защото сме еднакви на ръст и тегло и имаме сходно телосложение.
— Отишъл си навреме в болницата. Всичко е било точно.
— Да.
Не ме попита как се чувствам. Знаеше.
— И след болницата си изпял няколко песни в църквата — продължи Боби.
Докоснах изцапаното си със сажди лице.
— Някой уби Анджела Фериман и запали къщата й, за да прикрие следите. Едва не изгорях в пожара.
— Кой е този някой?
— Де да знаех. Някакви хора откраднаха тялото на баща ми.
Боби пийна от бирата, без да каже нищо.
— Убиха някакъв скитник и размениха телата. Може би не искаш да знаеш за това.
За миг той постави на везните мъдростта на невежеството и притегателната сила на любопитството.
— Винаги мога да забравя какво съм чул, ако това ти се струва умно.
Орсън се оригна. Бирата му причиняваше газове.
Кучето размаха опашка и погледна умолително, и Боби рече:
— Стига ти толкова, косматко.
— Гладен съм — казах аз.
— И си мръсен. Изкъпи се и вземи някои от дрехите ми. Аз ще направя мексикански питки.
— Мислех да се изкъпя в океана.
— Адски е студено.
— Около шестнайсет градуса.
— Говоря за температурата на водата. Повярвай, рискът от замръзване е висок. Душът е по-добър избор.
— И Орсън се нуждае от баня.
— Вземи го със себе си. Имам хавлии.
— Много великодушно от твоя страна.
— Да, толкова голям християнин съм, че вече не карам по вълните, а ходя по тях.
След като прекарах няколко минути в Страната на Боби, аз се успокоих и изпитах желание да разкажа спокойно новините, дори Анджела да имаше право и светът да се приближаваше към края си. Боби ми е повече от любим приятел. Той ми действа успокояващо.
Изведнъж той се дръпна от хладилника, наклони глава на една страна и се заслуша.
— Какво има? — попитах полугласно.
— Някой ходи отвън.
Не бях чул нищо, освен постоянния и все по-отслабващ глас на вятъра. Прозорците бяха затворени, а прибоят — ленив. Не чувах дори вълните, но забелязах, че и Орсън застана нащрек.
Боби тръгна към вратата, за да види кой може да е гостът. Извиках го и му предложих пистолета.
Той погледна недоверчиво оръжието, после мен и рече:
— Бъди спокоен.
— Онзи скитник. Бяха му извадили очите.
— Защо са го направили?
Свих рамене.
За миг Боби остана замислен. Сетне извади ключ от джоба на джинсите си и отключи килера с метлите, който, доколкото си спомням, никога не заключваше преди. От тясното пространство той измъкна пушка- помпа с дръжка на пистолет.
— Това е нещо ново — отбелязах аз.
— Използвам я за посрещане на неканени гости.
Животът в Страната на Боби се бе изменил.
Аз и кучето последвахме Боби. Минахме през хола и излязохме отпред на верандата. Крайбрежният бриз миришеше леко на водорасли.
Вилата гледаше на север. В залива нямаше лодки — или поне бяха угасили светлините си. На изток градът блещукаше по брега и нагоре по хълмовете.
Носът, на който се намираше вилата, беше осеян с ниски дюни и треви, застинали на лунната светлина. Никой не се виждаше.
Орсън се приближи до стъпалата и застана неподвижно. С вдигната глава и изпънат врат душеше въздуха и долавяше миризма, по-интересна от тази на водораслите.
Разчитайки вероятно на шесто чувство, Боби дори не погледна кучето, за да затвърди съмненията си.
— Ти стой тук. Ако изхвърля някого, кажи му, че не може да си тръгне, докато не си плати глобата за неправилно паркиране.
Той слезе по стъпалата и прекоси дюните, за да огледа стръмния склон към плажа. Някой можеше да се крие там и да наблюдава вилата.
Боби се разходи по хребета на насипа и провери склона и плажа долу, като на всеки няколко крачки се обръщаше да държи под око територията между себе си и къщата. Държеше пушката с две ръце и претърсваше с военна методичност.
Явно бе правил това много пъти. Не ми беше казал, че го тормозят неканени гости. Обикновено, ако имаше сериозен проблем, той го споделяше с мен.
Зачудих се каква ли тайна крие.
19.
Орсън провря муцуна в двойния парапет на верандата и се загледа не към Боби, а към града. Ръмжеше гърлено.
Проследих погледа му. Макар че луната беше пълна и назъбените, дрипави облаци не я закриваха в момента, не видях никого.
Кучето ръмжеше равномерно като двигател на кола.
Боби стигна до ръба и продължи да се движи по хребета на склона. Виждах го, но той представляваше само сив силует на фона на абсолютно черното море и небе.
Докато гледах на другата страна, някой можеше да го застреля като нищо, без да може да извика и без аз да разбера. И сега онази неясна фигура, която завиваше и се приближаваше към къщата по южната страна на носа, можеше да бъде на всеки.
— Плашиш ме — казах на ръмжащото куче.
Напрягах очи, но не виждах никаква заплаха от изток, където бе насочил вниманието си Орсън. Единственото движение беше полюшването на високите, пръснати тук-там туфи трева. Утихващият вятър не беше достатъчно силен, за да издуха пясъка от дюните. Орсън спря да ръмжи и изтопурка по стъпалата на верандата, сякаш гонеше дивеч. Не отиде в пясъка, а само на няколко крачки вляво от стъпалата, вдигна крак и се облекчи.
Когато се върна на верандата, по хълбоците му преминаваха видими тръпки. Отново се вторачи на изток и започна нервно да вие.
Тази промяна в него ме обезпокои много повече, отколкото ако бе започнал ожесточено да лае.
Промъкнах се боязливо към западната страна на вилата, опитвайки се да наблюдавам песъчливия преден двор, но и да не изпускам от поглед Боби — ако онзи силует наистина беше той. След малко обаче фигурата изчезна зад къщата.
Осъзнах, че Орсън е спрял да вие. Обърнах се към него и видях, че го няма.
Сигурно бе хукнал да гони нещо в мрака, макар да беше странно това негово безшумно измъкване. Върнах се притеснен по пътя, по който бях дошъл, и застанах там, където бях преди, но сред осветените от луната дюни не забелязах кучето.
После го открих на отворената предна врата. Надничаше предпазливо. Беше влязло в хола и стоеше на
