новооткрита крехка надежда отбелязва известен напредък, и Мики много искаше наистина да е така. Пък това можеше да я докара до още по-голямо разочарование. Вярата по принцип изисква кураж и смелост, защото с нея идва и необходимостта да поемеш отговорност за собствените си действия — и защото всяко съчувствие и симпатии към другите излага сърцето ти на риск от раняване.
Тихото почукване на вратата не беше свързано с надеждата й за по-добро, но Мики отвърна:
— Влез.
Дженива остави вратата полуотворена и седна на ръба на леглото до племенницата си.
Слабото осветление от тавана в коридора едва проникваше в стаята. Сенките се бяха сприятелили със светлината, вместо да избягат от нея.
Макар че блажената тъмнина беше идеално прикритие за чувствата и Дженива едва ли щеше да различи ясно лицето на Мики, старта жена не погледна изобщо племенницата си. Тя беше вперила поглед в бутилката на шкафчето.
Шкафчето и всичко около него беше потънало в сянка, но бутилката сякаш привличаше цялата светлина и водката в нея блестеше като сребро.
Най-накрая Дженива попита:
— Какво ще правим?
— Не знам.
— Нито аз. Но не можем да стоим със скръстени ръце.
— Не, не можем. Трябва да помисля.
— И аз ще се опитам — каза Дженива. — А тя е толкова сладка.
— Но е и смела. Знае как да се оправя с живота.
— О, малка мишчице, какво ми стана та позволих на детето да се върне там.
Дженива не я беше наричала „малка мишчице“ петнайсет години, ако не и повече.
Когато Мики чу този израз, гърлото й се стегна до такава степен, че глътката водка с вкус на лимон заседна като буца.
Стори й се, че не може да говори, но все пак след моментно объркване успя да намери думите:
— Така или иначе щяха да дойдат да си я приберат, лельо Джен. Не можем да направим нищо.
— И представяш ли си? Всички откачени работи, които ни ги разказа, са истина. Не са като моите измислици за Алек Болдуин в Ню Орлийнс.
— Да, вярно е.
Нощта измести и последния остатък от августовския ден — само горещина без светлина.
След известно време Дженива продължи:
— Лейлъни не е единственото дете, с което говорих преди малко.
— Знам.
— Тази вечер някои неща бяха изречени на глас, други бяха само загатнати.
— Иска ми се никога да не ги беше чула.
— А на мен ми се иска да ги бях чула по-рано, когато все още можех да ти помогна.
— Това беше много отдавна, лельо Джен.
Бръмченето на колите по магистралата сякаш беше приглушено от това на комарите. Сякаш недрата на земята бяха един огромен кошер, гъмжащ от пълчища насекоми, които всеки момент щяха да излязат на повърхността и да запълнят въздуха с крилата си.
— Пред годините съм виждала майка ти да ходи с много мъже. Тя винаги е била толкова… неуморна. Знаех си, че това няма да доведе до добро.
— Примири се, лельо Джен. Аз вече го сторих.
— Не, не си. Никога не си се примирявала.
— Добре, може и така да е. — От устата й излезе само сух смях. — Но поне съм правила всичко, за да се отърва от неспокойствието. — Признанието горчеше и тя се опита да оправи вкуса си с водка, но без успех.
— Някои от приятелите на майка ти…
Само леля Джен, една от малкото останали безгрешни на този свят, можеше да ги нарече „приятели“ — онези хищници, парии, отрекли всякакви норми и морал, водени само от егоизма на паразити, за които кръвта на другите беше шанс да продължат да съществуват.
— Знам, че бяха неверници, безполезни, нечисти — продължи Дженива.
— Мама обичаше лошите момчета.
— Но аз никога не съм мислила, че някой от тях ще… че ти…
Мики се изненада от самата себе си. Сякаш някой друг правеше тези признания вместо нея. Преди да срещне Лейлъни подобни разкрития щяха да са невъзможни. А сега изповедта беше страшно мъчителна.
— Не беше само един… не всички, но повечето от тях… и те винаги се възползваха от случая.
Дженива се наведе напред и отпусна рамене.
— Щом ме погледнеха, подушваха, че им се представя случай — продължи Мики. — Ако видех на лицето на някого от тях тази характерна усмивка, знаех, че са наясно как стоят нещата. Аз бях уплашена, а мама не искаше да гледа. Усмивката… не мазна, както сигурно предполагаш, а полутъжна, сякаш щеше да е прекалено лесно за тях, а не искаха да е така.
— Сигурно е знаела — заключи леля й, но думите й прозвучаха повече като въпрос.
— Много пъти съм й казвала. Тя ме наказваше, защото лъжа. Но знаеше, че е истина.
Дженива хвана с пръсти горната част на носа си. Така закри частично лицето си (като че мракът не беше достатъчен) и сякаш си каза молитвата наум.
Мики остави чашата с водка.
— Ценеше и уважаваше повече нейните мъже, отколкото мен. Обаче рано или късно винаги се отегчаваше от тях. Но докато не решеше, че й е необходима промяна, докато не зарежеше копелето, аз не я интересувах, бях никой за нея. После всичко се повтаряше, когато се запознаваше с новото копеле.
— Кога спря това? Изобщо спря ли? — попита Дженива.
— Когато престанах да се страхувам. Когато станах достатъчно голяма, за да се наложа и да сложа край. — Ръцете на Мики бяха студени и влажни от чашата водка. Тя избърса дланите си в завивките. — Бях почти на дванайсет.
— Дори не съм предполагала — каза тъжно Дженива. — Никога. Никога не съм го подозирала, не съм го допускала.
— Знам, лельо Джен.
— Господи, колко глупава и сляпа за нещастието ти съм била.
Мики се доближи до леля си и сложи ръка върху раменете й.
— Не, мила. Никога не си била такава. Просто си била добра жена, прекалено добра и прекалено вежлива и добродушна, за да си представиш, че подобно нещо е възможно.
— Наивността не е извинение. — Дженива потръпна. Свали ръце от лицето си и ги стисна толкова здраво, че в изблика си на разкаяние сигурно причини адска болка на болните си от артрит стави. — Сигурно съм била глупава, защото така съм го искала.
— Виж, лельо Джен, едно от нещата, което ме предпазваше от лудостта през тези години, беше ти, твоята искреност и непринуденост.
— Ами, точно пък аз, дето съм била сляпа като прилеп за твоите изпитания.
— Благодарение на теб аз не престанах да вярвам, че на този свят има порядъчни хора, а не само боклуци като тези, с които ходеше майка ми. — Мики се опита да потисне чувствата си, но духът вече беше пуснат от бутилката. Очите й се напълниха със сълзи. — Продължих да се надявам… че някой ден аз също ще бъда порядъчна. Честна и порядъчна като теб.
Дженива се втренчи в ръцете си.
— Защо още тогава не дойде при мен, Мики?
— От страх, от срам. Чувствах се омърсена.
— И през всичките тези години след това мълча.
— После вече не се страхувах. Но… и днес не се чувствам душевно очистена.
— Скъпа, ти си била жертва. Не трябва да се срамуваш.
