В най-горното чекмедже на нощното шкафче бяха часовникът, портфейлът му и четири книги с меки корици. Сложих ги в куфара.
Пъхнах в джоба си газовата запалка, но оставих свещите. Не исках да усещам отново мириса на лаврови листа. Този аромат вече предизвикваше непоносими асоциации в мен.
Тъй като събрах малкото вещи на татко бързо и чевръсто, имах чувството, че се владея отлично.
Всъщност загубата му ме остави вцепенен. Угасих свещите с палеца и показалеца си, без да усещам горещината, нито миризмата на овъглен фитил.
Излязох в коридора и една от медицинските сестри изключи осветлението на тавана. Тръгнах направо към стълбите, по които бях дошъл.
Не използвам асансьор, защото лампите вътре не могат да се загасват, независимо от вдигателните механизми. По време на краткото пътуване от третия етаж до партера лосионът срещу слънчевите лъчи щеше да ми осигури достатъчна защита, но не бях подготвен да рискувам да заседна между етажите за по- продължителен период от време.
Без да забравям да си сложа очилата, бързо слязох по оскъдно осветените бетонни стъпала и за моя изненада не спрях на приземния етаж. Тласкан от непреодолим импулс, който не проумях веднага, движейки се по-бързо от преди, продължих към подземието, където бяха отнесли баща ми.
Сковаността на сърцето ми се превърна в хлад, от който в тялото ми спираловидно се разпространиха ледени тръпки.
Изведнъж ме завладя убеждението, че бях изоставил тялото на баща ми, без да изпълня някакъв тържествен дълг, макар да не можех да се досетя какво би трябвало да направя.
Сърцето ми биеше толкова силно, че го чувах — досущ барабанен ритъм на приближаваща се погребална процесия, но много по-учестен. Гърлото ми сякаш се поду и пресъхна. С неимоверно усилие успях да преглътна тръпчивата слюнка.
На площадката в края на стълбището имаше стоманена врата, а над нея — червен знак за авариен изход. Объркан и смутен, спрях и се поколебах, сложил ръка на дръжката.
После си спомних какво е задължението, което едва не бях пропуснал да изпълня. Както винаги романтичен, татко поиска да бъде кремиран заедно с любимата снимка на мама и ме натовари със задачата да се уверя, че ще бъде при него в погребалния дом.
Снимката беше в портфейла му, намиращ се в куфара, който носех.
Импулсивно натиснах вратата и влязох в коридора на подземието. Бетонните стени бяха боядисани в лъскавобяло. От сребристите параболични лампи на тавана потоци флуоресцентна светлина заливаха коридора.
Трябваше да спра на прага или поне да потърся електрическия ключ за осветлението. Но аз безразсъдно забързах напред, оставяйки тежката врата тихо да се затвори зад мен. Наведох глава, разчитайки, че лосионът и козирката ще предпазят лицето ми.
Пъхнах лявата си ръка в джоба на якето. Дясната, която стискаше дръжката на куфара, беше изложена на светлината.
Количеството светлина, бомбардиращо ме по време на тичане по коридор, дълъг трийсетина метра, едва ли би било достатъчно, за да предизвика вилнеещ рак на кожата или тумор на очите. Болезнено съзнавах обаче, че увреждането, нанесено на ДНК в клетките на кожата ми, е кумулативно, защото организмът ми не може да я възстанови. Точно измерена минута на показ на светлината всеки ден в продължение на два месеца би имала същото катастрофално въздействие като едночасово изгаряне, нанесено от самоубийствен сеанс на култ към слънцето.
От ранна възраст родителите ми внушаваха, че последствията от една-единствена постъпка на безотговорност може да изглеждат незначителни, дори несъществуващи, но от постоянната безотговорност произлизат неизбежни ужасни неща.
Макар да бях навел глава и козирката да ме пазеше от пряката светлина на флуоресцентните лампи, наложи се да присвия очи от блясъка, рикоширащ в белите стени. Трябваше да сложа слънчевите очила, но до дъното на коридора ми оставаха само няколко секунди.
Сиво-червеният под, имитация на мрамор, приличаше на сурово месо, престояло един ден. Зави ми се свят — резултат от отблъскващите шарки на плочките и от страховития блясък.
Минах покрай складовите и машинните помещения.
Подземието сякаш бе опустяло.
Стигнах до вратата в дъното на коридора и влязох в малък подземен гараж.
Не беше общественият паркинг, който се намираше на повърхността. Наоколо имаше само закрит камион с името на болницата и линейка.
В далечината стоеше погребална кола, черен „Кадилак“, на дома на Кърк. Успокоих се, като видях, че Санди още не е взел тялото и не е заминал. Имах време да сложа снимката на мама в скръстените на гърдите ръце на татко.
До излъскания кадилак бе паркиран микробус „Форд“, подобен на линейката, но без стандартните сигнални лампи на бърза помощ. Двете превозни средства бяха с гръб към мен и бяха спрени до голямата вдигаща се врата, която бе отворена за през нощта.
Инак пространството беше празно, за да може камионите за доставки да спират и да пренасят хранителни продукти, завивки и медицински запаси до товарния асансьор.
Тук бетонните стени не бяха боядисани и флуоресцентните лампи бяха по-малко и разположени на по- голямо разстояние една от друга, отколкото в коридора, от който току-що излязох. Въпреки това мястото не беше безопасно за мен и аз забързах към погребалната кола и белия микробус.
В ъгъла на подземието, вляво от вдигащата се врата на гаража и до двете чакащи превозни средства имаше стая, която познавах добре. Хладилна камера, където държаха мъртвите, преди да ги транспортират в моргата на погребалния дом.
В една ужасна януарска нощ преди две години, на светлината на свещите, баща ми и аз чакахме нещастни там повече от половин час с тялото на мама. Не можехме да я оставим сама.
Тогава татко би я придружил от болницата до моргата и крематориума, ако имаше възможност да ме остави. Той беше поет и учен, но двамата с мама имаха сродни души.
Линейката я докара от местопроизшествието. Веднага я сложиха на операционната маса. Мама умря след три минути, без да дойде в съзнание и преди да определят пълната степен на нараняванията й.
Сега звукоизолиращата врата беше отворена и когато се приближих, чух, че вътре се карат някакви мъже. Въпреки гнева гласовете им бяха тихи и емоционалната нотка на напрегнато несъгласие съответстваше на тона на неотложност и тайнственост.
По-скоро тяхната предпазливост, отколкото гневът им ме накара да спра, преди да стигна до прага. Независимо от смъртоносната флуоресцентна светлина, застанах неподвижен в миг на нерешителност.
От помещението се чу глас, който познах.
— Е, кой е човекът, когото ще кремирам? — попита Санди Кърк.
— Господин Никой — отговори друг човек. — Скитник.
— Трябваше да го докараш при мен, а не тук — възрази Санди. — И какво ще стане, когато разберат, че е изчезнал безследно?
Обади се трети мъж — един от двамата санитари, които бяха откарали тялото на баща ми от болничната стая на третия етаж.
— За Бога, не може ли просто да го преместим?
Изведнъж, почувствал убеденост, че срещата ми с тях ще бъде опасна, аз подпрях куфарчето на стената и освободих и двете си ръце.
На прага се появи мъж, но не ме видя, защото вървеше с гръб, теглейки количка.
Погребалният кадилак се намираше на два метра и половина разстояние. Преди да ме забележат, аз се промъкнах към него и приклекнах до задната врата, през която товареха труповете.
Надничайки над бронята, виждах входа на хладилното помещение. Мъжът, излизащ с гръб оттам, беше непознат. Трийсетинагодишен, висок метър и осемдесет, едър, с дебел врат и обръсната глава. Беше с работни обувки, сини джинси, червена карирана риза и перлена обеца.
Изкара количката и я насочи към катафалката „Кадилак“, готов да бута, вместо да тегли.
На количката имаше труп, опакован в найлонов чувал с цип. Преди две години майка ми бе
