неимоверно богата, но на нея не й беше останал никакъв ентусиазъм. Наркотиците от най-различни видове бяха унищожили всичките й страсти. Беше й останала само ужасната зависимост.
Госпожа Ди и Мики се тревожеха и за доктор Смърт. Разбира се, той беше по-сериозен случай от старата Синсемила, защото имаше страст в излишък, а тази страст отиваше само за задоволяване апетита му за смърт. Той живееше в градината на смъртта, обожаваше черните рози с аромат на разложена плът.
Той имаше правила, по които живееше, стандарти, с които никога не правеше компромис, и процедури, които винаги спазваше стриктно. Тъй като се беше заел с лечението на Лейлъни на десетия й рожден ден, нея не я грозеше опасност до следващата година. Но тогава, ако не я прибереше някой космически кораб, Престън щеше да я „излекува“ по-бързо и нямаше да се церемони като извънземните. Да я задуши с възглавницата или да й бие смъртоносна инжекция до навечерието на рождения й ден беше против етичния му кодекс, а той се отнасяше сериозно към етиката като свещеник към вярата.
Докато слизаше по стъпалата на кухнята на Дженива, Лейлъни съжали, че се разделя с двете жени, които са толкова загрижени за нейното добруване. Обичаше да кара хората да се усмихват. Обичаше да ги кара да си мислят: „Ама каква чудачка е това момиче“. Не искаше обаче да си казват: „Какво малко уродливо момиче“. Тази вечер май беше изпаднала в прекалено големи откровения и беше оставила у тях повече съжаления, отколкото усмивки.
Но и това не беше причината за срама й, макар че се приближаваше до истината. Когато прекосяваше тъмния двор, реше да се разсее с една глупава шега. Престори се, че бодлите на увехналия розов храст са я уплашили, застана срещу тях, образува с ръцете си кръст и извика: „Назад! Назад!“, сякаш срещу себе си имаше вампир.
Лейлъни хвърли поглед към дома на Дженива, за да види дали малкото й представление е било забелязано. Подобна ирония не беше уместна. Мики и Дженива бяха застанали на стъпалата на входната врата. Дори и на слабата светлина Лейлъни можа да види угрижените им лица.
Още едно забележително постижение за госпожица Вода ненапита Клонк! Покани това чаровно момиченце на вечеря и то ще опустоши душата ти! Сервирай му сандвичи и то ще ти разкаже такава история, че дори стените ще го съжалят. Запази поканата си за по-нататък! Графикът й за социални контакти вече е пълен!
Лейлъни се обърна и повече не погледна назад. Прекоси останалата част от двора и прекрачи падналата ограда. Постара се да го стори колкото се може по-тихо и дрънченето на металната скоба да не се чува. Като се съсредоточеше върху дадено физическо действие, тя можеше да се движи доста бързо и грациозно.
Срамът не я оставяше на мира. Не заради тапата шега с розовия храст, а защото се беше опитала по най-груб начин да контролира Мики. Мики не беше Синсемила в края на краищата. Позволено й беше да изпие една-две чаши бренди. Нямаше да стигне дотам, че година по-късно да се въргаля в собственото си повръщано със следи от кокаин по ноздрите. Мики беше по-добра. Да, вярно, че тя имаше склонност към самоубийство чрез пристрастеността си към алкохола. Лейлъни можеше да долови тази пристрастеност по- добре отколкото тренирано прасе да открие под земята трюфели. Но дори склонността на Мики нямаше да я отведе в страшните и зловещи дебри, които обитаваше Синсемила. Мики притежаваше чувство за морална ориентация, което или липсваше на Синсемила, или пък тя го беше изгубила много отдавна. Така че всяка деветгодишна „умница“, която смяташе, че е в правото си да каже колко да пие Мишелина Белсонг, трябваше да се срамува от себе си.
Докато вървеше из техния двор, където майка й беше танцувала с луната, Лейлъни си даде сметка, че вече не се срамува заради морализаторските си наставления, а заради това, че е изяла две парчета пай. Истината — която тя беше дала дума на Бог винаги да спазва, но която понякога увърташе, защото не намираше кураж да бъде пряма — беше, че се срамуваше, защото тази вечер беше изплюла камъчето пред тях. Беше им разказала всичко за Синсемила, за Престън и извънземните, за Лукипела, който е убит и сигурно погребан някъде из горите на Монтана.
Мики и госпожа Ди бяха приятни и любезни жени. Не бяха безразлични към чуждото нещастие. Когато Лейлъни сподели с тях подробностите, тя им направи мечешка услуга. Не само че биографията й беше отвратителна и разтърсваща, но те и да искаха, не можеха да й помогнат. Лейлъни знаеше най-добре, че беше попаднала в капан, от който никой не беше в състояние да я измъкне. Знаеше, че единственият й шанс за бягство е да изгризе заклещения си крак и да го остави в капана — образно казано, разбира се — и да избяга преди следващия си рожден ден. Това, че тази вечер изплю камъчето, не й помогна с нищо. Можеше да спести на госпожа Ди и на Мики лошите вести.
Стигна стъпалата на техния дом. Прииска й се отново да се обърне и да погледне към караваната на Дженива, но устоя на изкушението. Знаеше, че още я гледат, но дори и да им помахаше радостно за довиждане, нямаше да повдигне духа им.
Синсемила беше оставила външната врата на кухнята отворена. Лейлъни влезе.
През това време токът отново дойде. Часовникът на стената светна, но не показваше точното време.
Макар че тънката червена стрелка продължаваше да отмерва секундите на циферблата, времето сякаш беше спряло. Погълната от тишината, къщата беше някак напрегната в очакване. Сякаш всеки момент щеше да се спука някой бент и мощен потоп щеше да помете всичко пред себе си.
Доктор Смърт беше отишъл на вечеря или на кино. Или да убие някого.
Някой ден някоя бъдеща жертва щеше да поднесе изненада на Престън. Не беше необходима голяма физическа сила, за да дръпнеш спусъка.
Късметът обаче никога не беше на страната на Лейлъни. Затова не вярваше, че е дошла вечерта, в която щяха да му дадат от неговото лекарство. Рано или късно щеше да се прибере, миришещ на смърт.
От кухнята се виждаше холът, където светеше лампа. Майка й не се виждаше никъде, но това не означаваше, че не е тук. В този час на денонощието Синсемила обикновено потъваше до такава степен в халюцинации, че беше малко вероятно да я откриеш във фотьойла. Криеше се зад дивана или се свиваше на кълбо в дрешника.
Както можеше да се очаква, в един стар и напълно обзаведен подвижен дом под наем, декорът не можеше да се сравнява с този в замъка на Уиндзорите. По плочките на пода имаше петна от предишни течове на вода. Пердетата бяха избелели от слънцето, излинялата материя беше измачкана и беше попила цигарения дим. Разпокъсаните, лекьосани и надраскани мебели бяха поставени върху оранжев килим, който някога е бил пухкав и дебел. Сега той беше смачкан като всички надежди и мечти, умрели тук през годините.
Синсемила не беше в хола.
Дрешникът беше идеално укритие от духове. Ако Синсемила беше там, въображаемите чудовища вече я
