лимоновия аромат, а от алкохола — предизвика у нея желание за пиене, за забрава, за самоунищожение.
След като изхвърли празните бутилки в кофата за боклук, ръцете й се разтрепериха неконтролируемо. Те бяха влажни от водка.
Помириса изпаренията, идващи от дланите й, и хвана пламналото си лице със студените си ръце.
Сети се за брендито, което леля Джен пазеше в кухненския шкаф.
Не!
Тя прекалено добре разбираше, че не брендито е това, което иска, нито водката. Търсеше най-вече извинение, че не е успяла да помогне на Лейлъни, причина да се затвори в себе си, да се оттегли в своята крепост, зад кулите на своя емоционален бастион, където би могла да продължи да живее спокойно в относително комфортна самота и уединение. Брендито би й дало това извинение и би й спестило болката от загрижеността за друг човек.
Когато се върна от кухненския шкаф, където я чакаше брендито, тя отиде при хладилника с надеждата да утоли жаждата си с кока-кола. Но не я мъчеше толкова жажда, колкото глад. Вълчи глад и бунт в стомаха й. Взе си сладка от керамичния мечок, чиято глава беше капак и чието издуто тяло беше буркан. Размисли още малко и занесе мечока на масата.
Чувстваше се като осемгодишно момиче, беше объркана и уплашена като много пъти преди. Търсейки утеха в захарния демон, тя най-напред забеляза чинията зад свещниците, което й се стори странно. Това беше чинията, която беше напълнила със сладки и бе занесла до съседната къща по-рано вечерта. Мадок я беше върнал празна и измита.
Поредната проява на арогантност. Ако Мики не се беше събудила навреме, за да го види как си тръгва, щеше да се сети кой може да е претърсвал чекмеджетата и чантата й, но нямаше да е сигурна. Като остави чинията, Мадок ясно даде да разбере кой е бил неканения гост. Това беше едновременно предизвикателство и заплаха.
Но повече я шокира изчезването на пингвина. Петсантиметровата фигурка от колекцията на мъртвата девойка беше на кухненската маса след малките поставки за свещи. Мадок явно я е видял, като е оставял чинията.
Каквито и подозрения да е имал за отношенията между Лейлъни и Мики и леля Джен, сега те бяха потвърдени след откриването на пингвина.
Неприятното присвиване на стомаха, стягането в гърдите й, виенето на свят, подобни на това при рязко спускане с влакче на ужасите — всички тези усещания я връхлетяха наведнъж, докато тя седеше неподвижно на стола в кухнята.
Глава 47
Поли харесваше повечето хора, с които се запознаваше, лесно се сприятеляваше и нямаше почти никакви врагове. Но когато служителят от бензиностанцията се приближи до нея, усмихна й се угоднически и й каза: „Здрасти, аз се казвам Ърл Бокман, а жена ми е Морийн. Ние сме собственици на това място и сме тук от двайсет години“, тя веднага прецени, че този няма да й хареса.
Беше висок и с приятна външност. От устата му лъхаше на ментова дъвка, беше чист, спретнат и гладко обръснат. С една дума, той притежаваше основните качества, за да направи добро впечатление. И макар леко изкривената усмивка да му придаваше меланхоличен вид, тази усмивка беше класическа, трийсет и два карата.
— Родом съм от Уайоминг — каза Ърл, — но Морийн е от тези краища. А аз живея тук от толкова дълго време, че също се чувствам кореняк. Всички в окръга знаят кои са Ърл и Морийн Бокман. — Изглежда той се стараеше на всяка цена да им внуши своите добри намерения. — Само споменете името ни и всеки ще ви каже, че сме собственици на малката бензиностанция и супермаркет на пресечката на двете федерални шосета. И сигурно ще ви кажат, че Морийн е сладка като праскова и че аз съм най-щастливият съпруг на света.
Той дърдореше невероятната си тирада, а широката усмивка не слизаше от лицето му. Поли беше готова да се обзаложи на десет хиляди долара, че бедната Морийн вече лежи мъртва в магазина, може би удушена от Ърл, пребита или може би маринована и консервирана с пикантен сос.
Вездесъщата усмивка и непрекъснатото бърборене бяха достатъчни Поли да го сложи в личния си списък на хората, на които в никакъв случай не трябва да се доверява. Но имаше и нещо странно в ръчния му часовник. Циферблатът беше черен и празен: нямаше нито цифри, нито стрелки. Сигурно беше от онези неудобни електронни часовници, които изписваха времето само когато натиснеш някакъв бутон. Тя обаче подозираше, че това изобщо не е часовник. От мига, в който се беше появил, Ърл непрекъснато сочеше ръката с празния черен циферблат ту към Кас, ту към Поли. В същото време тайно хвърляше поглед към червената и жълтата светлина при колонките за зареждане. Ако си мислеше, че я е заблудил, излъгал се е. Отначало Поли си помисли, че онова нещо на китката му сигурно е портативен фотоапарат и че той е някакъв перверзник, който тайно снима жените. Но макар че на челото му сякаш беше изписано ПЕРВЕРЗЕН ТИП, тя беше убедена, че още никой не е изобретил фотоапарат, който може да вижда през дамското бельо.
Кас харесваше хората повече от Поли. По време на двайсет и седемте години обаче, през които близначките бяха живели заедно, оптимизмът й беше балансиран от по-разумния подход на Поли към непознатите и съдбата. И наистина, Кас до такава степен беше развила шестото си чувство, че когато Ърл произнесе първото изречение, тя повдигна едва забележимо вежда и сякаш безмълвно изрече: „Внимание, изрод!“ Изражение, което Поли лесно разчете.
Ърл можеше да си бърбори с тях цяла вечност, като в същото време вече открито насочваше странния си часовник към тях. Това изведнъж им напомни за служителите от охраната на летището, които използваха метални детектори, за да проверяват пътниците. Но докато Ърл дърдореше, Кас внимателно огледа колонката с надпис „ДИЗЕЛ“ и когато откри, че съоръжението работи доста странно, тя потърси помощ от сестра си.
Когато Ърл се обърна към колонката, на Поли й се стори, че той е някак озадачен, сякаш и на него това съоръжение му се струва странно. Сбърчил вежди, той се приближи до колонката, сложи ръка върху нея и остана дълбоко замислен. Сякаш по някакъв телепатичен път се опитваше да разкрие механизма на действие на тази машина. Но скоро отново се усмихна широко и весело каза:
— Да ви напълня ли резервоара?
След като му отвърнаха положително, той натисна една ръчка на колонката, извади маркуча от държателя и се обърна към флийтууда. И там той и усмивката му замръзнаха.
След като стана ясно, че собственикът на бензиностанцията не знае откъде да зареди караваната, Кас попита с поглед сестра си: Какво му става на този? Тя взе маркуча от Ърл, като любезно се извини, че много държи на колата и не иска някой случайно да я издраска. Затова предпочита сама да зареди гориво.
Поли отвори капака на резервоара, отвъртя капачката, отстъпи назад и остави сестра си да зареди. През цялото време обаче тя държеше под око Ърл, който, беден, че клиентката му е твърде заета, смело насочваше хитрия уред с форма на часовник към двата прозореца на караваната. Заедно с това поглеждаше циферблата, сякаш разчиташе някакви данни върху него. Това го правеше още по-странен в очите на Поли, защото дори обратните мъже понякога хвърляха похотлив поглед към задника й, а този не го стори нито веднъж.
Можеше да мине и за безобиден хахо, откачил от необятната пустош на Невада и от липсата на достатъчно контакти с хора. Но дори и хаховците, ексцентриците и напълно лудите мъже се заглеждат в задните й части, когато имаха тази възможност. Колкото по-често се взираше в трийсет и два каратовата му усмивка, толкова по-малко й напомняше на клоун или психопат. И толкова повече й приличаше на един от онези динозаври с озъбени челюсти от „Джурасик парк“. Неочаквано си помисли, че никога не е срещала такива като Ърл.
От мрака изникна кучето, което тичаше и беше страшно развълнувано. Насочи се към левия сандал на Поли и го захапа. Поли изруга. Изненадана, Кас повика кучето, а сестра й се опита да освободи крака си, без да нарани животното. Кучето обаче всячески се увърташе и продължаваше енергично да дъвче сандала, без дори да изръмжи. Усмихнатият Ърл Бокман, сметнал, че в суматохата никой не го наблюдава, насочи
