надали е гледал по-проницателно. Това мое куче не беше Ласи, нито безгрижно пале със строго премерени движения и неизчерпаема способност за весели пакости от филмите на Дисни.

— Понякога ме плашиш — рекох аз.

Той мигна, разтърси глава, отскочи встрани и заобикаля в кръгове около надгробните плочи, като усилено душеше в тревата и падналите дъбови листа, преструвайки се, че отново е куче.

Може би си внушавах, че Орсън ме плаши. Вероятно блесналите му очи бяха огледала, в които бях видял собствените си очи, а отраженията им — истините в сърцето ми, които не желаех да погледна директно.

— Това би било тълкуването на Халоуей — казах аз.

Изведнъж Орсън започна да рови развълнувано в купчина уханни листа, още влажни от следобедното пръскане с напоителната система, зарови муцуна в тях, сякаш увлечен в издирване на трюфели, изпръхтя и затупа по земята с опашка.

Катерици. Те имат пол. Надушвам горещото им ухание на мускус, господарю Сноу. Те са тук. Бързо ела да подушиш пола на катериците.

— Озадачаваш ме — казах му.

Устата ми още имаше вкус на пепелник, но вече не ме мъчеше сатанинската кашлица. Би трябвало да мога да стигна до дома на Боби.

Преди да взема велосипеда, се изправих на колене и се обърнах към надгробната плоча, на която се бях облегнал.

— Как си, Ной? Още ли почиваш в мир?

Не беше необходимо да използвам фенерче, за да прочета надписа. Бях го чел хиляди пъти и часове наред бях мислил върху името и годините под него.

НОЙ ДЖОУЗЕФ ДЖЕЙМС 5 ЮНИ 1888 — 2 ЮЛИ 1984

Ной Джоузеф Джеймс. Но не трите имена ме удивляваха, а необикновената продължителност на живота му.

Деветдесет и шест години.

Деветдесет и шест пролети, лета, есени и зими.

Напук на най-смелите очаквания вече бях живял двайсет и осем години. Ако съдбата е милостива, можеше да стигна и до трийсет и осем. Ако лекарите се окажат лоши пророци, ако законите на вероятността престанат да действат и съдбата си вземе отпуск, вероятно ще доживея и до четирийсет и осем. Едва тогава ще съм се радвал на половината живот, отреден на Ной Джоузеф Джеймс.

Не знам кой е бил, какво е правил почти цял век на земята, дали е имал само една съпруга, с която да споделя дните си, или е надживял три, дали децата му са станали свещеници или серийни убийци, и не исках да знам. Представях си, че този човек е живял богато и чудесно. Вярвах, че е пътувал много. Бил е в Борнео и Бразилия, в Гърция и в свещените земи на Шангрила, високо в планините на Тибет. Обичал е истински и в замяна също е бил обичан, бил е боец и поет, търсач на приключения и учен, музикант, художник и моряк, преплавал седем морета, човек, дръзко отхвърлял условностите. Доколкото той остава за мен само име, а инак е загадка, Ной може да бъде такъв, какъвто искам, а аз — да си представям какъв е бил дългият му живот под слънцето.

— Хей, Ной, обзалагам се, че когато си починал през 1984, погребалните агенти не са носили оръжие — промълвих аз.

Станах и се приближих до съседната надгробна плоча, на която беше подпрян велосипедът ми под бдителния поглед на гранитния ангел.

Орсън изръмжа. Изведнъж стана напрегнат и неспокоен. Главата му беше вдигната високо, а ушите — наострени. Макар че светлината беше оскъдна, явно бе успял да забележи нещо.

Проследих черния му като въглен поглед и видях висок мъж с приведени рамене, който се промъкваше между надгробните плочи. Дори в омекотените сенки забелязах, че тялото му е ръбато и ъгловато, като скелет в черен костюм, сякаш някой от съседите на Ной се бе измъкнал от ковчега си, за да му отиде на гости.

Мъжът спря до редицата гробове, където стояхме двамата с Орсън, и погледна странния предмет в лявата си ръка. Беше с размерите на клетъчен телефон и имаше светъл екран.

Натисна копчетата и за миг из гробището се разнесе тайнствената музика на електронни звуци — различни телефонни тонове.

Луната се показа иззад един облак и непознатият доближи зеления като кисела ябълка екран към лицето си, за да види по-добре информацията, изписана там. Слабата светлина ми беше достатъчна, за да го позная. Не виждах червения цвят на косите, нито кафяво-червените му очи, но дори в профил мършавото лице и тънките устни бяха смразяващо познати: Джес Пин, помощникът на Санди Кърк.

Той не ни беше забелязал, макар да се намирахме само на трийсет-четирийсет крачки от него.

Останахме неподвижни като гранитните паметници наоколо. Орсън престана да ръмжи, въпреки че шумоленето на вятъра в клоните на дъбовете лесно би заглушило звуците, които издаваше.

Джес Пин отмести очи от устройството, погледна вдясно, към „Свети Бернадет“, после отново се консултира с екрана. Накрая се отправи към църквата.

Така и не ни видя, макар че бяхме на около трийсет крачки от него.

Погледнах Орсън.

И той ме погледна.

Забравихме за катериците и тръгнахме след Пин.

17.

Погребалният агент забърза към задната част на църквата, без да поглежда през рамо, и слезе по широките каменни стъпала, водещи към вратата на мазето.

Следвах Пин отблизо, за да не го изпусна от поглед. Спрях само на десет крачки от стълбите и надникнах вътре.

Ако се обърнеше и погледнеше нагоре, той щеше да ме забележи, преди да успея да се скрия, но това не ме безпокоеше. Джес Пин изглеждаше толкова погълнат от задачата си, че дори звуците на небесни тръби и гласовете на мъртвите, надигащи се от гробовете, нямаше да привлекат вниманието му.

Той огледа загадъчното устройство в ръката си, изключи го и го пъхна във вътрешния джоб на сакото. От друг джоб извади втори уред, но светлината беше твърде оскъдна, за да видя какъв е. За разлика от първия този предмет нямаше светещи части.

Въпреки шумоленето на вятъра и дъбовите листа, чух стържене и тракане, последвани от силно изщракване след него, второ и после трето.

На четвъртото познах характерния звук. Зареждане на пистолет „Локейд“. Оръжието има самозареждащ се спусъчен механизъм. Когато натиснеш спусъка, нагоре изскача плоска стоманена пружина, която зарежда следващото гнездо.

Преди няколко години Мануел Рамирес ми беше демонстрирал как действа локейдът. Пистолетите със самозареждащи се спусъчни механизми се продаваха само на полицаи и бяха забранени за цивилни лица.

Едва ли тази забрана щеше да смути Джес Пин, който гореше жертви на убийства в пещта на крематориума, за да помага в прикриването на углавни престъпления. Може би и Пин имаше някакви задръжки. Вероятно не би бутнал монахиня от скала ей така, без причина. Въпреки това, припомняйки си червено-кафявите му очи, когато тази вечер се бе приближил до прозореца на крематориума, не бих заложил на монахинята.

Погребалният агент трябваше да натисне спусъка пет пъти, за да изчисти всички гнезда и да освободи заключващия механизъм. Той внимателно натисна дръжката на вратата и отново прибра пистолета в джоба

Вы читаете Не бой се от нищо
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату