вижда по-добре. Оттук човек спокойно може да я вземе за невинна и възпитана старица. Може би библиотекарка, като се има предвид, че библиотекарките най-добре знаят как една книга за чудовища може лесно да се представи за сладникав роман само като се разменят обложките.
Вече се чувства градът. Топлият въздух на пустинята загорчава от изгорелите пари, идващи от автомобилите, които са спрени при пътната блокада.
Някои от шофьорите са разбрали, че ще трябва да чакат още дълго, изключили са двигателите и са излезли от колите, за да се разтъпчат. Не всички са били свидетели на екшъна при паркинга за камиони. Докато масажират вратовете си, раздвижват рамене и се протягат, те се питат какво става и за какво е цялата тази шумотевица.
Тези хора образуват своеобразна бариера, през която Къртис и кучето трябва да преминат. Момчето се бута, провира се, отнася се с тях еднакво любезно, макар и да знае, че те може да са както безгрешни духовници, така и жестоки убийци, а може би дори духовници-убийци. Или са светци, или са грешници, банкови чиновници или банкови обирджии, свенливи или нагли и арогантни, щедри и великодушни или злобни и завистливи, нормални или доста луди. „Извинете, сър. Благодаря, госпожо. Простете, сър. Извинете, госпожо. Извинете, сър“.
Накрая обаче Къртис е задържан от висок мъж с лице, дълбоко набраздено от бръчки. Той застава на пътя на момчето и слага ръка върху гърдите му.
— Ей, синко, какво има, къде отиваш?
— Серийни убийци — изрича задъхано Къптис и посочва към караваната, която се намира на двайсетина коли зад него. — В оня уиндчейзър държат човешки части в спалнята.
Объркан, непознатият сваля ръката си и бръчките на лицето му стават още по-дълбоки, когато се взира в шестнайсеттонната моторизирана къща на ужасите.
Къртис се извърта и побягва, но осъзнава, че кучето го води на запад. Пътната блокада все още е далеч, отвъд хълма и извън полезрението им. Но това не е посоката, която трябва да следват.
Между пикап шевролет и фолксваген един развеселен мъж с луничаво лице, клоунска прическа и огненочервена коса, го хваща за яката на ризата, от което Къртис едва не пада на асфалта.
— Хей, хей! От кого бягаш, малкия?
Момчето усеща, че този не може да бъде изплашен със серийни убийци, затова прибягва до извинението, което Бърт Хупър, шофьорът на камион от ресторанта на Донела, измисли за него. Не знае точно какво означава, но преди го е спасило, значи и сега трябва да свърши работа.
— Ами, аз не съм съвсем наред.
— Ама хич не ме изненадва — отвръща червенокосият, но продължава здраво да стиска ризата му. — Да не си откраднал нещо?
Логично мислещ човек не би предположил, че един десетгодишен хлапак ще кръстосва междущатската магистрала и ще чака полицията да блокира пътя, за да краде от спрелите шофьори. Затова Къртис си казва, че този намеква за кражбите, извършени от него в дома на Хамънд в Колорадо. Сигурно е екстрасенс и е видял петдоларовите банкноти и сандвичите, незаконно отнети по време на дългия му път към свободата.
Имайки предвид преживяното, този може да е по-скоро психичноболен, отколкото да притежава психична енергия. Побъркан, ненормален, откачен. Наоколо се навъртат доста като него. Обут в сандали и облечен в широки къси панталони и тениска, на която пише „ЛЮБОВТА Е ОТГОВОРЪТ“. С веселото си луничаво лице този мъж не прилича на психопат. Но пък толкова много неща на този свят не са такива, каквито изглеждат, включително и самият Къртис.
Кучето веднага се спуска към панталоните. Без лай, без ръмжене и предупреждение, дори без видима враждебност. Някак игриво животното се хвърля напред, захапва крачола на непознатия. Мъжът извиква и пуска Къртис, но Жълтьо не бърза да пусне панталоните. Издърпва ги и ги смъква. Мъжът го рита, но смъкнатите панталони го спъват и той не успява да закачи животното. Без да иска дори изхлузва единия си сандал.
Жълтьо продължава да върви в погрешната посока, но Къртис тича след него, защото не могат да си позволят да се върнат при уиндчейзъра. Не могат да пресекат магистралата и да се опитат да се качат на автостоп в обратната посока, защото някъде след паркинга за камиони отново ще има пътна блокада и те пак ще трябва да слязат.
Единствената им надежда е безкрайната пустиня на север от магистралата, там, където черното небе се среща с черната земя, където песъчинките отразяват блясъка на звездите. Гърмящите змии, скорпионите и паяците тарантули ще бъдат по-гостоприемни към тях, отколкото глутницата ловци, към които принадлежат двамата каубои — към която още принадлежат, ако са оживели след престрелката в кухнята на ресторанта.
ФБР, Агенцията за национална сигурност и други служби на закона не биха убили Къртис веднага след като го открият (както биха сторили каубоите и техните колеги). Щом го арестуват обаче, едва ли после ще го пуснат да си върви.
Нещо по-лошо — докато го държат под стража, онези жестоки ловци, които убиха семейството му — и семейство Хамънд — рано или късно ще разберат къде се намира. В крайна сметка ще го пипнат, където и да е.
Отпред Стария Жълтьо пуска сандала и завива надясно между две спрели коли. Къртис го следва. Кучето го изчаква на завоя, докато момчето го настигне. После, безгрижно, с вдигната като флаг опашка, кучето го повежда надолу към пустинната долина.
Ако можеше да замени това вълнуващо приключение за сал и река, Къртис без колебание би го сторил. Вместо това обаче се отдалечава от светлините и навлиза в тъмнината. Територия, следвайки кутрето. Бяга от карнавалните огньове на блокираното магистрално движение, бяга към пясъчната пустош, камъни и тръни. Скалните масиви изникват пред очите им като някакви индиански съгледвачи, които преминават преминаващите кервани, пълни с изнервени заселници. Тогава на мястото на магистралата не е имало асфалт и маркировка, а само пътни стълбове, счупени колела от фургони, останали от предишни неуспешни експедиции. Ако по пясъците са пръснати костите на хора и животни, оголени и оглозгани от лешояди и хищници. Къртис и Жълтьо се отправят там, където смелите и глупавите са ходили векове преди тях. Момче и куче, куче и момче. Над тях, на запад, луната си почива, завита с одеяло от облаци. Братът и сестрата по неволя тичат на север през тъмната пустиня, носят се към още по-тъмната бездна.
Глава 23
Седнал във фотьойла, Ноа Фаръл говори до момента, в който на самия него му омръзна да се слуша.
Лора продължаваше да лежи неподвижно. Не пророни нито дума по време на монолога на брат си и сега остана безмълвна.
Тази мъчителна тишина беше най-близкото нещо до покоя, което Ноа познаваше. Няколко пъти в миналото дори беше задрямвал в този фотьойл. Единственият сън без сънища при него настъпваше при нежното спокойствие, което настъпваше, след като изговореше всичките си думи и не му останеше нищо друго, освен да сподели мълчанието със сестра си.
Може би покоят идваше след примирението.
Примирение, което обаче не му даваше покой. Дори и след вечерите, в които подремваше във фотьойла, на сутринта у него отново се връщаше чувството на вина. Непоносимостта му към неправдата не беше заличена от безпаметния сън, а бе още по-изострена.
Имаше кокал за Фейт и го задъвка, макар да знаеше, че челюстите на кучето са по-здрави и по- силни.
Тази вечер не задряма. В главата му отново нахлуха нежелани мисли. Думите отново напираха у него, но този път имаше опасност да са изпълнени с гняв, омраза към себе си и самосъжаление. Ако тези думи проникнеха през решетките на умствения затвор, в който Лора излежаваше доживотна присъда, те едва ли щяха да внесат повече светлина в мрачната атмосфера.
Той отиде до леглото, наведе се и целуна сестра си по мократа от сълзи буза. Ако беше вкусил отрова, пак нямаше да му загорчи толкова, колкото от нейните сълзи.
