бяха изяли заедно с парцалите. В дрешника имаше само телени закачалки, които издрънчаха, когато Лейлъни отвори вратата.
Мразеше да издирва майка си. Никога не знаеше в какво състояние ще я намери.
Понякога се налагаше да чисти след скъпата си майчица. Лейлъни беше свикнала да се справя с подобни неща. Не желаеше цял живот да чисти повръщано и урина, но беше готова да стори каквото трябва, без самата тя да повърне двете парчета пай.
Кръвта беше нещо по-лошо. Достатъчни бяха само няколко капки кръв.
Старата Синсемила никога не би се самоубила. Тя водеше здравословен живот — не ядеше месо, пушеше само трева, пиеше по десет чаши минерална вода на ден, за да се прочисти от токсините, взимаше по двайсет и седем таблетки витамини и минерали и непрекъснато се тюхкаше за глобалното затопляне. Преживяла е трийсет и шест години, казваше тя, и възнамерявала да се държи още поне петдесет, докато замърсяването или прекалено голямата населеност не предизвикат измирането на деветдесет и девет процента от живота на Земята.
Макар че не беше способна на самоубийство, Синсемила практикуваше в умерена степен самонараняване. Заемаше се сериозно със себе си веднъж месечно. Стерилизираше винаги скалпела със свещ, а кожата си с алкохол. После правеше всеки следващ разрез след сериозни размисли.
Молейки се да не е нещо по-отвратително от повръщано, Лейлъни отиде в банята. Тясното помещение беше празно.
В късия коридор, облицован с имитация на дървени панели, имаше три врати, които водеха към две спални и дрешник.
В дрешника не откри нито майка си, нито повръщано или кръв, нито таен проход, водещ до вълшебно кралство, в което всички са красиви, богати и щастливи. Всъщност Лейлъни не потърси такъв проход, защото знаеше, че няма да открие. На нейната възраст беше нормално да търси тайни врати към фантастични земи и светове, но тя непрекъснато оставаше разочарована. Затова реши, че ако наистина съществува такава врата, то тази врата сама ще я открие. Освен това, ако този дрешник беше нещо като автобусна спирка между Калифорния и царството на приказни вълшебници, със сигурност щеше да има някакви предмети, останали от троли или елфове. Но в дрешника имаше само една умряла хлебарка.
Оставаха две врати — и двете затворени. Отдясно се намираше малката спалня на Лейлъни. Отпред беше стаята, която майка й делеше с Престън.
Синсемила можеше и да е в стаята на дъщеря си, и където и да било другаде из тази къща. Тя нямаше уважение към личното пространство на хората и никога не беше изисквала такова към нейното, сигурно защото наркотиците й създаваха усещане за необятна шир. В тази шир можеше да се усамоти, когато си поискаше.
Под вратата отпред се виждаше светла черта от запалена лампа вътре. Под вратата отдясно такава светлина нямаше.
Това нищо не значеше. Синсемила обичаше да седи сама в тъмното, понякога се опитваше да комуникира със света на духовете, а понякога просто си говореше сама.
Лейлъни се ослуша. Съвършената гробна тишина продължаваше да изпълва къщата. Разбира се, кървенето е тих процес.
Въпреки свободолюбивия си артистичен дух Синсемила напоследък беше ограничила изкуството на скалпела само върху лявата си ръка. Петнайсет сантиметра дълга и пет широка област, с големината на снежна топка, в която белезите и резките бяха прецизно свързани една с друга. Оригиналната творба подобна на декоративна плетка украсяваше или загрозяваше предмишницата й в зависимост от вкуса и гледната точка на човек. Гладкият, почти лъскав белег беше с белезникав цвят и контрастът беше фрапиращ, когато Синсемила имаше тен.
„Махни се оттук. Спи в двора. Остави доктор Смърт да се оправя с бъркотията“.
Ако се върнеше в двора обаче, щеше да избяга от отговорност. Точно така щеше да постъпи старата Синсемила, ако беше на нейно място. В своите действия Лейлъни винаги се ръководеше от един и същ принцип: прави обратното на това, което би направила Синсемила. Така винаги има по-голяма вероятност да постъпиш правилно и да запазиш съвестта си чиста.
Лейлъни отвори вратата на стаята си и запали лампата. Леглото й беше оправено, както го беше оставила. Личните й вещи не бяха докосвани. Циркът на Синсемила не се беше разигравал тук.
Оставаше една врата.
Дланите й бяха влажни от напрежение. Избърса ги в тениската си.
Спомни си един разказ, който беше чела — „Дамата или тигъра“. В него един мъж беше принуден да избира между две врати. Ако отвореше грешната, щеше да умре. Зад тази врата обаче нямаше нито дама, нито тигър, а един много уникален и рядък екземпляр. Лейлъни би предпочела да открие вътре тигър.
Не от някакъв перверзен интерес, а от тревога и притеснение Лейлъни беше проучила какво представляват самонараняването и самобичуването. Според психолозите повечето болни бяха десетгодишни момичета. Синсемила беше прекалено стара за подобна игра. Самобичуващите се често страдаха от комплекс за малоценност, имаха ниско самочувствие и дори изпитваха омраза към себе си. Синсемила беше влюбена в себе си през повечето време или поне когато беше употребила лекарства. Което на практика си беше повечето време. Разбира се, може да се допусне, че е преминала на по-силни наркотици не защото „са имали приятел вкус“, както тя се оправдаваше, а поради импулс за самоунищожение.
Дланите на Лейлъни продължаваха да се овлажняват. Тя отново ги избърса. Въпреки августовската горещина ръцете й бяха студени. Почувства в устата си горчилка, сигурно беше от лука от картофената салата на Дженива.
В моменти като този тя се стараеше да се олицетворява със Сигърни Уивър в ролята на Рипли във филма „Пришълецът“. Макар и дланите ти да са влажни, ръцете — студени, а в устата ти да е сухо, трябва да се изправиш твърдо, да събереш кураж и сили, да отвориш проклетата врата и да влезеш вътре при звяра. И да сториш това, което е необходимо.
Избърса ръцете си в шортите.
Повечето самобичуващи се бяха самовглъбени в себе си. На малка част от тях можеше да бъде поставена диагноза „нарцистични“. Виж тук психолозите и старата Синсемила щяха да постигнат пълно единодушие и да си стиснат ръцете. Когато беше в настроение, майка й често пееше една глупава песничка, която сама беше съчинила: „Аз съм хитра котка, аз към летен вятър, аз съм птица в полет, аз съм слънцето, аз съм морето, аз съм аз!“ В зависимост от това каква смес от наркотични съставки беше употребила, когато беше ту свръхенергична, ту на границата на безсъзнанието, понякога тя повтаряше тези стихове като мантра, докато заспеше или започнеше да плаче, а после пак заспиваше.
Безшумно стигна до вратата.
Ослуша се. Не се чуваше никакъв звук.
Рипли обикновено имаше под ръка голяма пушка и огнехвъргачка.
Ето тук щеше да се пригоди навикът на госпожа Ди да смесва реалност с киното. Припомняйки си предишната победа над снасящата яйца кралица-прищълец, Дженива би влетяла през вратата, без да се колебае, и да срита задника, на когото трябва.
Още веднъж избърса дланите си. Не е желателно дланите ти да са хлъзгави, когато и ситуацията е доста хлъзгава.
Синсемила казваше, че плаче, защото е цвете в свят от тръни, защото никой в този свят не можел да види нейното красиво излъчване. Понякога Лейлъни си мислеше, че наистина това може би е причината майка й често да избухва в сълзи. Което си беше страшничко, защото тогава тази жена беше по-чужда на нашата планета и от извънземните, които Престън толкова страстно издирваше и преследваше. „Нарцистичен“ звучеше неуместно за описание на човек, който, дори когато се търкаляше в собственото си повръщано и урина, се смяташе за деликатно и изтънчено цвете.
Лейлъни почука на вратата. За разлика от майка си тя изпитваше уважение към личното пространство на другите.
Синсемила не отговори на почукването.
Сигурно скъпата й майчица беше добре въпреки изпълнението й в двора. Сигурно сега спеше кротко и трябваше да я остави да се наслаждава на сънищата си.
Да, но сигурно беше в беда. Сигурно това беше един от случаите, в които уменията й да прави
