— Искаш ли да отгатнеш в какво настроение съм? — попита Стивънсън и спря на не повече от десет крачки от мен.
— Лошо — осмелих се да кажа аз.
— Не съм в настроение да се будалкат с мен.
Сякаш не беше той. Гласът му беше познат и тембърът и акцентът — непроменени, но сега звучеше твърдо. Обикновено речта му се лееше като поток — спокоен, топъл и уверен — и човек сякаш се носеше по него, но сега потокът беше бърз, буен и леден.
— Не се чувствам добре — добави той. — Изобщо не се чувствам добре. Всъщност съм адски скапан, повече от това няма накъде. Разбираш ли?
Макар че не го разбирах напълно, кимнах.
— Да, разбирам.
Орсън беше неподвижен като бронзова скулптура и не откъсваше очи от пистолета.
Болезнено съзнавах, че в този час яхтклубът е безлюден. Служителите в административната сграда идваха едва в шест часа. Само петима собственици на яхти, с изключение на Рузвелт Фрост, живееха на плавателните си съдове и несъмнено спяха. Пристанището беше пусто като гранитните редици от паметни плочи в гробището на „Свети Бернадет“.
Мъглата заглушаваше гласовете ни. Едва ли някой можеше да чуе разговора ни и да се притече на помощ.
Без да изпуска Орсън от погледа си, Стивънсън се обърна към мен:
— Не мога да получа онова, което ми е необходимо, защото дори не знам какво е то. Не е ли отвратително?
Усетих, че този човек всеки миг можеше да рухне психически и едва се държи. Беше изгубил благородния си вид. Дори хубостта му беше помрачена, чертите на лицето му бяха сгърчени и променени до неузнаваемост от някакво силно безпокойство.
— Чувствал ли си някога празнота, Сноу? Толкова всеобхватна, че или трябва да я запълниш, или ще умреш. Но не знаеш къде е, нито с какво, за Бога, да я запълниш.
Сега вече не разбирах нищо, но останах сериозен и състрадателно кимнах.
— Да. Това чувство ми е познато.
Челото и страните му бяха влажни, но не от въздуха, а от лепкава, мазна пот. Лицето му беше толкова неестествено бяло, че мъглата сякаш струеше от него.
— Обзема те нощем — каза той.
— Да.
— Обзема те по всяко време, но най-лошо е нощем. — Лицето му се изкриви от отвращение. — Но какво е това проклето куче?
Ръката, в която държеше пистолета, застина и ми се стори, че пръстът му се сви около спусъка.
Орсън оголи зъби, но нито помръдна, нито издаде звук.
— Кръстоска между лабрадор и още някаква порода — побързах да кажа аз. — Добро куче е. Не би сторило зло никому.
Гневът на Стивънсън се засили без видима причина.
— Само лабрадор и още някаква порода, а? И още как. Нищо не е само онова, което изглежда. Не и тук. Не и сега. Вече не.
Хрумна ми да бръкна в джоба на якето си и да извадя пистолета. Държах велосипеда с лявата ръка. Дясната беше свободна и оръжието беше в десния ми джоб.
Но макар че не бе на себе си, Стивънсън все пак беше ченге и сигурно щеше да реагира светкавично на всяко заплашително движение. Не вярвах много на странното твърдение на Рузвелт Фрост, че някой изпитва страхопочитание към мен. Дори да оставех велосипеда да падне, за да отвлека вниманието му, Стивънсън щеше да ме застреля, преди да успея да измъкна пистолета.
Пък и не бих извадил оръжие срещу шефа на полицията, освен ако нямах друг избор. И ако го застрелях, това щеше да бъде краят и за мен.
Стивънсън рязко обърна глава, отмествайки поглед от Орсън. Пое дълбоко въздух, после започна да диша припряно като хрътка, следваща миризмата на плячката си.
— Какво е това?
Луис Стивънсън явно имаше по-остро обоняние от мен, защото едва сега усетих, че почти неосезаемият бриз е донесъл лек полъх от вонята на разлагащото се под главния кей морско същество.
Стивънсън се държеше доста странно и без това, но сега като че ли съвсем се побърка. Напрегна тяло, прегърби рамене, протегна врат и вдигна лице към мъглата, сякаш вкусваше мириса й на гнило. Очите горяха трескаво на бледото му лице. Заговори не с професионалния интерес на ченге, а с нетърпеливо, нервно любопитство, в което имаше нещо перверзно.
— Какво е това? Усещаш ли онази миризма? На труп е, нали?
— Има нещо под пристана — потвърдих аз. — Предполагам, че е риба.
— Нещо мъртво и разлагащо се. Има нещо възбуждащо в този мирис, нали? — Той сякаш се накани да оближе устни. — Да. Да. Наистина има интересен привкус.
Стивънсън може би долови зловещата дрезгавина в гласа си или усети безпокойството ми от странното му поведение, защото ме погледна разтревожено и положи усилия да се успокои. Личеше, че в душата му се води истинска борба.
Накрая възвърна нормалния си глас.
— Трябва да говоря с теб. Да постигнем споразумение. Веднага. Тази вечер. Защо не дойдеш с мен, Сноу?
— Къде?
— Патрулната ми кола е отпред.
— Имам и велосипед…
— Не те арестувам. Само малко ще си поговорим. И се надявам, че накрая ще се разберем.
Последното, което исках, беше да вляза в патрулната кола със Стивънсън. Ако обаче откажех, той можеше да ме арестува и пак щеше да постигне своето.
Дори ако окажа съпротива при ареста, ако се кача на велосипеда и завъртя с всички сили педалите — къде щях да отида? До зазоряване оставаха само няколко часа и нямаше да имам време да стигна до съседния град по тази усамотена крайбрежна ивица. Дори да разполагах с достатъчно време, пигментната ксеродермия ограничаваше моя свят до очертанията на Мунлайт Бей, където можех да се прибера вкъщи на разсъмване или да намеря отзивчив приятел, който да ме подслони и да ми осигури жизненоважния мрак.
— В настроение съм — повтори Луис Стивънсън през стиснати зъби, а твърдостта се върна в гласа му. — Наистина съм в настроение. Идваш ли с мен?
— Да. Добре.
Той замахна с пистолета, за да ни направи знак с Орсън да го последваме.
Започнах да бутам велосипеда към края на кея. Никак не ми се искаше шефът на полицията да върви зад гърба ми. Не беше необходимо да умея да общувам с животни, за да разбера, че и Орсън е нервен.
Дъските на кея свършваха до бетонен тротоар, ограден от двете страни с цветни лехи, засадени с мимози, чиито цветове се разтваряха широко на слънчевата светлина и се затваряха нощем. По алеята пълзяха охлюви. Рогцата им блестяха. Оставяха сребристи следи от слуз. С усилие си проправяха път между лехите, сякаш тези скромни мекотели споделяха човешките безпокойства и недоволства от условията на съществуване.
Въртях насам-натам кормилото на велосипеда, за да ги избегна, и макар че ги подуши, докато минаваше, и Орсън ги прескочи.
Зад нас се разнесе хрущене от счупени черупки и от смазване на пихтиести тела, стъпкани от човешки крак. Стивънсън безогледно газеше всичко по пътя си.
Не се обърнах да погледна.
Спомням си жестоката радост, изписана на лицата на малките хулигани, които ме тормозеха в детството, преди да поумнея и да порасна достатъчно, за да отвръщам на ударите. Въпреки че това изражение беше обезпокоително, когато го видиш на дете, същият израз — малки, кръгли, светещи очи, досущ на влечуго,
