Не бой се от нищо

си.

Отвори вратата и мазето без прозорци се оказа осветено. Застана на прага и се ослуша в продължение на половин минута. Кокалестите му рамене бяха наклонени наляво, а главата — надясно. Разрошените му от вятъра коси бяха щръкнали като четина. После рязко промени позата си — сякаш внезапно оживяло плашило се освобождава от кръста, на който е завързано — и влезе вътре, оставяйки вратата открехната.

— Стой тук — прошепнах на Орсън.

Слязох по стъпалата и послушното ми куче ме последва.

Долепих ухо до полуотворената врата, но не чух нищо.

Орсън пъхна муцуна в четирийсет сантиметровата пролука и започна да души. Тупнах го леко по главата, но той не се дръпна.

Наведох се над него и също проврях глава в процепа — не за да подуша, а за да разбера какво има зад вратата. Присвивайки очи от флуоресцентния блясък, видях стая с размери шест на дванайсет метра, с бетонни стени и таван, отрупана с вещи, обслужващи църквата и неделното училище. Пет газови пещи, голям бойлер, електрически табла и механизми, които не познавах.

Джес Пин бе прекосил по-голямата част от помещението и се приближаваше до затворена врата в отсрещната стена.

Дръпнах се, встрани и извадих калъфа със слънчевите очила от джоба на ризата си. Меката калъфка се отвори със звук, който ми напомни изсъскването на змия. Гореспоменатото ми буйно въображение съвсем се беше развихрило.

Когато си сложих очилата и надникнах отново, Пин беше изчезнал във втората стая. Вратата й също беше открехната, а вътре светеше лампа.

— Там подът е бетонен — прошепнах на Орсън аз. — Моите маратонки няма да издадат звук, но твоите нокти ще тракат. Стой тук.

Бутнах вратата и се вмъкнах в мазето.

Кучето остана навън, до стълбите. Вероятно този път ме послуша, защото бях изтъкнал логична причина.

А може би бе надушил нещо и бе разбрал, че е опасно да продължава по-нататък. Обонянието на кучетата е хиляди пъти по-остро от човешкото и им съобщава много повече информация отколкото всички възприятия на хората, взети заедно.

С помощта на слънчевите очила бях спасен от светлината и въпреки това виждах достатъчно добре, за да се движа из стаята. Избегнах открития център и вървях близо до пещите и другите съоръжения, с намерение да ги използвам за прикритие, ако Джес Пин се върне.

Времето и потта бяха намалили въздействието на лосиона върху лицето и ръцете ми, но разчитах на пласта от сажди. Ръцете ми сякаш бяха в черни копринени ръкавици и предполагах, че лицето ми също е маскирано.

Стигнах до вътрешната врата и чух два далечни гласа — и двата мъжки, единият на Пин. Бяха приглушени и не разбирах думите.

Погледнах към външната врата, откъдето надничаше Орсън. Едното му ухо беше нащрек, а другото бе отпуснато.

Зад вътрешната врата имаше дълга, тясна и, общо взето, празна стая. На тавана светеха малки лампи, окачени на вериги между откритите тръбопроводи за водата и отоплението, но не махнах очилата.

Стаята имаше формата на буквата „L“ и помещението вдясно беше още по-дълго и по-широко от първото и също оскъдно осветено. Втората секция явно служеше за склад и следвайки посоката на гласовете, минах покрай кашони с материали, украса за различни празници и тържества и пет шкафа, пълни с църковни архиви. Навсякъде сенките се скупчваха като събор на монаси с раса и качулки и аз свалих очилата.

Гласовете се усилиха, но акустиката беше ужасна и все още не можех да различа думите. Макар да не крещеше, Джес Пин беше ядосан, съдейки по заплашителния му тон. Другият сякаш се опитваше да го успокои.

В средата на стаята имаше ясла в естествен размер: не само Йосиф и Светата Дева до люлката с Младенеца, но и цялата сцена с мъдреците, камилите, магаретата, агнетата и ангелите вестители. Конюшнята беше направена от дърво, а балите слама бяха истински. Хората и животните бяха от гипс със сърцевина от тел и стърготини. Дрехите и лицата бяха изрисувани от даровит художник и защитени от водоустойчив лак, който им придаваше блясък дори на оскъдната светлина. Съдейки по инструментите, боята и другите материали, яслата беше в процес на ремонт, след което щеше да бъде покрита с платнище до следващата Коледа.

Започнах да долавям откъслечни думи от разговора на Джес Пин с другия човек и тръгнах сред фигурите, някои от които бяха по-високи от мен. Те не бяха подредени според сюжета. Един от мъдреците стоеше, заврял лице в тръбата на ангел вестител, а Йосиф сякаш разговаряше с камилите. Младенецът лежеше сам в люлката, поставена върху копа слама. Дева Мария имаше блажена усмивка и изпълнени с обожание очи, но вниманието й беше насочено не към Исус, а към една кофа. Друг мъдрец се бе вторачил в задницата на камила.

Промъкнах се между безразборно разхвърляните фигури и в края на яслата се скрих зад ангел, свирещ на лютня. Надникнах и видях Джес Пин на светлината. Стоеше на двайсетина крачки от мен и тероризираше друг мъж, застанал на стълбите, водещи нагоре, към главната зала на църквата.

— Беше предупреден — ръмжеше Пин. — Колко пъти те предупреждавах?

Отначало не видях другия човек, който говореше тихо и монотонно, и не разбирах думите му.

Погребалният агент реагира възмутено и започна нервно да крачи напред-назад, прокарвайки пръсти през разрошените си коси.

Сега видях, че вторият мъж е отец Том Елиът, пасторът на „Свети Бернадет“.

— Глупак, тъпо лайно — ядосано нареждаше Пин. — Слабоумен идиот, дърдорещ с Бога.

Отец Том беше висок метър и седемдесет, дебел и с изразителното, подвижно лице на роден комедиант. Макар да не бях привърженик на неговата — нито на някоя друга църква, бях разговарял с него няколко пъти и той ми се струваше добродушен човек с чувство за хумор и почти детински ентусиазъм за живот. Много добре разбирах защо енориашите му го обожаваха.

Но Джес Пин съвсем не изпитваше такива чувства към него. Вдигна мършавата си ръка и насочи кокалест пръст към свещеника.

— Повръща ми се от теб, самодоволно копеле.

Отец Елиът явно бе решил да изтърпи без отговор тази възмутителна словесна обида.

Пин крачеше и ръкомахаше, сякаш се опитваше — с видимо чувство на безсилие — да извае думите си в истина, която свещеникът да разбере.

— Няма да търпим повече глупостите ти, нито намесата ти. Няма да те заплашвам, че ще ти избия зъбите, макар че с радост бих го сторил. Никога не съм обичал да танцувам, но с удоволствие бих потанцувал върху тъпото ти лице. Но този път няма да има заплахи като преди, че пак ще ти ги изпратя, защото това май ти харесва. Отец Елиът, мъченикът, страдащ заради Господ. Харесва ти, нали? Да бъдеш мъченик и да умираш от гадна смърт, без да се оплакваш.

Отец Том стоеше с наведена глава. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, сякаш търпеливо чакаше бурята да отмине.

Пасивността на свещеника разяри Пин. Погребалният агент сви в юмрук кокалестите пръсти на дясната си ръка и удари дланта на лявата, все едно искаше да чуе сблъсъка на плътта с плът, и гласът му се изпълни с презрение.

— Някоя нощ ще се събудиш и те ще бъдат при теб. Или ще те изненадат в камбанарията, или пред олтара, когато си коленичил да се молиш на Бога, и ти ще им се предадеш екзалтиран, изпитващ наслада от болката, страдайки заради твоя Господ, за да отидеш в рая. Тъпо копеле. Безнадежден малоумник. Дори ще се молиш за тях, докато те разкъсват на парчета, нали, глупако?

Закръгленият пастор реагираше на всички обиди с наведена глава и безмълвно търпение.

Положих усилие да не се намеся. Исках да задам много въпроси на Джес Пин.

Но тук нямаше разпалена пещ, над която да държа краката му, за да изтръгна отговори.