ефективно взаимодействието между мозъка и тялото.
Ако змията я беше ухапала по лицето, можеше да засегне окото й.
Тя удари крака си в ръба на леглото, строполи се, но моментално се подпря и отново се изправи. Почувства се глупаво, като момиче от замъка на Франкенщайн. Само болтове във врата й липсваха. Жалък експеримент, който беше пълен провал в сравнение с истинския Франкенщайн.
Не искаше много — само да има нещо, на което да можеше да разчита и което да й послужи за опора. Деформиран крак, деформирана ръка, прекалено остър ум. Нямаше как да замени тези части с по-нормални. Надяваше се само на здрав и надежден десен крак, здрава и надеждна дясна ръка, приятно и симпатично лице. Гордостта нямаше нищо общо с това. Имайки предвид всичките й проблеми, симпатичното лице не беше за нея само желание да бъде красива, а беше начин да оцелее.
Когато заобиколи леглото, видя хлъзгавата гадина там, където я беше забелязала за последен път — свита под прозореца.
— О, скъпа, Лейни, трябваше да снимам с видеокамерата — каза Синсемила. — Щяхме да спечелим цяло състояние от онова предаване — „Най-смешните домашни видеоклипове“.
Лице. Очи. Можеше да загуби много. „Излез, махни се оттук“. Но те ще си я върнат отново. И къде ли ще бъде змията тогава? Навсякъде, навсякъде. Ами ако майка й я вземе с тях, когато отново тръгнат на път с караваната? В тази ламаринена съборетина на колела тя ще трябва да се съобразява не само със Синсемила и Престън, ами и със змията. А когато кръстосваш щатите със скорост сто километра в час, няма как да скочиш в движение и да избягаш.
Хванала пръта с двете ръце, Лейлъни се запита какво разстояние можеше да прелети една змия, когато скочи срещу жертвата си. Май някъде беше чела, че може да направи скок два пъти по-дълъг от собствената си дължина. В случай метър и половина — два метра. Значи нямаше да я стигне. Но ако гадината се окажеше прекалено амбициозна, винаги можеше да подобри резултата с още десет процента. Като герой от някоя откачена детска книга — „Малката змия, която скачаше нависоко“. Тогава нямаше шанс.
Лейлъни не беше способна на кой знае какво насилие, може би дори изобщо не беше способна да причини болка на друго създание. Тя никога не си мечтаеше да бъде майстор на бойни изкуства с ръце и крака твърди като желязо. Стилът на Клонк беше различен от стила „Нинджа“. Стилът на Клонк предполагаше да очароваш, да забавляваш, да впечатляваш. Но ако подобен подход имаше успех при учителите и настоятелите на училището, както и сред добродушните съседки, при змиите най-много щеше да ти помогне да останеш без око.
— Бягай, животинче, бягай — посъветва Синсемила змията. — Бягай, че лошата Лейни ще те стигне!
И най-малкото колебание щеше да повлияе на волята й. Затова Лейлъни трябваше да действа решително, докато още беше под въздействието на страха и яростта си. С изненада установи, че е готова да заплаче. Тогава замахна с пръта като с копие право към свитата на кълбо мишена.
Успя да удари змията, но само две-три секунди след това влечугото се опита да избяга.
— Бягай, животинче, бягай!
Продължи да удря. Притисна я и я смачка в стената. С всички сили удари отново и почти я разсече на две, но гадината отново се освободи. Не беше лесно да убиеш змия. Трудно, като да разбереш кой е истинският ти баща, като да научиш какво се е случило с брат ти, трудно като всичко останало в този скапан живот. Но не бива да се отказваш, трябва да опитваш, да замахваш.
Змията се изплъзна и се шмугна покрай стената под високия шкаф с чекмеджетата. Синсемила скочи в леглото.
— Опа, голям проблем. Разказа играта на животинчето и сега то се е свило под шкафа. Но то готви своето змийско отмъщение.
Лейлъни се надяваше да има петна от кръв по стената. Или ако змията нямаше кръв, нещо друго, което да подсказва, че му е нанесла смъртоносни рани. Но кръв нямаше, нито размазани вътрешности.
Кръглият край на пръта не беше така ефективен като остър нож, но със сигурност можеше да разсече змийските мускули, ако Лейлъни го натиснеше достатъчно силно. Макар че потните й длани се хлъзгаха по гладката стомана, със сигурност беше ранила влечугото.
Шкафът с чекмеджетата беше висок над метър и половина, широк около метър и двайсет и дълъг близо трийсет сантиметра. Змията беше някъде отдолу, под него. Когато Лейлъни затаи дъх, тя чу съскането на влечугото. Звукът отекваше в стените на най-долното чекмедже.
Най-добре е да се заеме с това същество, докато още е зашеметено и не се е опомнило. Отстъпи назад и коленичи с усилие. Легна на пода и погледна под шкафа.
Ако Смъртта имаше миризма, то със сигурност тя беше еднаква с миризмата на този килим. Гневът не я напускаше, продължаваше да й се гади.
— Я само чуй това умно змийче, чуй как крои план, както когато дебне мишка да я изяде.
Слабата червена светлина едва-едва проникваше до тъмната ниша под шкафа.
Лейлъни дишаше с отворена уста. Не от умора — не беше се уморила чак толкова — а защото беше притеснена и доста уплашена. Докато лежеше и напрегнато се взираше за влечугото на разстояние само два метра от опасното гнездо, и дишаше тежко с отворена уста, езикът й се докосна до килима и от отвратителния вкус отново й се догади.
Сянката под шкафа сякаш трепна. Някъде там отдолу проблеснаха пръстените на змийската кожа.
— Змийчето има план да пипне мишката Лейлъни. Змийчето си представя колко вкусно ще е момиченцето.
Гадината се беше свила в ъгъла.
Лейлъни отново застана на колене. Взе пръта с две ръце и го заби под шкафа, за да размаже влечугото. Удари отново и отново, бясно, докато кокалчетата на ръцете й не се протъркаха от килима. Чуваше как прътът разкъсва и размазва малкото чудовище, а кръвта му обагря долната стена на чекмеджето.
А на леглото Синсемила продължаваше да подскача, да ободрява с викове единия от участниците в двубоя и да ругае другия. И макар че Лейлъни вече не чуваше какво говори майка й, правилно предположи, че симпатиите й са на страната на змията.
Не можеше да чуе ясно бръщолевенето на Синсемила, защото влечугото се мяташе като лудо и барабанеше с опашката по чекмеджето. В същото време ударите на пръта също кънтяха доста силно. А пък и самата Лейлъни ръмжеше като див звяр. Гърлото й беше пресъхнало и гласът й сякаш беше чужд.
Накрая си даде сметка, че се е увлякла, и понечи да спре да удря с пръта. Змията така или иначе вече беше мъртва. Вече не се мяташе и не съскаше. Въпреки това момичето не беше в състояние да спре. Беше излязло от контрол. „Без контрол“. На какви асоциации навяваха тия две думи? Каквато майката, такава и дъщерята. Жената, отгледала Лейлъни, обаче сега се беше долепила уплашено до таблата на леглото. Но това не й се стори толкова важно, колкото откритието, че и тя като Синсемила може да загуби контрол и самообладание.
С потно лице и длани Лейлъни остана известно време коленичила на пода — с отпуснати рамене, мокри коси, стиснати от гняв юмруци (толкова силно, че не беше в състояние да пусне пръта). В нея сякаш се беше вселил духът на Квазимодо.
Почувства се унижена. Отново я беше обзел страх, но сега поради други причини. Някои змии бяха по- страшни от други: екземпляри, които не ги носеха в кутии с отвори за дишане, които не пълзяха в пустините или горите. Тези змии бяха невидими и обитаваха дълбоките бездни на човешкото съзнание. До момента тя не си беше давала сметка, че в нея могат да живеят тези силни змии на яростта и страха. Или че сърцето й може да се зарази от внезапното им ухапване и да забие така лудо.
Като някакво митично крилото създание Синсемила се беше надвесила от леглото и очите й блестяха от въодушевление.
— Палавото змийче е много хитро.
В първия момент Лейлъни не разбра думите на майка си. Докато не видя накъде гледаше тя — точно до ръката на Лейлъни, която стискаше страшното оръжие. Стоманеният прът беше дебел около пет сантиметра и кух. Оказа се, че змията изобщо не е мъртва и се е пъхнала в пръта. Така незабелязано беше пропълзяла изпод шкафа до незащитения тил на Лейлъни. И сега бавно се готвеше за атака.
Дали влечугото се движеше бавно, защото беше ранено, или защото беше предпазливо, Лейлъни не
