— Но то е тук и е все същото. Мисля си, че може би… може би съм се бояла, че ако заговоря за това, ще изпусна гнева си. Гневът ми даваше сила да продължавам да се боря с живота, лельо Джен. Ако го загубя, какво ще ми остане тогава?
— Мир. — Дженива едва сега вдигна глава и погледна племенничката си. — Мир и каквото отсъди Бог.
Мики затвори очи. Изведнъж се оказа застанала пред пропаст, в която беше на косъм да падне и да последва емоционален срив. Стръмната пропаст я уплаши, отдавна забравени чувства напираха да полетят надолу.
Дженива се обърна и прегърна Мики. Топлотата в гласа й беше още по-успокояваща и от прегръдката:
— Малка мишчице, била си толкова енергична, толкова умна, мила, жизнена. И все още си такава. Нищо не е загубено. Всички тези обещания и надежди, тази любов и доброта — те все още са вътре в теб. Никой не може да ти отнеме даровете, които Бог ти е дал. Само ти можеш да се откажеш от тях. Само ти.
По-късно, след като леля Джен се прибра в стаята си, Мики се облегна на възглавниците на леглото. Хем беше настъпила коренна промяна, хем не.
Августовска горещина. Непрогледен мрак. Долитащият шум от магистралата. Лейлъни под покрива на майка си и брат й в самотен гроб някъде в горите на Монтана.
Промяната беше в надеждата: надеждата за промяна, каквато й се беше струвала невъзможна до вчера. Тази промяна щеше да бъде невероятно трудна, но не и невъзможна.
Беше говорила с Дженива за неща, които никога не беше предполагала, че ще сподели с някого, и разкритието й беше донесло голямо облекчение. Сърцето й, макар все още обгърнато като от трънен венец, вече я болеше по-малко. Тръните обаче продължаваха да я бодат, веки от тях болезнен спомен, от който не може да се отърве.
Докато пиеше от пластмасовата чаша, тя си наложи волята да не прибягва до още сто грама водка. Не й беше лесно в това състояние на гняв и срам, но все пак й се стори постижимо да се откаже напълно от алкохола, и то без разни програми от двайсет стъпки.
В края на краищата тя не беше алкохоличка. Не пиеше и не чувстваше необходимост да пие всеки ден. Стресът и самоомразата бяха барманите, които я обслужваха. Сега обаче не се чувстваше задължена да им поръчва отново, имаше усещането за свобода, каквато не познаваше от години.
Ала само надеждата не е достатъчна, за да се постигне промяна. Надеждата е протегната към теб ръка, но са необходими два протегнати ръце, за да те издърпат от дълбоката дупка, в която си пропаднал. Втората ръка е вярата — вярата, че надеждата ще бъде оправдана. И макар надеждата й да беше станала по-силна, това не се отнасяше до вярата.
Никаква работа, никакви перспективи за бъдещето. Никакви пари в банката. Стар шевролет камаро модел 81-ва година, който още напомняше чистокръвен жребец, но работеше като стара кранта.
Лейлъни в къщата на Синсемила. Накуцващата Лейлъни, която неминуемо приближаваше съдбоносния си десети рожден ден. Момче с изкривени бедра, станало жертва на логика на ненормалник, захвърлено в самотен гроб. Буци мокра пръст, хвърлени върху останалите изненадани завинаги детски очи. Пръст в отворената му за милост уста. Едно тяло, превърнало се вече само в деформиран скелет…
Мики не усети кога стана отново, за да си налее втора чаша. Осъзна се едва когато пускаше кубчета лед в чашата. След като отвори бутилката водка, тя се поколеба, преди да си налее. Но не можа да устои.
Щеше да й е необходима смелост, за да застане зад Лейлъни. Мики обаче не се заблуждаваше, че ще намери кураж благодарение на бутилката. За да измисли стратегия и да я осъществи успешно, тя трябваше да прояви мъдрост и остроумие, но още не беше изкукала дотолкова, за да смята, че водката ще я направи по-умна.
Вместо това си каза, че сега повече от когато и да било й е необходим нейният гняв. Защото именно буйната й ярост я оживяваше, правеше я по-енергична и твърда, караше я да оцелява, мотивираше я. Пиенето често подклаждаше гнева й и затова тя реши да пие заради Лейлъни.
По-късно, когато си наля за трети път, и то повече от първите два пъти, отново се повтори същата лъжа. Не пиеше заради себе си, а заради Лейлъни. Беше й необходим гняв, за да извоюва свободата на момичето.
Поне разбираше, че извинението й е лъжа. Каза си, че щом не се заблуждава, значи сигурно ще намери спасението. Или ще се погуби завинаги.
Горещината. Мракът. От време на време подрънкване на топящия се лед. И неспирното приглушено бучене на движението на колите по магистралата — ръмжене на двигатели и въртене на гуми. Това бучене можеше да е звукът на надеждата; то сякаш все повече се приближаваше, но в същото време се отдалечаваше.
Глава 25
Имаше дни, в които Синсемила ужасно миришеше на прокиснало. В други дни ухаеше на рози. В понеделник можеше да мирише на портокал, във вторник — на малц, в сряда — на цинк или мед, в четвъртък — на плодове.
Старата Синсемила беше познавач на аромотерапията и вярваше, че горещата вана с подходящи благоухания помага на човек да се очисти от токсините. Когато пътуваше, носеше със себе си такова количество препарати за къпане, че ако живееше в Средновековието, щяха да я сметнат за алхимичка или вещица. Екстракти, еликсири, парфюми, масла, есенции, соли, концентрати и дестилирани вещества се съдържаха в колекцията й от шишенца и причудливи съдове със странна форма. Всички те се побираха в два изработени по поръчка куфара, които сега лежаха разтворени в банята.
Лейлъни знаеше, че много интелигентни, уравновесени, отговорни и най-вече миришещи на хубаво хора практикуват аромотерапията и очистването на тялото от токсини. Но самата тя се въздържаше да използва добавките за вана поради същата причина, поради която не участваше в ексцентричните занимания на майка си дори и някои от тях да бяха забавни. Страхуваше се, че и най-невинното споделяне на интереси със Синсемила — например да си сложи във ваната кокосово масло и есенция от какаово масло — ще бъде първата крачка по стръмния и опасен склон към пропастта на лудостта. Независимо кой беше баща й, Клонк или не, тя си оставаше дъщеря на Синсемила и ако не внимаваше, наследствените гени можеха да й изиграят лош номер.
Освен това Лейлъни не искаше да се очиства от токсини. Добре си беше така. Нейните токсини, трупани в продължение на повече от девет години живот, се бяха превърнали в неразделна част от нея, бяха може би по-важни, отколкото медицината предполагаше. Ами ако се очистеше от токсините и на следващата сутрин се събудеше и установеше, че не е Лейлъни, че се е превърнала в папата или в някое невинно и непорочно момиче на име Хортензия? Нямаше нищо против папата или непорочните момичета, но най-много обичаше самата себе си, с всичките си вродени пороци и недостатъци, включително и гротескните и странни издатини в мозъка й. Значи просто се налагаше да остане пропита от токсините си.
Вместо вана тя си взе душ. Сапунът беше достатъчен, за да изчисти остатъците от змията от ръцете й, да смъкне от тялото й потта и да премахне всички следи от солените сълзи, които я притесняваха повече от влечугото.
Мутантите не плачат. Особено пък опасните мутанти. Тя трябваше да пази репутацията си.
Обикновено не ползваше душа, а вземаше вана — макар и да не ползваше нещо по-ароматно от сапуна. Понякога се къпеше заедно с въображаемия борец по сумо Като и заедно измисляха начин да отмъстят на майка й и на доктор Смърт. Тази вечер обаче, въпреки постъпката на Синсемила, Лейлъни не беше в настроение да си общува с Като.
Душат не беше сигурен като ваната. Винаги когато свалеше металната скоба от крака си, тя рискуваше да се подхлъзне и да падне.
Но понякога, както и сега, се къпеше под душа, без да сваля скобата. След това щеше да се наложи да я избърше добре с хавлията и да я изсуши със сешоара, но едно мокрене нямаше да й навреди чак толкова
