Не бой се от нищо

макар и без елипсовидни зеници, зачервени от омраза страни, обезкръвени устни, оголени в подигравателна усмивка, блеснали от слюнка зъби — беше още по-опасно върху лицето на възрастен, особено такъв с пистолет и полицейска значка.

Патрулната кола на Стивънсън беше паркирана до червения бордюр на трийсетина крачки вляво от входа на яхтклуба, извън обсега на уличните лампи, в плътните сенки под широките клони на огромно лаврово дърво.

Подпрях велосипеда на ствола на дървото, по което мъглата висеше като увивно тропическо растение. Най-после се обърнах предпазливо към Стивънсън, който отваряше задната врата на автомобила.

Дори в мрака разпознах изражението на лицето му, което се страхувах, че ще видя — омразата, безумния, неукротим гняв, превръщащ някои човешки същества в по-смъртоносно опасни от всеки друг звяр на планетата.

Стивънсън никога не бе показвал тази своя злобна страна. Изглеждаше неспособен на нелюбезност, да не говорим за ненавист. В този момент бях готов да повярвам, че пред мен стои не истинският Луис Стивънсън, а някакъв извънземен тип, който прилича на него.

Размахвайки пистолета, той нареди на кучето:

— Качвай се в колата.

— Няма да му стане нищо, ако остане тук — обадих се аз.

— Качвай се — настоя той.

Кучето надникна подозрително през отворената врата и изскимтя недоверчиво.

— Ще чака тук — не отстъпих аз. — Няма да избяга.

— Искам го в колата — ледено заяви Стивънсън. — В този град има закон, че кучетата трябва да се водят на каишка, Сноу. Не сме го прилагали към теб. Винаги сме си затваряли очите. Преструвахме се, че не виждаме заради… защото кучето е освободено от това задължение, ако принадлежи на инвалид.

Не му се противопоставих, отхвърляйки етикета „инвалид“. Много повече ме интересуваха думите, които той едва не произнесе, преди да се усети: … заради майка ти.

— Но този път — продължи Стивънсън, — няма да седя в колата, докато това проклето куче е на свобода. Ще изцапа тротоара, докато се перчи, че е без каишка.

Забелязах противоречието — кучето на инвалида има правото да се разхожда без каишка и същевременно не може да се гордее с това, но не казах нищо. Не можех да спечеля никакъв спор със Стивънсън, докато беше враждебно настроен.

— Ако не се качи в колата, когато аз му казвам — рече той, — ти ще го накараш да го направи.

Поколебах се, търсейки приемлива алтернатива. Положението ни ставаше по-опасно с всяка изминала секунда. Чувствах се в по-голяма безопасност, когато бяхме в заслепяващата мъгла на полуострова и стадото ни дебнеше.

— Веднага качи проклетото куче в шибаната кола! — злобно изкомандва Стивънсън.

Бях в неизгодно положение, защото той размахваше пистолет, но малко се успокоих, тъй като Стивънсън не знаеше, че и аз съм въоръжен. Засега нямах друг избор, освен да се подчиня.

— Качи се в колата, приятел — казах аз на Орсън, опитвайки се да не издавам страха си.

Кучето с нежелание изпълни молбата ми.

Полицаят тръшна задната врата и отвори предната.

— А сега, ти, Сноу.

Седнах на предната седалка, а Стивънсън заобиколи патрулната кола и се намести зад волана. Затвори вратата си и ми каза да направя същото — нещо, което се бях надявал да избегна.

Обикновено не страдам от клаустрофобия в затворени пространства, но едва ли имаше по-тесен ковчег от тази патрулна кола, а и мъглата потискаше психиката.

В колата беше по-хладно и влажно, отколкото в нощта навън. Стивънсън запали двигателя, за да включи парното.

Полицейското радио изпращя и в изпълнения с атмосферни смущения ефир гласът на диспечера изграчи. Стивънсън го изключи.

Орсън стоеше на пода пред задната седалка. Беше сложил лапи на стоманената мрежа, която ни разделяше, и тревожно надничаше през тази бариера. Шефът на полицията натисна едно копче с дулото на пистолета си и автоматичните ключалки на задните врати изщракаха като окончателния трясък на гилотина.

Надявах се, че когато се качим в колата, Стивънсън ще прибере пистолета, но той продължи да го държи. Дулото сочеше към таблото. На оскъдната зелена светлина от уредите ми се стори, че показалецът му беше върху предпазителя, а не върху самия спусък, но това никак не ме успокояваше.

За миг той наведе глава и затвори очи, сякаш се молеше или подреждаше мислите си.

Мъглата по лавровото дърво се кондензира и от връхчетата на листата започнаха да се процеждат водни капки, потропвайки неритмично по покрива и капака на колата.

Небрежно и безшумно, пъхнах ръце в джобовете на якето си и с дясната стиснах пистолета.

Може би поради твърде буйното ми въображение преувеличавах заплахата. Да, Стивънсън беше в лошо настроение и от онова, което бях видял зад полицейския участък, знаех, че той не олицетворява справедливата ръка на закона, както дълго време се преструваше. Но това не означаваше, че има намерение да упражни насилие. Може би наистина искаше само да разговаряме и после щеше да ни пусне.

Когато най-сетне вдигна глава, очите му имаха цвета на горчив чай в чаши от костен порцелан. Когато ме погледна, отново се смразих от нечовешката злоба, която за пръв път забелязах изписана на лицето на Стивънсън в мрака до административната сграда на яхтклуба, но този път разбрах защо опънатите ми като струни на арфа нерви реагират така бурно. За миг в постоянно блуждаещите му очи пробягна жълта светлина, подобна на блясъка в очите на животните нощем. Студена и загадъчна вътрешна светлина, каквато не бях съзирал в човешки очи.

25.

Животинската светлина в очите на Стивънсън изчезна толкова бързо, че допреди ужасните събития тази нощ бих окачествил явлението само като странно отражение от светлините на таблото. Но след залез слънце се бях сблъскал с необикновени маймуни, с котка, която беше нещо повече от животно, бях нагазил дълбоко в една загадъчна история и се бях научил да търся и откривам смисъл и в привидно незначителното.

Очите му отново загубиха животинския си блясък и станаха мастиленочерни. Гневът в гласа му сега приличаше на подводно течение, а на повърхността плаваха мрачно отчаяние и тъга.

— Вече всичко се промени и няма връщане назад.

— Какво се е променило? — попитах аз.

— Не съм какъвто бях. Почти не си спомням какъв съм бил преди. Всичко е загубено.

Имах чувството, че говори не толкова на мен, колкото на себе си и тъгува на глас за загубената си предишна личност.

— Нямам какво да губя. Аз съм ходещ мъртвец, Сноу. Това е. Имаш ли представа какво изпитвам?

— Не.

— Защото дори ти, с шибания си начин на живот да се криеш от деня и да излизаш само нощем като плужек, изпълзяващ от камък, дори ти имаш причина да живееш.

Макар че в нашия град длъжността шеф на полицията беше изборна, Луис Стивънсън явно не се интересуваше дали на следващите избори ще гласувам за него.

Искаше ми се да го пратя по дяволите. Но между това да не показваш страх и да си просиш куршум в главата има разлика.

Той извърна лице от мен и се вторачи в бялата киша от мъгла, стелеща се по предното стъкло, и онзи студен огън отново блесна и запулсира в очите му. Беше по-мимолетен и слаб отпреди, но в същото време по-обезпокоителен, защото вече не можех да го отхвърля като въображаем.