Пин престана да крачи и застрашително се наведе над отец Том.
— Не, повече няма да те заплашвам. Само изпитваш удоволствие, че страдаш заради Господ. Затова ето какво ще стане, ако не се махнеш от пътя ни — ще очистим сестра ти. Хубавата Лора.
Свещеникът вдигна глава и погледна Пин в очите, но пак не каза нищо.
— Лично аз ще я убия — обеща Джес. — С този пистолет.
Той извади оръжието от вътрешния джоб на сакото си, явно от кобур под мишницата. Дори от разстояние и на оскъдната светлина видях, че дулото е необикновено дълго.
Инстинктивно бръкнах в джоба на якето си и стиснах дръжката на моето оръжие.
— Пусни я — рече отец Елиът.
— Никога няма да я пуснем. Тя е твърде… интересна. Всъщност, преди да убия Лора, ще се позабавлявам с нея. Още е хубава, макар че става странна.
Лора Елиът, приятелка и колежка на майка ми, наистина беше красива жена. Въпреки че не я бях виждал от година, веднага си спомних лицето й. Предполагаше се, че си е намерила работа в Сан Диего, след като в „Ашдън“ закриха длъжността й. Татко и аз получихме писмо от нея и бяхме разочаровани, че Лора не бе дошла да се сбогува лично. Това за новата работа явно беше измислица, за да обясни отсъствието й и Лора още беше някъде тук, държана в плен пряко волята й.
Най-сетне отец Том събра сили да отговори.
— Господ да ти е на помощ.
— Не ми е нужна помощ — отвърна Пин. — Когато напъхам дулото в устата й, точно преди да натисна спусъка, ще й кажа, че скоро ще се срещне с брат си в ада и после ще й пръсна черепа.
— Господ да ми е на помощ.
— Какво каза, свещенико? — подигравателно попита Джес Пин.
Отец Елиът не отговори.
— „Господ да
Това странно твърдение накара отец Том да се облегне на стената и да закрие лице с ръце. Вероятно плачеше. Не бях сигурен.
— Представи си красивото лице на сестра си — продължи Пин. — И как черепът й се деформира, издува се и се пръсва.
После стреля веднъж в тавана. Дулото беше дълго, защото имаше заглушител и вместо пронизителен изстрел се чу само нещо като тъп удар във възглавница.
В същия миг, със силен металически звън, куршумът рикошира в правоъгълния метален абажур на лампата, висяща точно над погребалния агент. Флуоресцентната тръба не се строши, но лампата се залюля на дългите си вериги и ледено острие светлина като жънещ сърп прониза стаята.
На ритмичното люлеене на светлината грозната като плашило сянка на Пин скочи върху другите сенки, които се стрелнаха досущ косове. Сетне той прибра пистолета под сакото си.
Веригите на люлеещата се лампа се усукаха и брънките се търкаха една в друга с такава сила, че издаваха зловещ звън, сякаш църковни служители със змийски очи и в подгизнали от кръв раса биеха камбаните за сатанинска литургия.
Пронизителната музика и подскачащите сенки, изглежда, възбудиха Джес Пин. От гърлото му се изтръгна нечовешки вик — първичен и психопатски. Крещейки, той два пъти удари с юмруци свещеника в корема.
Бързо излязох от прикритието си — свирещия на лютня ангел — и се опитах да извадя пистолета си, но оръжието се закачи в подплатата на джоба на якето.
Отец Том се преви на две от ударите, а Пин сключи ръце и ги стовари върху врата му.
Свещеникът се строполи на пода и аз най-сетне измъкнах пистолета.
Джес Пин ритна отец Елиът в ребрата.
Вдигнах оръжието, прицелих се в гърба на Пин и задействах лазерния мерник. Когато смъртоносната червена точка се появи между лопатките на гърба му, се приготвих да извикам „Достатъчно“, но погребалният агент ме изпревари и престана да измъчва жертвата си.
Запазих мълчание.
— Щом не си част от решението, тогава си част от проблема — продължи Джес Пин. — Ако не можеш да си част от бъдещето, разкарай се от пътя, по дяволите.
Това прозвуча като реплика на раздяла. Изключих лазерния мерник и отново се скрих зад ангела. В същия миг погребалният агент се извърна от свещеника. Не ме видя.
Съпътстван от звъна на веригите, Джес Пин тръгна по пътя, по който бе дошъл. Стържещият звук сякаш излизаше не от лампата над главата му, а от самия него — все едно кръвта му гъмжеше от скакалци. Сянката му няколко пъти се стрелна пред него, после отскочи назад, когато Пин мина отвъд дъговидния меч светлина от люлеещата се лампа, сля се с мрака и зави зад ъгъла, към другото разклонение на стаята с формата на буквата „L“.
Пуснах пистолета в джоба на якето си.
Отец Елиът лежеше до стъпалата, свит като зародиш и тръпнещ от болка.
Хрумна ми да отида при него, да видя дали е сериозно ранен и да науча каквото мога за обстоятелствата, криещи се зад препирнята, на която току-що бях станал свидетел, но не исках да издавам присъствието си. Останах там, където бях.
Всеки враг на Джес Пин би трябвало да е мой съюзник, но не можех да бъда сигурен в добронамереността на отец Том. Макар и противници, свещеникът и погребалният агент бяха участници в някакъв загадъчен и сложен подземен свят, за чието съществуване разбрах едва тази нощ, затова двамата имаха много повече общо помежду си, отколкото с мен. Лесно можех да си представя, че като ме видеше, отец Елиът щеше да извика Джес Пин, който щеше да дотърчи веднага, с развят черен костюм и с онова нечовешко мяукане, вибриращо между тънките му устни.
Пък и Пин и хората му държаха някъде сестрата на свещеника. Това им даваше опора и предимство, с които да манипулират отец Том, докато аз не разполагах с нищо.
Смразяващото тракане на усуканите вериги постепенно заглъхна и мечът от светлина започна да описва все по-къси дъги.
Без да протестира и дори без да изохка, свещеникът се изправи на колене и стана. Не беше в състояние да се държи напълно изправен. Прегърбен като човекоподобна маймуна, той се хвана за перилата и с усилие започна да изкачва стръмните, скърцащи стъпала, водещи към църквата.
Когато най-после стигнеше догоре, отец Том щеше да угаси лампите и аз щях да остана в мрак, който би уплашил дори Свети Бернадет, чудотвореца от Лурд. Време беше да тръгвам.
Преди отново да си проправя път сред фигурите в естествен ръст при яслата, погледнах за последен път нарисуваните очи на ангела с лютнята и ми се стори, че синият им цвят е като на моите. Разгледах останалите фигури от лакиран гипс и макар светлината да беше оскъдна, останах с убеждението, че онзи ангел и аз си приличаме.
Приликата ме парализира. Обърках се и се помъчих да разбера как този ангел с моето лице се е озовал там и ме чака. Рядко съм виждал лицето си на ярка светлина, но познавам отражението си в огледалата на оскъдно осветените ми стаи. Нямаше съмнение, че ангелът има моето лице — блажен, какъвто не съм, и идеализиран, но все пак аз.
След преживяването ми в гаража на болницата всяка случка и предмет сякаш имаха значение. Вече не можех да вярвам във вероятността от случайни съвпадения. Накъдето и да се обърнех, светът излъчваше загадъчност.
Това, разбира се, беше пътят към безумието: да възприемаш целия живот като заплетена конспирация, ръководена от елитни манипулатори, които виждат и знаят всичко. Здравомислещите разбират, че човешките същества са неспособни да довеждат докрай широкомащабни конспирации, защото някои от по- характерните за нас отличителни качества като животински видове са подминаването на детайлите, склонността да изпадаме в паника и неумението да държим устата си затворена. В космичен аспект, едва ли можем да вържем връзките на обувките си. Ако във вселената наистина има тайнствен ред, това не е наше дело и ние вероятно дори не можем да го проумеем.
Свещеникът бе изминал една трета от пътя си нагоре по стълбите.
