студена кожа до бузата й беше реално. От това „погалване“ я побиха ледени тръпки. Тя потрепери, за миг й се стори, че омразната змия се е промъкнала под тениската й и е пропълзяла до гърба й.
След като чу съскането (или си го представи), Лейлъни успя отново да се извърти навреме, за да види как „райското съкровище“ пълзи по пода, а блестящите пръстени на тялото й слетят като жълтици на червената светлина.
Змията не беше голяма, дълга между половин и един метър и дебела колкото показалец. Но когато се пльосна на пода и бясно се замята, беше страшна като питон или кобра. След краткия миг на ярост пепелянката сякаш се успокои и се плъзна плавно по килима като водите на течаща река. Блъсна се в стената под прозореца, сви се на кълбо и надигна отново глава, за да оцени ситуацията и за да се приготви за нов удар.
Накуцвайки с деформирания си крак, забравила всякаква грациозност, Лейлъни панически се втурна към коридора. Макар че трудно запазваше равновесие, тя успя да стигне до вратата и се хвана за дръжката за опора.
Трябваше да избяга от змията. Да се прибере в спалнята си. Да се опита да барикадира вратата и да не позволи майка й да влезе.
На Синсемила й беше забавно и през смях успокои дъщеря си:
— Не е отровна, глупаче! Тя е домашна змия. Трябваше само да видиш лицето си!
Сърцето на Лейлъни биеше като лудо. Тя дишаше тежко.
Стиснала дръжката на вратата, тя се обърна назад, за да види дали змията не я преследва. Влечугото обаче си остана свито под прозореца.
Коленичила върху матрака, майка й се друсаше като невръстна ученичка и караше пружините да скърцат, докато неистово се смееше.
— Не бъди толкова тъпа! Това е само едно хлъзгаво сладурче, не е чудовище!
Ето как стояха нещата: дори и да успееше да избяга в стаята си, пак нямаше да е в пълна безопасност, защото рано или късно щеше да й се наложи отново да излезе. Да си вземе храна. Да отиде до тоалетната. Щяха да останат тук още няколко дни и това същество можеше да се промъкне навсякъде. Щом излезеше, змията можеше да пропълзи в стаята й през трисантиметровия процеп между вратата и пода или пък понеже Синсемила щеше да я пусне вътре. И тогава влечугото щеше да изчака Лейлъни в собственото й легло. За подобно нещо нямаше да може да намери нито убежище, нито покой. Влечугото ще бъде господар на всяко кътче в къщата. Обикновено Лейлъни се задоволяваше само с едно нищожно ъгълче, едно скромно място за така желаното уединение, мака и Синсемила да можеше във всеки един момент да нахълта без предупреждение. Но сега змията нямаше да й позволи дори да си помисли за уединение. Нямаше да може да се спаси от терзанията, да си отдъхне на спокойствие даже когато Синсемила спи — защото змията не спеше. Лейлъни не можеше да живее така. Това вече беше прекалено.
Като подскачаше върху леглото и продължаваше да се хили идиотски, старата Синсемила отново я върна в действителността:
— Змията подскача — понг! Право във въздуха! А Лейлъни вика „Олеле!“ Също подскача и докуцуква до вратата като пияно кенгуру на състезание с чувал!
Вместо да продължи към коридора, Лейлъни пусна вратата и се върна до леглото. Страхът и гневът не й позволяваха да възвърне лекотата на движенията си. Дълбоко вътре в нея като вулкан изригна чувството за крайна несправедливост спрямо нея. Това чувство я разтърси от главата до петите.
— Малкото симпатично хлъзгаво животинче няма да те убие, Лейлъни. То иска това, което искаме и ние, мила моя. Малкото животинче иска любов. — Синсемила проточи думата „любов“ и отново се засмя.
Отровна или не, змията беше скочила върху лицето на Лейлъни. Върху нейното лице, което беше най- красивото в нея! Вероятно нямаше да има едри гърди, независимо че уверяваше Мики в противното. Когато седеше в ресторант със скрит под масата крак с метална скоба и деформираната ръка в скута, хората виждаха само симпатичното й лице и се усмихваха от умиление. Отнасяха се към нея като към обикновено дете, в очите им нямаше съжаление, защото нищо в лицето й не подсказваше за недъгавост. Змията беше посегнала на лицето й и тя не се интересуваше дали влечугото е отровно или не. Защото можеше да промени необратимо живота й, ако беше забила острите зъби в носа или в бузата й. Тогава хората нямаше да се отнасят нормално към нея, а винаги щяха да си казват: „Бедното недъгаво момиченце. С тази малка недъгава ръчичка, малко недъгаво краче и ухапано от змия личице“.
Можеше да загуби много.
Затова трябваше да се справи с проблема, и то бързо. Но какво можеше да й помогне в битката със змията? В чекмеджетата на шкафа имаше само дрехи, нищо друго. Поради местенето си държаха багажа си в куфари. Всъщност те лежаха отворени до леглото и на стола. Но нито те, нито пък мебелите можеха да й дадат някаква идея какво да прави.
Змията продължаваше да се извива под прозореца. Светещи очи. Бавно поклащаща се глава сякаш в ритъма на някаква вълшебна флейта.
Синсемила се смееше и си припомняше случилото се преди минути, което намираше за невероятно забавно. В същото време подскачаше върху леглото като малко дете.
Лейлъни закуцука към гардероба и така леглото остана между нея и влечугото. Ако изпуснеше змията от погледа си, тя със сигурност щеше да я нападне.
— Виж, малка моя, виж. Виж това. — Синсемила протегна ръка, в която държеше нещо. — Няма нищо, малката, няма нищо, всичко е наред, виж.
Лейлъни не можеше да си позволи майка й да я разсее в момент, когато по земята пълзи змия. Но Синсемила не биваше да бъде пренебрегвана, както не биваше да се пренебрегва астероид с размера на Тексас, устремил се право към Земята.
— Бедното уплашено същество ме ухапа, когато токът изгасна. Впи се в мен силно, много силно — продължи Синсемила. — Макар че доста се уплаши и се сви. Много време ми трябваше да извадя зъбите й от мен. Не исках да разкъсвам дланта си, но не исках да нараня и бедното създание.
Дупките като от ухапване на вампир в случая бяха направени върху ръката на един вампир.
— Тогава взех бедното уплашено животинче в тъмното, двамата с него останахме в леглото и след известно време то престана да се свива. Ние установихме общ език, малката, аз и животинчето. О, мила, така се привързахме, докато чакахме да дойде токът. Беше страхотно.
Сърцето на Лейлъни биеше като побесняло. Туптенето беше някак аритмично, подобно на самата нея, когато беше тичала, накуцвайки с деформирания си крак. Напуканият талашит и амортизираният механизъм на плъзгащата се врата на гардероба й попречиха да я отвори по-бързо. Лейлъни изръмжа енергично и я отмести настрани.
— Няма отрова, мила. Животинчето има зъби, но няма отрова. Недей да подмокряш гащите, момиче, трябва да пестим електричество и да перем по-рядко.
В гардероба имаше стоманен прът с дебелина приблизително четири сантиметра, на който се оказваха дрехите. На него обаче висяха само няколко дамски блузи и мъжки ризи.
Хвърли поглед към краката си. Змията я нямаше.
Змийското ухапване по лицето можеше да причини не само неприятен белег. Можеше да доведе например до увреждане на нерв. Някои лицеви мускули могат да останат парализирани за цял живот. Така и ще си останеш с изкривена физиономия.
Металният прът беше закрепен в два U-образни жлеба. Тя го вдигна и го извади. Закачалките и дрехите паднаха на земята.
В отговор Синсемила отново се захили. Плесна с ръце, очевидно забравила за ухапването и развълнувана от предстоящото представление.
Лейлъни би предпочела лопата или коса. Но и дългият стоманен прът беше по-добре от нищо. С него поне щеше да държи влечугото на разстояние.
Стиснала пръта в дясната си ръка, тя си помогна с него и се приближи до леглото.
Размахвайки ръце във въздуха като някаква певица на госпъли, Синсемила продължи монолога си:
— О, Лейни, скъпа, само ако можеш да се видиш! Толкова приличаш на Сейнт Патрик!
Момичето тромаво, но упорито, заобиколи леглото. „Спокойно — каза си, — запази самообладание“.
Лейлъни не беше в състояние да действа трезво. Страхът и гневът не й позволяваха да координира
