Не бой се от нищо

мъртвешкия квартал на опустял град, намираш се навътре в някоя пустиня.

Явно пукотът на единствения ми изстрел в хола не е бил достатъчно силен, за да привлече нечие внимание.

Минах под сенника с решетките и вдъхнах приятното ухание на жасмин. Спиците на велосипеда тихо скърцаха за разлика от сърцето ми, което блъскаше в гърдите. Забързах след Орсън към външната врата. Кучето подскочи и отвори с лапа резето — номер, който бях виждал и преди. Тръгнахме по улицата. Движехме се бързо, без да тичаме.

Провървя ни: нямаше свидетели. По улиците не минаваха коли. Нямаше и пешеходци.

Ако някой съсед ме видеше да бягам от къща, обхваната от пламъци, Луис Стивънсън можеше да реши да използва това като оправдание да ме преследва. И да ме застреля, ако окажех съпротива при ареста.

Метнах се на велосипеда, подпрях се с крак на земята и погледнах къщата. Вятърът разклащаше листата на огромните магнолии и през клоните се виждаше, че пожарът се е разпространил и на долния етаж.

Изпълнен със смесени чувства, подкарах велосипеда по паважа, отправяйки се към по-неосветена улица. Орсън припкаше до мен, дишайки шумно.

От къщата на Фериман бяхме изминали почти една пресечка, когато чух грохота на експлодиращите стъкла на прозорците, взривени от непоносимата горещина.

16.

Звезди между клоните, процеждаща се през листата лунна светлина, гигантски дъбове, живителен мрак, спокойствието на надгробни плочи — и за един от нас вечно интригуващата миризма на криещи се катерици: отново се намирахме на гробището до католическата църква „Свети Бернадет“.

Бях подпрял велосипеда на гранитен паметник, върху който имаше увенчана с ореол глава на ангел, и се бях облегнал на надгробна плоча с кръст отгоре.

Няколко преки по-нататък сирените внезапно замлъкнаха, когато пожарните коли пристигнаха пред жилището на Фериман.

Не карах велосипеда по целия път до къщата на Боби Халоуей, защото бях сразен от настойчив пристъп на кашлица, който ми попречи да управлявам. И Орсън започна да залита, докато гонеше упоритата миризма на огън с поредица от силни кихавици.

Трябваше да прочистя дробовете си и затова събрах гъста храчка с мирис на сажди и я изплюх върху плетеницата от криви коренища на най-близкия дъб с надеждата, че няма да му стане нищо. В устата си усещах отвратителен вкус, като че ли бях ял смлени брикети в бульон.

Тъй като прекара в горящата къща по-малко време от безразсъдния си господар, Орсън се съвземаше по-бързо от мен. Докато още храчех и плюех, кучето вече обикаляше най-близките надгробни плочи и усърдно душеше, търсейки гризачи с пухкави опашки.

В паузите между две изкашляния говорех с Орсън и понякога той вдигаше благородната си черна глава и се преструваше, че слуша. Размахваше опашка да ме насърчи, но не откъсваше вниманието си от издирването на катерици.

— Какво, по дяволите, се случи в онази къща? — питах аз. — Кой я уби? Кой ми правеше номера? И какъв беше смисълът на историята с куклите? Защо просто не ми прерязаха гърлото и не ме изгориха заедно с Анджела?

Орсън разтърси глава и аз се опитах да тълкувам реакцията му. Кучето нямаше отговор на тези въпроси. Беше озадачено. Нямаше представа. Не знаеше защо не са ми прерязали гърлото.

— Мисля, че не беше заради пистолета. Искам да кажа, че бяха най-малко двама, вероятно трима, затова лесно можеха да ме надвият. И макар че й прерязаха гърлото, сигурно имаха и огнестрелно оръжие. Те са отвратителни негодници, садистични убийци. Избождат очите на хората, само за да се забавляват. Много вероятно е да са носили пистолети, така че не са се уплашили от моя „Глок“.

Орсън килна глава на една страна, обмисляйки въпроса. А може би беше заради глока. Или не. Кой знае? Но какво е „Глок“, между другото? И каква е онази миризма? Прекрасна е. Прекрасно ухание. Дали е катерича пикня? Извинявай, господарю Сноу. Работа. Трябва да свърша нещо.

— Не мисля, че запалиха къщата, за да ме убият. Всъщност не ги интересуваше дали ще ме убият или не. Ако им пукаше, щяха да положат по-целенасочени усилия да го сторят. Запалиха пожара, за да прикрият убийството на Анджела. Това беше причината, нищо друго.

Кучето ми продължи да души в захлас.

— Господи, тя беше толкова добър човек, толкова всеотдайна — горчиво добавих аз. — Не заслужаваше да умре по този начин. Изобщо не трябваше да умира.

Орсън спря да души, но само за малко. Човешко страдание. Ужасно. Нещастие, смърт, отчаяние. Но нищо не може да се направи. Така е устроен светът и човешката природа. Ужасно. Ела да търсиш катерици с мен, господарю Сноу. Ще се почувстваш по-добре.

В гърлото ми се надигна буца — не от мъчителна скръб, а от нещо по-прозаично, затова със силата на туберкулозно болен събрах храчка и посях още една черна стрида върху клоните на дъба.

— Де да беше тук Саша — продължих аз. — Питам се дали в момента ще й приличам на Джеймс Дийн?

Имах чувството, че лицето ми е мазно. Избърсах го и ръката ми също стана мазна.

Сенките на поклащащите се от вятъра листа танцуваха като гробищни феи по тънките треви върху гробовете и по лъскавата повърхност на гранитните плочи.

Въпреки особената светлина видях, че дланта на ръката, с която бях докоснал лицето си, е изцапана с кръв.

— Сигурно воня до небесата.

Орсън мигновено загуби интерес към издирването на катерици и нетърпеливо изприпка до мен. Подуши обувките, краката и гърдите ми и накрая завря муцуна в якето, под мишницата ми.

Понякога подозирам, че Орсън не само разбира повече, отколкото може да се очаква от едно куче, но и има чувство за хумор и талант за сарказъм.

Издърпах муцуната му, хванах с две ръце главата му и казах:

— И ти не ухаеш на рози, приятел. Пък и що за куче-пазач си? Може би вече са били в къщата, когато пристигнах, и Анджела не е знаела това. Но защо не ги ухапа по задника, когато си тръгваха? Ако са избягали през вратата на кухнята, те са минали покрай теб. Защо не намерих банда престъпни типове да се търкалят в задния двор, изпохапани и виещи от болка?

Погледът на Орсън остана вторачен. Беше стъписан от въпроса и загатнатото обвинение. Той беше кротко куче, гонеше гумени топки, ближеше по лицето и беше философ и добър компаньон. Освен това, господарю Сноу, работата ми е да пазя бандитите да не влизат в къщата, а не да им преча да излизат. Много им здраве на бандитите. Кой ги иска наоколо? Бандити и бълхи. Да се махат.

Докато седях срещу Орсън и го гледах в очите, ме обзе чувство за нещо свръхестествено — или вероятно беше мимолетна лудост — и за миг си представих, че мога да чета истинските му мисли, коренно различни от диалога, който съчиних вместо него. Различни и обезпокоителни.

Свалих ръце от главата му, но той предпочете да не се извръща от мен и не наведе очи.

И аз не бях в състояние да откъсна поглед от него.

Ако спомена за това пред Боби Халоуей, той сигурно щеше да ме помисли за куку, но наистина усетих, че кучето се страхува за мен. Съжаляваше ме, защото полагах огромни усилия да не призная истинската дълбочина на болката си. Съжаляваше ме, защото не можех да призная колко силно ме плаши перспективата да остана сам. Повече от всичко обаче Орсън се страхуваше за мен, сякаш виждаше приближаващата се колесница на индийския бог Вишну, която аз не забелязвах. Огромно бяло пламтящо колело, голямо колкото планина, което ще ме смели и превърне в прах и ще го остави да гори във въздушната си диря.

— Какво, кога, къде? — запитах гласно.

Погледът на Орсън беше напрегнат. Анубис, египетският бог с кучешката глава, пазачът на гробниците,