времето си добре и пълноценно. Радвам се на живота. Намирам удоволствия там, където всеки друг ги очаква, но и там, където на малцина им хрумва да ги потърсят.
В 23-ата година преди Христа поетът Хораций е казал: „Възползвай се от днешния ден, не вярвай на утрешния.“
Аз се възползвам от нощта и я яхвам, сякаш е голям черен жребец.
Повечето ми приятели казват, че съм най-щастливият човек, когото познават.
Щастието е нещо, което мога да избера или да отхвърля и аз здраво съм го стиснал в обятията си.
Ако не бяха родителите ми обаче може би щях да бъда лишен от този избор. Майка ми и баща ми коренно промениха живота си, за да ме предпазват по всякакъв начин от пагубното въздействие на слънчевата светлина и докато станах достатъчно голям, за да проумея орисията си, неуморно бдяха над мен. Безкористното им усърдие допринесе неизмеримо много за оцеляването ми. Нещо повече, те ми дадоха обич, срещаща се веднъж в живота, благодарение на която за мен бе невъзможно да избера депресията, отчаянието и уединението.
Майка ми почина внезапно. Макар да знам, че тя разбираше силата на чувствата ми към нея, искаше ми се да ги бях изразил по подходящ начин в онзи последен ден от живота й.
Понякога нощем, на тъмния плаж, когато небето е ясно и звездният свод ме кара да се чувствам както смъртен, така и непобедим и вятърът е утихнал, и дори морето се е смълчало, макар вълните да се разбиват в брега, аз казвам на мама какво означаваше тя за мен. Но не знам дали ме чува.
Сега баща ми — все още с мен, макар и на границата на смъртта — не ме чуваше, като му казвах: „Ти си ми дал живот.“ И се страхувах, че ще си замине от този свят, преди да му кажа всички онези неща, които нямах възможност да кажа на мама.
Ръката му още беше хладна и отпусната. Но аз продължих да я стискам, сякаш за да го задържа на този свят, докато се сбогувам както трябва.
Краищата на венецианските щори, первазът и рамката на прозореца от оранжево започнаха да тлеят в огненочервено, когато слънцето се срещна с океана.
Има само едно обстоятелство, при което някога ще гледам пряко залеза. Ако заболея от рак на очите, преди да му се предам или да ослепея, някой късен следобед ще сляза на брега и ще се вторача в онези далечни азиатски империи, където никога няма да отида. На здрачаване ще махна слънчевите очила и ще наблюдавам как светлината гасне.
Ще трябва да присвия очи. Ярката светлина ми причинява болка. Въздействието й е толкова всеобхватно и бързо, че буквално усещам изгарянето.
Кървавочервената светлина по периферията на щорите потъмня до пурпурно и татко стисна ръката ми.
Погледнах го, видях, че очите му са отворени и се опитах да му кажа какво ми е на душата.
— Знам — прошепна той.
Когато вече не бях в състояние да спра да говоря онова, което не беше необходимо да казвам, татко намери неочакван запас от енергия и стисна ръката ми толкова силно, че млъкнах.
Седях разтреперан, а той прошепна:
— Не забравяй…
Едва долавях думите му. Наведох се над леглото и долепих лявото си ухо до устата му.
Тихо и въпреки това внушавайки решителност, в която отекваше гняв и предизвикателност, той ми даде последните си наставления.
— Не се бой от нищо, Крис. Не се бой от нищо.
И после си отиде. Светлата линия на монитора на електрокардиографа подскочи два пъти и после стана права.
Единствената движеща се светлина остана пламъкът на свещите, който танцуваше над черните фитили.
Не можах веднага да пусна безжизнената му ръка. Целунах челото, сетне брадясалото му лице.
През краищата на щорите вече не се прокрадваше светлина. Светът бе потънал в мрак, който ме приветстваше с добре дошъл.
Вратата се отвори. Отново бяха угасили най-близките флуоресцентни лампи и единствената светлина в коридора идваше от другите стаи.
Висок почти колкото вратата, доктор Кливланд влезе в стаята и натъжен се приближи до леглото.
Анджела Фериман го последва с бързи като на бекас стъпки. Беше стиснала кокалестия си юмрук до гърдите. Раменете й бяха прегърбени, а позата — отбранителна, сякаш смъртта на пациента й бе нанесла физически удар. Електрокардиографът до леглото беше снабден с телеметрично устройство, което изпращаше показанията за сърдечната дейност на татко в стаята на сестрите, намираща се в дъното на коридора. Те бяха разбрали кога животът му угасна.
Не пристигнаха със спринцовки, пълни с епинефрин, нито с преносим дефибрилатор, за да възвърнат сърдечната дейност. Както татко бе пожелал, нямаше героични усилия.
Чертите на доктор Кливланд не бяха създадени за тъжни случаи. Той приличаше на голобрад Дядо Коледа с весели очи и закръглени розови бузи. Помъчи се да придобие мрачен вид, изразяващ скръб и съчувствие, но успя да изглежда само озадачен.
Но чувствата, които изпитваше, ясно се доловиха в тихия му глас.
— Добре ли си, Крис?
— Държа се — отговорих аз.
4.
От болничната стая телефонирах в погребалния дом на Санди Кърк, с когото баща ми се бе уговорил преди няколко седмици. Желанието на татко беше да го кремират.
Двама санитари, млади мъже с късо подстригани коси и едва наболи мустаци, дойдоха да откарат тялото в хладилното помещение в подземието.
Попитаха ме дали искам да чакам там, с него, докато пристигне микробусът на погребалния дом. Отказах.
Това не беше баща ми, а само неговото тяло. Татко бе отишъл другаде.
Предпочетох да не дръпвам чаршафа, за да видя за последен път бледото му лице. Не исках да го запомня такъв.
Санитарите сложиха тялото на количка. Изглеждаха непохватни, докато вършеха работата, с която би трябвало да са свикнали, и ме поглеждаха крадешком, сякаш необяснимо защо се чувстваха виновни за онова, което правеха.
Може би онези, които пренасят мъртвите, никога не свикват напълно с работата си. Беше окуражително да мислиш, че е така. Тази непохватност може би означаваше, че хората не са толкова безразлични към съдбата на другите, колкото понякога изглеждат.
По-вероятно тези двамата изпитваха само любопитство, докато ме поглеждаха крадешком. В края на краищата аз съм единственият жител на Мунлайт Бей, описан в пространна статия в списание „Тайм“.
Освен това живея нощем и се крия от слънцето. Вампир! Дявол! Мръсен, смахнат, извратен тип! Пазете децата си!
Откровено казано, мнозинството от хората проявяват разбиране и се държат мило с мен. Едно злъчно малцинство обаче са клюкари, които вярват на всичко, което чуят за мен, и разкрасяват слуховете със самоувереността на зрители на съдебен процес срещу Салемските вещици.
Ако тези двама млади мъже бяха от последния вид, сигурно са останали разочаровани, когато са видели, че изглеждам забележително нормален. Лицето ми не е мъртвешки бледо. Нито очите ми са кръвясали. Нямам големи кучешки зъби. Дори не закусвах с паяци и червеи. Колко съм скучен!
Колелата на количката започнаха да скърцат, когато санитарите тръгнаха с тялото. Макар че затвориха вратата, аз продължавах да чувам заглъхващото скръц-скръц-скръц.
Останал сам в стаята, осветена от пламъка на свещите, извадих куфарчето на татко от тесния стенен гардероб. Вътре бяха само дрехите, с които беше облечен, когато за последен път влезе в болницата.
