означаваше само едно — той не само не искаше да се разчува за него, но когато свършеше с Лейлъни и с майка й, щеше да остави след себе си малко или никакви доказателства, че изобщо е пътувал в тяхната компания.
Депресиращият характер на тези разкрития и липсата на всякаква загриженост на доктора за съпругата му показваха, че причините му да се ожени нямаха нищо общо с любовта и привързаността, нито с желанието му да създаде семейство. Някакво друго мистериозно желание го движеше и дори всичките цветисти описания и разкази на Лейлъни не бяха в състояние да хвърлят повече светлина върху мотивите му.
Влизането в спалните и в банята изискваше повече смелост — или може би безумна глупост. Нощните сенки сякаш бяха избягали и се скрили тук от изгрева, чакаха слънцето отново да залезе и те отново да владеят света. Те бяха повече на брой тук, отколкото в предишните две стаи. Макар че тя включи лампите, крушките светеха слабо и мракът сякаш дебнеше от всеки ъгъл.
В поолющената баня нямаше нито четки за зъби, нито прибори за бръснене, нито аптечки с лекарства, нищо, което да показва, че къщата е обитавана.
В малката спалня дрешникът беше празен, както и нощното шкафче, и шкафът за дрехи. Завивките бяха оставени на леглото.
В голямата спалня гардеробът беше отворен, а вътре имаше само празни закачалки.
На пода имаше бутилка водка с лимон. Пълна и неразпечатана.
При вида на алкохола Мики започна да трепери неконтролируемо, но не от желание да пие.
Видял розите на Лейлъни, Мадок се е сетил, че Мики ще влезе в къщата, щом ги забележи. Оставил е задната врата отключена заради нея.
Купил е и водка. Сигурен е бил, че Мики ще стигне до последната стая и ще открие бутилката. Подигралото й се копеле беше прикрепило към бутилката панделка.
Само от един кратък разговор и след като беше претърсил стаята й за няколко минути, Мадок я беше проучил подробно и сега я познаваше добре.
Тя си каза, че Мадок е един Голиат, който обаче е неуязвим за камъните от прашката на всичките Давиди, взети заедно. Треперенето, което я беше обзело при вида на водката, се засили още повече, щом си помисли за Лейлъни, която пътува заедно с този човек. Пътуващи по-бързо и винаги изпреварващи правосъдието. Изпреварващи дори надеждата, че момичето може да бъде спасено, пътуващи към смъртта, наречена изцеляване, към гроб без надгробна плоча, в който малкото й телце скоро ще гние, когато душата й излети към звездите.
Когато е оставил бутилката, Мадок е искал да каже, че не се страхува от Мики, че за него тя е слаба, напълно предсказуема и незначителна. Самоназначил се за неин консултант за самоубийство, той смята, че Мики не се нуждае от друга помощ, освен просто да й посочи бутилката и тя сама да се самоунищожи само за няколко години.
Излезе от къщата, без да се докосне до водката.
Отвън прекалено ярката светлина я накара да присвие очи. Всичко в този августовски ден изглеждаше крехко и чупливо — от порцелановото небе до почвата под краката й, която беше застрашена от разрушителни трусове. Разрушителни като водката в бутилката. Не че кой знае колко се страхуваше от смъртта. Просто сега се боеше, че ще си отиде от този свят, без да може да довърши започнатото и да стори това, за което всички се раждаме на тази земя — да внесе надежда и любов в живота на другите.
Това, което двайсет и осемте години на страдания не я бяха научили, което тя самата упорито отказваше да научи дори и от най-тежките удари на съдбата, изведнъж й беше преподадено за по-малко от три дни от едно недъгаво момиче. Нейните две основни учебни помагала бяха радостта й от съзиданието, несломимата й радост и непоклатимата й вяра, че животът й, колкото и хаотичен да е той, не е лишен от смисъл и целеустременост. Урокът, който Мики беше научила от опасната малка мутантка, макар и прост и ясен, я разтърси сега, когато беше стъпила върху кафявата трева, върху която Синсемила беше танцувала своя танц с луната. Този урок беше: никой от нас не може да спаси сам себе си. Ние сме създадени, за да си помагаме един на друг и да се спасяваме един друг. И само чрез надеждата, която даваме на другите, ние се издигаме над мрака и се приближаваме към светлината.
Леля Джен, облечена в пижама и чехли на краката, я чакаше в задния двор. Тя също беше забелязала розите за сбогом.
Когато погледите им се срещнаха, и двете веднага отвърнаха очи. Леля Джен към белите рози, а Мики — към падналата ограда, после към зелената панделка и най-накрая към треперещите си ръце.
Все пак намери сили в себе си да заговори:
— Как се казваше онзи град?
— Кой град? — попита я леля Джен.
— В Айдахо. Където някакъв твърдеше, че бил излекуван от извънземни.
— Нънс Лейк — отвърна без колебание Джен. — Лейлъни каза, че е там.
Глава 49
Хавайски танцьорки с поклащащи се бедра развяват поличките си от полиестер. Черните им очи блестят, ръцете им са протегнати подканващо. Биха танцували безспир, ако имаха издръжливи кости и стави. Само че тук не ставаше дума за кости — телата им не бяха изработени от кост, а от изключително удароустойчива и здрава пластмаса.
Масичката за вечеря, а която Лейлъни седеше и четеше фантастичен роман, служеше за танцова сцена на трите хавайски танцьорки, високи между десет и петнайсет сантиметра. Те носеха еднакви полички, но горнищата им бяха в различен десет и цвят. Две от танцьорките имаха гърди със скромни размери, но третата беше надарена. Лейлъни възнамеряваше да прилича на нея чрез силата на позитивното мислене. Трите бяха така конструирани, че и при най-лекото поклащане на караваната по пътя и започваха да вибрират.
Още две хавайки танцуваха на малката масичка между двата фотьойла в дневната, а други три имаше на масата до дивана. Имаше още десетина на кухненския плот и още много в банята и в спалнята.
Макар че повечето танцьорки танцуваха на принципа на простата система на баланса на тежестта, другите се задвижваха от батерии, за да може хавайския купон да продължи, когато караваната спре да зареди или когато спрат да пренощуват някъде. Синсемила вярваше, че тези непрекъснато кършещи бедра кукли произвеждат полезни електромагнитни вълни и че тези вълни предпазват колата им от сблъсъци, катастрофи, отвличания и от това да не бъде всмукана от друго измерение в някаква магистрална версия на Бермудския триъгълник. Тя настояваше във всяка от стаите да има поне две танцуващи хавайки.
На дивана в дневната през нощта Лейлъни обикновено се унасяше в сън от слабия ритмичен шепот на бедрата на танцьорките и на малките им полиестерни полички. Но доста често запушваше ушите си с възглавница, за да не чува този шум и за да потисне у себе си желанието да напъха всичките танцьорки в една тенджера, да сложи тенджерата на котлона и да ги разтопи.
През онези не толкова редки случаи, когато непрекъснатия звук на танцьорките дразнеше Лейлъни, понякога лицето с диаметър два метра, нарисувано на тавана на дневната, я успокояваше и й помагаше да заспи. Това изображение на хавайския бог на слънцето, което светеше в мрака, я гледаше отгоре със заспалите си очи и каменна усмивка.
Тяхната каравана, в която имаше и други хавайски мотиви, беше последна дума на техниката, модифициран малък автобус. Старата Синсемила я беше кръстила „Маккани’олу’олу“, което на хавайски означаваше „Лек вятър“. Подобно име не беше много подходящо за превозно средство с тегло над двайсет и два тона, със спалня, разделена с плъзгаща преграда, и дневна. Тази каравана винаги се оказваше най- голяма, в който и къмпинг да отидеха. Толкова голяма, че децата я заглеждаха в захлас. Разни пенсионери скитници в повечето случаи изпитваха завист, когато огромният левиатан засенчваше с туловището си техните каравани.
Караваната обаче определено се държеше добре на пътя, беше стабилна и сигурна като банков сейф на колела. Хавайките танцуваха непрекъснато, но плавно. И докато пътуваха, Лейлъни можеше да си прочете романа за зли хора-свине от друго измерение, без да й прилошее.
