дете със сериозни дефекти.
— Да, сбъркала съм със синтетичните боклуци. Сега вече знам истината и съм просветлена. Този път ще използвам естествени неща. И този път ще си имам дете-чудо.
Доктор Смърт не беше от най-сантименталните и чувствителните. Той не плачеше по време на годишнини или докато гледа тъжни филми. Човек не можеше да си го представи да си играе с децата, да им чете приказки. Желанието му да има дете от някого, да не говорим, че ставаше дума за жена като тази, не беше характерно за него. Мотивите му бяха загадъчни също като очите му, които надзъртаха от огледалото на сенника.
Синсемила взе измачканата книга и започна да я изглажда, докато говореше:
— Та значи, ако Гея ми се усмихне, ще имам повече от едно дете-чудо. Две, три, а може би повече. — Тя се усмихна и намигна. — Нищо чудно да се пръкне цяло котило.
Лейлъни беше живяла още от раждането си в прегръдките на приливите на това студено и странно море, наречено Синсемила. Беше се борила с вълните, които се опитваха да я потопят и да я удавят, всекидневно оцеляваше от силните бури и урагани, подобно на корабокрушенец, хванал се само за една дъска от разбилия се кораб. Този корабокрушенец прекрасно си даваше сметка за смъртните опасности, които криеха дълбините под него. През тези девет години, още откакто се помнеше, тя се беше изправяла срещу всякакви изненади и ужаси, които морето й поднасяше. Въпреки това още изпитваше респект към смъртоносната сила и мощ на морето, наречено Синсемила, беше нащрек и винаги беше готова за всякакви урагани. Но способността й да се справя с критичните ситуации с времето значително беше намалила страха й. Когато странността те съпътства навсякъде, тя губи страшната си сила и когато девет години ненормалното те следва като собствената ти сянка, ти придобиваш увереност и си готов да посрещнеш неочакваното и непознатото със спокойствие.
Сега обаче за втори път (първият път беше, когато Престън откара Лукипела с дурангото в планините на Монтана). Лейлъни беше обзета от страх, от който не можеше да се отърси. Не някакъв мимолетен ужас като със змията, а страх, който я беше стиснал за гърлото, за сърцето, за стомаха. Тази нова странност, ирационална и побъркана схема за правенето на деца-чудо, разколеба увереността й, че този път ще успее да разбере майка си, да предскаже налудничавото поведение на Синсемила и да се справи с него така, както се е справяла винаги досега.
— Котило? За какво говориш?
Синсемила продължаваше да гледа към книгата и да приглажда страниците.
— Взимам лекарства против безплодие. Не че са ми необходими… — Тя се усмихна. — Плодовита съм като заек. Но понякога с тези лекарства много клетки падат в кошницата отведнъж. Получаваш близнаци, тризнаци. Като се хармонизирам с майката Земя чрез халюциногенните гъби и кактуси, плюс други здравословни дроги, ще мога да убедя старата Гея да ми помогне да си родя три или четири бебета-чудо наведнъж. Цяло гнездо с малки розови плачещи супербебета.
Макар Лейлъни да познаваше тази жена, досега не можеше да се сети за една-единствена дума, която най-пълно да я опише. Беше я наричала „слаба и егоистична“, „пристрастена“, „наркоманка“, „болна“, „увредена“, дори „побъркана“. Безспорно Синсемила беше всички тези неща, взети заедно, но и нещо по- лошо. Заслужаваше много по-малко състрадание от един обикновен наркоман или душевноболен. Красива, благословена с ясни сини ангелски очи, топла усмивка, способна да очарова и най-суровия човек, тя можеше да бъде определена най-точно с една дума: „зло“.
По много причини до този момент на Лейлъни й беше трудно да признае, че майка й не е просто заблудена, но също така зла и прогнила в душата. През всичките години тя копнееше Синсемила да изкупи греховете си и да се промени, за деня, в който щяха да бъдат нормална майка и дъщеря, но чистото зло не можеше да се промени. А ако признаеш, че си произлязъл от зло, че си бил част и си поникнал от него, тогава как ще погледнеш на себе си, какво ще си помислиш за твоята природа и характер, за шансовете ти някой ден да водиш честен, достоен и полезен живот? Какво изобщо ще си помислиш?
Също както когато изгуби Луки, Лейлъни седеше неподвижно, заклещена в двойната хватка на страха и гнева. Трепереше от мисълта на колко крехък косъм виси животът й, но в същото време се мъчеше да потисне сълзите и тъгата. В този момент тя се раздели завинаги и с последната си надежда, че майка й някой ден може да се пречисти и да се поправи, че старата Синсемила може да й предложи майчина любов. Чувстваше се глупаво, че така наивно е вярвала в тази малка невъзможна мечта. Самотата започна бързо да разяжда сърцето на Лейлъни подобно на някакъв термит и то опустя, стана кухо и празно момичето трепереше не само от страх, но и от тази тотална отчужденост. Чувстваше се изоставено, самотно, прокълнато.
Намрази се за това, че не можа да скрие слабостта в треперещия си глас:
— Но защо? Защо точно бебета? Само защото той иска ли?
Майка й вдигна поглед от книгата, побутна я към Лейлъни и повтори безсмисленото си заклинание, което сама беше съчинила и което произнасяше, когато беше в добро настроение:
— Аз съм пъргава котка, аз съм летен вятър, аз съм птица в полет, аз съм слънцето и морето, аз съм аз!
— Какво означава това?
— Означава, че кой друг, освен собствената ти майка е подходящ да положи началото на нова човешка раса на този свят, човечество със свръхестествени способности, неразривно свързано с Гея? Аз ще съм майката на бъдещето, Лейни, новата Ева.
И Синсемила наистина вярваше в тези безсмислици. Вярата й осветли лицето й с красиво сияние и запали пламъчета в очите й.
Мадок със сигурност не би повярвал на подобни глупости. Макар и да беше доктор Смърт, той не беше глупак. Зъл — да. Той си беше извоювал правото тази дума да бъде изписана на фамилния му герб. Той беше не по-малко самовлюбен, отколкото Синсемила. Но не беше глупав. Не вярваше, че едно бебе родено с непрекъснат приток на халюциногени в кръвта на майката, ще бъде първият свръхчовешки предшественик на новата подобрена раса. Той имаше свои мотиви да иска бебета. Мистериозни подбуди, които нямаха нищо общо с желанието да бъде новият Адам или пък просто да бъде баща.
— Бебета-вълшебници до края на април и началото на май — продължи Синсемила. — Бременна съм вече почти месец. Аз съм заченала кучка, пълни с вълшебни бебета, които ще променят света. Тяхното време ще дойде скоро, но първо си ти.
— Какво аз?
— Ще се излекуваш, скъпа — отвърна Синсемила и стана. — Ще бъдеш хубава, добра, съвършена, красива. Иначе за какво пътуваме от Тексас до Мейн и обикаляме из порутените градчета на Арканзас вече четири години.
— Да бе, излекувана като Луки.
Синсемила не долови сарказма. Тя се усмихна и кимна сякаш очакваше Луки, напълно обновен и излекуван, да се появи на следващото място, където спрат.
— Татко ти казва, че ще стане скоро, бебчо. Има чувството, че в Айдахо сигурно ще срещнем извънземни, които да те изцелят.
Заченалата кучка отиде до хладилника и си взе бира, за да прокара дрогата, каквато и да беше тя, която беше взела за закуска, за да нахрани с нея бъдещите бебета-чудо.
Но връщане към кабинката, тя разроши косата на Лейлъни.
— Скоро, бебчо, ще се превърнеш от тиква в принцеса.
Както винаги в главата на Синсемила цареше пълен хаос. Тиквата беше превърната в каретата на Пепеляшка, а жабата, която целунаха, се превърна в принцеса.
Хавайските танцьорки танцуват, полюшват полички.
Богът на слънцето гледа от тавана.
Синсемила се киска на седалката до шофьора.
Огледалото. Изпитателният поглед на Престън.
Зад широкото предно стъкло се е разпростряла горящата като пещ пустиня Мохаве. Слънцето сякаш излива жегата си отгоре подобно на разтопена лава.
В Нънс Лейк, Айдао, някакъв мъж твърди, че имал контакт с извънземни лечители.
В горите на Монтана Лукипела чака сестра си под земята. Той вече не е скъпоценният й брат, а само
