В коридора срещна медицинска сестра, която буташе количка с лекарства. Дребна чернокоса жена с розова кожа на лицето и мигащи сини очи на скандинавска блондинка. В своята снежнобяла престилка тя изглеждаше наперена и разкрепостена. Ноа щеше да отвърне на заразителната й усмивка, ако не беше обезсърчаващата визита при Лора.
Казваше се Уенди Куейл. Беше нова. Той я беше срещал само веднъж досега, но като бивше ченге имаше много добра памет.
— Зле ли е? — попита го тя и погледна към стаята на Лора.
— Доста.
— Цял ден беше отнесена.
Думата „отнесена“ беше толкова абсурдна и неуместна, за да опише нещастието на Лора. Ноа кимна и издаде подобен на лай смях, който при други обстоятелства би стреснал тази дребничка сестра и би я накарал да скочи от мост. Затова той се въздържа и само кимна.
Уенди въздъхна.
— Всички ние си имаме кахъри.
— Какво си имаме?
— Кахъри. Проблеми. Някои от нас са по-големи късметлии и проблемите идват при тях един след друг, но при други идват накуп. Проблемите на сестра ти са много, много големи.
Ноа си представи купчините с кахъри.
— Но всички проблеми на света — продължи Уенди — имат едно решение.
Макар че едва ли отново щеше да носи полицейска значка, Ноа прояви типичната за ченге мнителност:
— Какво решение? — попита и си припомни бандита от „Приятелски кръг“ с татуираната змия на ръката и тениската със смешен надпис.
— Сладоледът, разбира се! — Тя цъфна от радост и отваря капака на един от съдовете върху металната количка.
Вътре има ванилов сладолед с течен шоколад, печени фъстъци и череши. Уенди носи сладоледа на измъчените от душевни терзания пациенти.
— А ти какво мислеше, че ще кажа? — попита тя.
— Любов. Мислех, че ще кажеш, че любовта е отговорът и решението.
Сладкото й кукленско личице сякаш не беше приспособено да се усмихва иронично, но въпреки това тя го стори.
— Ако се съди по мъжете, в които съм се влюбвала, сладоледът е за предпочитане.
Най-накрая тя се усмихна широко.
— Лора дали ще иска да го опита? — попита.
— В момента не е в състояние да яде каквото и да е. Може би ако й помогна и я нахраня сам…
— Не, не, господин Фаръл. Ще разнеса тези и после ще отида да я питам дали иска. Ако мога, аз ще я нахраня. Обичам да се грижа за нея. Да се грижа за всички тези по-специални хора… Те са моят сладолед.
Ноа продължава по коридора към предната част на сградата. Вратата на Ричард Велънд е отворена.
Рикстър, освободителят на калинки и мишки, стоеше в средата на стаята си, облечен в яркожълта пижама, и си хапваше от сладоледа, докато гледаше през прозореца.
— Щом ядеш такива неща преди лягане, със сигурност ще сънуваш сладки сънища — каза му Ноа.
— Знаеш ли какво наистина е хубаво нещо? Сладкият лед в сряда — отвърна му Рикстър.
Първоначално Ноа не можа да схване за какво става дума.
— Мисля, че днес е сряда — отвърна Рикстър и кимна към сладоледа в ръката си.
— А, да. Хубаво нещо е, когато не го очакваш. Тогава е още по-вкусен и сладък. Прав си.
— Ти ще се изпаряваш ли?
— Да, да, тръгвам си.
Рикстър с копнеж изрече, че да можеш да се изпариш, когато си поискаш, е още по-хубаво нещо и от сладкия лед в сряда.
Когато излезе от „Рая на самотните и забравените от Бога“, Ноа вдиша дълбоко от топлия вечерен въздух. На път за колата си — друг стар шевролет — той се опита да се успокои.
Не беше прав да се отнася с такова недоверие към Уенди Куейл.
Лора беше в безопасност.
Ако хората от Приятелския кръг на конгресмена Шармър бъдеха подкупени и отново тръгнеха по петите му, щяха да търсят него, а не сестра му. Джонатан Шармър беше разбойник. Зад проявите на съчувствие и фалшива искреност, които бяха характерни за всеки политик, си оставаше разбойник, гангстер. А едно от малкото правила, към които се придържаха престъпниците — без да се броят малоумниците от уличните банди — беше да не предизвикват излишен гняв и мъст, като посягат на роднините на жертвите. Съпругите и децата бяха табу. Сестрите — също.
Износеният двигател запали още при първия опит. При друга кола винаги се налагаше повече суетене. Ръчната спирачка се освободи с лекота, скоростния лост не заяде много, а дрънченето на остарялата ламарина и шасито не можеше да заглуши човешки говор. Дявол да го вземе, тази кола си беше като нов мерцедес-бенц!
Глава 24
Да си миеш зъбите, без да употребяваш паста, е нехигиенично, но вкусът от снощния коктейл не може да се премахне нито с „Колгейт“, нито с каквато и да е друга марка.
След като приключи със зъбите, Мики се оттегли в малката си стая, която предварително беше заредила с пластмасова чаша и кофа с лед. В най-долното чекмедже на шкафчето й имаше евтина водка с лимонов вкус.
Една бутилка с неразпечатан бандерол и друга наполовина празна бяха скрити в чекмеджето под един жълт пуловер. Мики не ги криеше от Дженива. Леля й знаеше, че обича да си пийва преди лягане.
Мики държеше водката под пуловера, защото не искаше да я вижда всеки път, когато отвореше чекмеджето, за да извади някаква дреха оттам. Видът на алкохола, имаше способността да я депресира и дори да я кара да се срамува от себе си.
В момента обаче я беше обзело чувство за някаква абсолютна нелепост на случващото се около нея и затова не се срамуваше. Състоянието на пълна безпомощност, познато й още от детството, понякога придружено с хладна самоненавист, което често катализираше в абсолютен сляп гняв, отчуждаващ я от другите хора, от живота, от надеждата.
За да избегне тюхкането и съжалението, че не може да помогне много на Лейлъни Клонк, тя си наля сто грама от болкоуспокояващото и му прибави лед. Каза си, че ще пийне поне още едно, надявайки се алкохолът да й помогне да заспи преди безпомощността й отново да се изроди в гняв. Защото в крайна сметка той неминуемо я караше да страда от безсъние и да се мята в завивките.
След като се премести при Дженива преди седмица, се беше напивала само веднъж. Всъщност изкара два дни, без да близне никакъв алкохол. Но тази вечер нямаше да се напива, просто искаше да престане да се тревожи за безпомощни момиченца — онова в съседната къща и онова, което беше тя преди не чак толкова много години.
След като се съблече по бельо, тя седна на леглото върху завивките и си наля от студената водка в топлия мрак.
Зад отворения прозорец се простира тихата нощ.
От магистралата долита бученето на коли, което никога не стихва. Звукът не е толкова романтичен като тракането на влаковите композиции, което беше свикнала да чува.
Въпреки това тя си представи как хората, пътуващи по магистралата, всъщност се движат от една точка на удовлетворението до друго, дори от щастие към щастие. Имат живот, изпълнен със смисъл, цел и посока. Е, не всички. Но поне има такива хора.
По време на мрачните периоди от живота й тя не беше способна да изпитва голям оптимизъм и да вярва, че изобщо някой на този свят е истински щастлив и доволен. Дженива й каза, че тази нейна
