храна за червеите. Не се е принесъл при звездите, а си е отишъл завинаги.
Когато с Престън останат сами в дълбоката гора, както са останали с Луки, когато никой не ги наблюдава и бъдат далеч от ръката на закона, дали ще я убие милостиво? Дори ще долепи към лицето й парцал, напоен с хлороформ, за да я приспи, и после бързо ще довърши започнатото, като й бие смъртоносна инжекция и по този начин ще й спести страха и болката? Или в девствената тишина на дълбокия лес, където слънцето и цивилизацията почти не проникват, Престън ще бъде по-различен мъж от този, който пред публиката се представя за добър и хуманен. Може би ще бъде повече звяр, отколкото човек, ще даде воля на удоволствието, което изпитва не от „прилагането на милост“, както го нарича, а от самия акт на убиването?
Лейлъни веднага разчете отговорите на тези въпроси в очите на хищника, докато той продължаваше да я гледа. Тихата смърт, която биваше причинявана чрез префинени ритуали, сложни като при чайна церемония — като при колекциониращата фигурки на пингвини Тетси — явно не беше в състояние да утоли жаждата на Престън за насилие. Но сред дебелите и вековни дървета в дълбините на гората той щеше да задоволи този свой нагон. Лейлъни разбра, че веднага щом се озове насаме с псевдобаща си в някое отдалечено място, смъртта й, подобно на тази на Луки, ще бъде мъчителна, брутална и продължителна.
Той се беше оженил за Синсемила отчасти заради дълбоките й коматозни състояния от наркотиците, по време на които тя изглеждаше като мъртва. А смъртта възбуждаше Престън, тъй както женската красота нормалните мъже. Нещо повече, тя имаше две деца, които според неговата философия имаха нужда да умрат. И той беше привлечен от нея, защото имаше желание да изпълни тази нужда. Та какво загадъчно имаше толкова в стремежа му да направи нови деца? Престън обичаше да казва, че на смъртта не трябва да се гледа като на трагедия, а като на естествено събитие, защото ние всички се раждаме, за да умрем. От негова гледна точка имаше ли изобщо някаква разлика между деца, родени да умрат, и деца, зачената, за да умрат?
Глава 50
Някъде другаде калифорнийската мечта би имала блестящ и лъскав вид, но не и тук. Тук тя беше овехтяла, олющена и напукана. Някога бил приятен квартал за живеене, сега от общината му бяха определили друга съдба. Дървените бунгала от времето на Голямата депресия и двуетажните къщи в испански стил — не особено големи, но в миналото красиви и добре поддържани — сега се нуждаеха от боядисване, измазване и ремонтиране. Някои от овехтелите жилища бяха разрушени още преди десетилетия и заменени с магазини за полуготова храна и минисупермаркети. Тези търговски обекти обаче също бяха виждали и по-добри дни. Човек не можеше да види по телевизията реклами за хамбургерите, които се продаваха тук. Паянтовите салони за красота сами се нуждаеха от разкрасяване, а в един магазин за стоки втора употреба се продаваха какви ли не неща.
Мики паркира на ъгъла и заключи колата си. Обикновено тя не би се притеснявала, че някой ще задигне раздрънканото й камаро, но след като видя окаяното състояние на таратайката от другата страна на улицата, си каза, че в сравнение с тази нейната кола би била доста апетитна плячка за крадците.
На един от прозорците на тясната къща грееше син неонов надпис ГАДАТЕЛКА НА РЪЦЕ, а отдясно на него с оранжев цвят беше изобразена длан, която светеше ярко дори и на фона на сутрешното слънце. Напукана пътечка водеше към синя врата с нарисувано на нея загадъчно око. Пътечката обаче се разклоняваше и към едни външни стълби в южната част на постройката, където дискретен знак показваше, че агенцията на детектива се намира на втория етаж.
Около къщата имаше огромни финикови палми. Те не бяха поддържани — гъстите им шестметрови листа отдавна бяха мъртви и създаваха сериозна опасност от пожар. В същото време бяха идеално убежище за дървесните плъхове.
Мики се качи на площадката пред вратата. От дърветата се дочу шумоленето на гризачите, които сигурно се катереха по вертикалните тунели вътре в стъблата на палмите и се криеха сред кафявите листа.
Когато никой не отговори на позвъняването й, тя почука, но отново без резултат. Тогава понечи отново да натисне звънеца.
Мъжът, който най-накрая й отвори вратата, беше едър, малко грубоват, с меланхолични очи. Той беше с шорти, куртка в цвят каки и хавайска риза отдолу. Беше обул маратонки. Очевидно тази сутрин не се беше бръснал.
— Вие — започна той без обичайните любезности — сигурно имате някакви проблеми, но аз вече не се занимавам с този бизнес.
— Може да съм от общинските служби и да съм дошла да ви направя забележка за развъдника на плъхове, който имате отпред.
— Определено би било само загуба на способности.
Мики се приготви за мрачен развой на събитията като при Ф. Бронсън.
— Така ли? И какво трябва да означава това?
— Не исках да ви обидя, ако така сте го приели.
— Не искахте ли? Способности значи? Вие какво си мислите, че съм дошла да правя някакви фокуси или номера?
— Едва ли такива са проблемите ви. Просто исках да кажа, че ако сте от общината, бихте могли да отидете при някоя по-голяма клечка от мен.
— Вие сте частния детектив, нали?
— Бях. Както вече каза, пуснах кепенците.
Не му се беше обадила предварително, защото се боеше, че той ще проучи финансовото му състояние. Сега, след като видя работното му място, разбра, че неговите клиенти определено не са от тези, на които „Американ Експрес“ предлага да им извади платинени кредитни карти.
— Казвам се Мики Белсонг. Не съм от общинските служби, но вие все пак имате проблем с плъховете.
— Всички имат — отвърна той, като по някакъв начин успя да й внуши, че не става дума за дългоопашатите гризачи.
Понечи да й затвори вратата.
Тя обаче я подпря с крак.
— Няма да си тръгна, докато не ме изслушате. Или ще трябва да ме хванете за врата и да ме изхвърлите по стълбите.
Той като че ли обмисли втория вариант, защото се загледа в нея.
— Трябва да продавате библии по домовете. Тогава целият свят ще е спасил душите си до вторник.
— Свършили сте добра работа за една моя позната. Тя била отчаяна и не могла да ви плати много, но въпреки това сте изпълнили добре задачата.
— Разбирам, че и вие не можете да платите много.
— Една част ще ви платя в брой, а останалото ще ви изплащам после. Може да ми отнеме много време, но ако не успея да ви върна всичките пари, ще си счупя краката и ще ви спестя неприятностите.
— Няма да ми е неприятно. Напротив, дори може да ми хареса. Но въпросът е все пак в това, че вече не се занимавам с този бизнес.
— Жената, на която сте помогнали, се казва Уайнет Дженкинс. Лежа в затвора за тогава. Там се запознах с нея.
— Да, спомням си я.
Уайнет беше уредила шестгодишният й син Дани да живее при нейните родители, докато тя излежава присъдата си. Беше минала по-малко от седмица след като я затвориха, когато бившият й съпруг Вин взе детето при себе си. Законът не можеше да се намеси, защото Вин беше баща на детето. Но той също така беше алкохолик и побойник. Често пребиваше Дани до несвяст и Уайнет си даваше сметка, че той ще тероризира момчето всеки ден и накрая ще го остави с белези за цял живот, ако не го убие. Беше чула за Фаръл от друга затворничка и убеди родителите си да го потърсят. Само за два месеца Фаръл беше събрал достатъчно доказателства, уличаващи Вин в престъпление, и полицията арестува пияницата. Вин беше
