Не бой се от нищо

Рузвелт и аз се обърнахме към видеомонитора. Четирите изображения на екрана се сляха в едно. Автоматичната система се съсредоточи върху натрапника и го показа в тайнствената, усилена светлина на обектива за нощно виждане.

Посетителят се криеше в стелещата се на талази мъгла в задния край на кея, където бе хвърлила котва „Ностромо“. Изглеждаше така, сякаш бе дошъл от юрския период. Беше висок около метър и двайсет, приличаше на птеродактил и имаше дълъг и злобен клюн.

Главата ми беше пълна с трескави разсъждения, свързани с котката и кучето, и бях толкова объркан от другите събития през нощта, че бях готов да видя неестествено в естественото там, където всъщност не съществуваше. Сърцето ми ускори ритъма си. Устата ми пресъхна. Ако не бях смазан от шока, сигурно щях да скоча от стола. Сигурно щях да стана за смях, но Рузвелт ме спаси от неудобното положение. Той беше по природа по-хладнокръвен от мен, а и бе живял толкова дълго в компанията на неестественото, че бързо различаваше истински демоничното от фалшивото.

— Това е синя чапла — каза той. — Излязла е на нощен лов.

Много пъти бях виждал голямата синя чапла, обитаваща околностите на Мунлайт Бей, и сега, когато Фрост спомена за нея, я познах.

В своя защита ще отбележа, че въпреки елегантното си телосложение и неоспорима грациозност онази чапла имаше излъчване на хищник и студените очи на влечуго, отъждествяващи я с оцеляло същество от ерата на динозаврите.

Птицата стоеше досами ръба на кея и съсредоточено надничаше във водата. Изведнъж се наведе, стрелна глава надолу, заби човка във водата, грабна рибка и отмятайки глава назад, глътна улова. Някои умират, за да живеят други.

Имайки предвид колко прибързано бях приписал праисторически качества на тази обикновена чапла, започнах да се питам дали не придавам твърде голямо значение на неотдавнашния епизод с котката и кучето. Убедеността ми отстъпи пред недоверието. Прииждащата огромна вълна на прозрението изведнъж намаля, без да се разбие, и отново ме заля приливът на съмнението.

Гласът на Рузвелт ме върна към реалността.

— През годините, откакто Глория Чан ме научи да общувам с различните видове животни, което, общо взето, означава да бъдеш изключително добър слушател, животът ми се обогати неизмеримо.

— Изключително добър слушател — повторих аз, като се зачудих как Боби би реагирал на смахнат израз като този.

Може би преживяванията с маймуните завинаги го бяха лишили от сарказма и скептицизма. Надявах се, че не е така. Макар че промяната вероятно е основен принцип във вселената, някои неща са непреходни, включително упорството на Боби да води живот, в който има само пясък, сърф и слънце.

— Много се радвах на всички животни, които дойдоха при мен — сухо отбеляза Рузвелт, сякаш беше само ветеринар, който си спомня за кариера в животинската медицина. Протегна ръка и погали по главата Мънгоджери, сетне я почеса зад ушите. Котката се облегна на голямата му длан и започна да мърка. — Но тези нови котки, които срещам през последните две години… откриват много по-вълнуващи измерения в общуването.

Фрост се обърна към Орсън и добави:

— Убеден съм, че и ти не си по-малко интересен от котките.

Дишайки тежко и с изплезен език, Орсън придоби изражение на съвършена кучешка безучастност.

— Виж какво, куче, никога не си ме заблуждавал — увери го Рузвелт. — И след игричката ти с котката преди малко можеш да се откажеш от преструвките.

Пренебрегвайки Мънгоджери, Орсън погледна трите бисквити на масата.

— Можеш да се преструваш, че си много гладен и за теб няма нищо по-важно от тези вкусотии, но не мисля така.

Без да откъсва поглед от бисквитите, Орсън изскимтя с копнеж.

— Ти доведе тук Крис, кученце, затова защо дойде, щом не искаш да говориш?

Преди повече от две години, на Бъдни вечер, месец преди майка ми да умре, двамата с Орсън бродехме в нощта, както обикновено. Тогава кучето беше само на една година. Като малък Орсън беше жизнен и игрив, но не и свръхвъзбуден като повечето палета. Въпреки това невинаги можеше да контролира любопитството си и да се държи прилично. Стояхме на баскетболното игрище зад гимназията и аз хвърлях топката в коша. Говорех на Орсън, че Майкъл Джордан трябва да е адски доволен, задето съм роден с пигментна ксеродермия и не мога да играя на дневна светлина, когато кучето изведнъж хукна нанякъде. Повиках го няколко пъти, но той само спря и ме погледна, сетне отново побягна. Разбрах, че няма да се върне, метнах се на велосипеда и поех след него. Орсън ме въвлече в безумна гонитба — улици, алеи, през Куестър Парк, надолу към яхтклуба и накрая по доковете, към „Ностромо“. Лаеше като обезумял. Скочи право на сводестата задна палуба на яхтата и когато спрях, плъзгайки се по влажните дъски, Рузвелт вече беше излязъл и го милваше, за да го успокои.

— Ти искаш да говориш — каза Фрост. — Първия път дойде тук, за да говориш, но аз подозирам, че не ми вярваш.

Орсън седеше с наведена глава, приковал очи в бисквитите.

— Дори след две години още се страхуваш, че съм свързан с хората от Уайвърн и няма да направиш нищо, докато не си сигурен в мен.

Кучето подуши бисквитите и пак близна масата около тях, сякаш не съзнаваше, че говорят на него.

Рузвелт насочи вниманието си към мен.

— Тези нови котки идват от Уайвърн. Някои са първо поколение, първоначалните бегълци, а други са второ поколение, родени на свобода.

— Лабораторни животни ли са? — попитах аз.

— Само първото поколение. Те и потомците им са различни от другите котки. В много отношения.

— По-умни са — рекох аз, спомняйки си поведението на маймуните.

— Знаеш повече, отколкото мислех.

— Нощта беше дълга, случиха се доста неща. Колко са умни?

— Не знам как да преценя — отвърна той уклончиво. — Но са по-умни и различни и в други отношения.

— Защо? Какво са им направили там?

— Не знам.

— Как са избягали?

— И аз бих искал да узная.

— Защо не са ги изловили?

— Нямам представа.

— Не се обиждай, но не умееш да лъжеш.

— Така е — усмихна се Фрост. — Виж какво, синко, не знам нищо, освен онова, което животните ми казват. Но за теб не е здравословно да знаеш дори това. Колкото повече знаеш, толкова повече искаш да научиш, а би трябвало да се притесняваш за кучето и за приятелите си.

— Звучи като заплаха — миролюбиво отбелязах аз.

Мъжът сви огромните си рамене.

— Ако мислиш, че сътруднича с онези в Уайвърн, тогава е заплаха. Но ако вярваш, че съм ти приятел, тогава е съвет.

Исках да му вярвам, но споделях съмненията на Орсън. Трудно ми беше да допусна, че този човек е способен на коварство. Но тук, от другата страна на вълшебното огледало, трябваше да предполагам, че всяко лице е измамно.

Изнервен от кофеина, но жадуващ за още, занесох чашата си до кафеварката и пак я напълних.

— Мога да ти кажа — рече Рузвелт, — че във форт Уайвърн освен котки има и кучета.

— Орсън не е дошъл от Уайвърн.

— А откъде?

Стоях с гръб към хладилника и сърбах горещото кафе.

— Един от колегите на мама ни го даде. Тяхната кучка родила много палета и искаха да им намерят дом.