горещината, влажния въздух и котешката миризма. Но повече и от всички тези неща я смущаваше гневът, който я обземаше. Гняв, горчив и едновременно лют.
Гневът беше надеждна защита, но едва ли щеше да й позволи да надделее и да удържи окончателна победа. Гневът беше лекарство, но не и чудотворен лек. Той само за кратко притъпяваше болката, без да премахне първопричината за агонията.
Точно сега гневът й беше по-вреден и пагубен от всякога. Ако отвърнеше на бюрократичната арогантност на Ф. и я нападнеше със сарказъм и присмех, щеше да получи удовлетворение, но за сметка на Лейлъни и нейната съдба.
Ф. беше излязла от стаята най-вероятно за да помоли секретарката да провери дали наистина са я пуснали по-рано от затвора. В края на краищата тя може да е опасен беглец, дошла тук, облечена в розов костюм и обувки на високи токове, за да открадне парите от кафе-машината или да задигне цял кашон с написаните на китайски език правителствени брошури и листовки за връзката между тютюнопушенето и нарасналия брой на децата-върколаци.
Опитвайки се да потисне гнева си, Мики си припомни, че беше попаднала в затвора по собствена вина и заради своя избор. Не Ф. Бронсън я беше запознала с фалшификатора на документи, който я беше повел със себе си. Нито пък Ф. беше виновна, че Мики беше отказала да сътрудничи на властите. Тя сама беше взела решение да не изпее копелето и да не се представя пред съда като объркана и подведена невинна млада жена, каквато на практика беше.
Вратата се отвори и служителката отново влезе.
Мики веднага вдигна глава и отвори очи. Не искаше да я виждат примирена и отчаяна.
Ф. не даде никакво обяснение за временното си отсъствие и се върна зад бюрото, без да я погледне. Хвърли поглед към чантичката на Мики, сякаш се питаше дали в нея няма скрит пистолет, резервни пълнители и достатъчно патрони, за да се съпротивлява на полицията.
— Как се казва детето? — попита.
— Лейлъни Клонк. — Мики произнесе буква по буква и двете имена. Реши да не обяснява, че фамилията явно е измислена от побърканата майка на момичето. Историята на Лейлъни беше достатъчно сложна и объркана дори само като човек прочетеше името й.
— Знаете ли на колко е години?
— На девет.
— Имената на родителите?
— Живее с майка си и пастрока си. Майката се нарича Синсемила.
— Какво искате да кажете с това „се нарича“?
— Ами, едва ли е истинското й име.
— Защо не? — Ф. забоде поглед в клавиатурата.
— Така се казва един много силен вид трева.
Служителката се озадачи.
— Трева?
— Нали знаете — трева, коноп, марихуана.
— Не. — Ф. извади хартиена кърпичка от една кутия и избърса шията си. — Не, не знам. Няма как да знам. Най-лошият ми порок е кафето.
Мики почувства, че пак я критикуват и унижават. Постара се да запази спокойствие и отвърна:
— Не употребявам наркотици. Никога не съм го правила.
Това беше вярно.
— Не съм полицай, госпожо Белсонг. Няма защо да се притеснявате от мен. Просто съм загрижена за бъдещето на момичето.
За да се заеме Ф. със случая, и то да подеме истински кръстоносен поход, тя трябваше да повярва на Мики. А за да повярва на Мики, трябваше да почувства някаква близост с нея. До момента двете като че нямаха нищо общо, освен че бяха жени. Но само полът не е достатъчен да породи у тях сестрински чувства.
В затвора тя беше разбрала, че темата, по която и най-различните една от друга жени намират общ език, е тази за мъжете. Някои жени можеха да бъдат спечелени по-лесно и бързо, когато им заговориш за мъже. Затова Мики сподели:
— Много мъже са ми казвали, че дрогата те прави по-умен. Но да им вярваш, имайки предвид какъв е техният умствен багаж, си е чиста глупост.
И ето най-накрая Ф. вдигна поглед от компютъра.
— Лейлъни сигурно знае истинското име на майка си.
Лицето и очите на служителката бяха безизразни като на пластмасов манекен. Тази овладяна студенина и безличност съдържаха повече омраза и недоволство и от най-изразителната физиономия.
— Не. Лейлъни винаги я нарича Синсемила. Тази жена разчита само на имена. Мисли си, че ако знаеш истинското има на някого, ще имаш власт над него.
— Сама ли ви го каза?
— Да, Лейлъни ми го каза.
— Имах предвид майката.
— Никога не съм разговаряла с нея.
— Тъй като сте тук, за да предупредите за опасност, грозяща дъщеря й, мога ли поне да допусна, че се познавате лично.
Мики бързо потисна гнева си и отвърна:
— Веднъж я видях. Беше доста странна, дрогирана до козирката. Но мисля, че също…
— Знаете ли фамилията на майката? — попита Ф. и отново насочи вниманието си към компютъра. — Или е само Синсемила?
— Фамилията на мъжа й е Мадок. М-А-Д-О-К.
— Имате ли връзка с нея?
— Моля? Връзка?
— Имате ли роднинска връзка с нея? Може би по линията на съпруга?
Капка пот се спусна по челото на Мики. Тя я избърса с длан.
— Както казах, виждала съм я само веднъж.
— Имала ли сте връзка с мъж, с когото и тя е ходила? Били ли сте се за приятел, имали ли сте връзка с неин бивш съпруг? Всичко излиза наяве рано или късно, уверявам ви, госпожо Белсонг.
Котките гледаха Мики, а Мики беше вперила поглед във Ф. Тя пък сигурно можеше с часове да не откъсва поглед от компютъра.
Към невежите и груби хора, които служителката беше споменала по-рано, тълпата, която беше накарала да облепи стените си с котешки плакати, сега се присъедини и Мики. Сигурно затворническото досие я беше причислило към тази категория. Сигурно неволно я беше обидила с нещо. Сигурно просто флуидите им не съвпадаха. Каквато и да беше причината, сега тя беше в черния списък на Ф.
Най-накрая Мики отговори:
— Не. Няма нищо лично между мен и майката на Лейлъни. Просто съм разтревожена за момичето. Това е всичко.
— Името на бащата?
— Престън.
Лицето на служителката най-накрая показа някакви признаци на живот и тя отново погледна към Мики.
— Нали не искате да кажете Престън Мадок?
— Мисля, че е той. До вчера дори не бях чувала за него.
С повдигнати вежди Ф. попита:
— Не сте чували никога за Престън Мадок?
— Не съм имала възможност да прочета за него. Според Лейлъни… е, аз не знам, но тя казва, че е бил обвинен в убийството на няколко души, но все някак си успявал да се измъкне.
Леките бръчки на изненада по лицето на Ф. отново се изгладиха и отстъпиха пред бюрократичната безизразност. Тя обаче не успя да се сдържи и рязко изрече:
