Не бой се от нищо

— Колега на майка ти от университета ли?

— Да. Професор от „Ашдън“.

Фрост ме зяпна, без да каже нищо, и облак на състрадание премина по лицето и помрачи очите му. Имах чувството, че чува грохота на апокалиптична буря и всички мълнии ще се изсипят върху главата ми.

— Какво има? — попитах аз обезпокоен.

Рузвелт отвори уста да отговори, после размисли и запази мълчание. Изведнъж ми се стори, че отбягва погледа ми. И двамата с Орсън се вторачиха в проклетите кучешки бисквити.

Котката обаче наблюдаваше мен.

Дори ако котка, изработена от чисто злато, с очи от скъпоценни камъни, мълчалив пазач на пирамида, намираща се дълбоко под море от пясък, изведнъж оживееше пред очите ми, нямаше да бъде по-загадъчна от тази.

— Да не мислиш, че Орсън е дошъл от Уайвърн? — обърнах се към Фрост. — Защо колегата на майка ми ще я лъже?

Той поклати глава, сякаш нямаше представа, но всъщност много добре знаеше.

Бях отчаян от начина, по който Рузвелт маневрираше между откровенията и тайните си. Не разбирах играта му и не можех да проумея защо ту споделяше нещо, ту млъкваше.

Котката продължаваше да ме гледа със загадъчните си очи. Пламъкът на свещите потрепваше. Влажният въздух се насити с тайнственост, осезаема като тамян.

— Липсва ти само кристална топка, сребърни халки на ушите и кърпа на главата, за да заприличаш на циганка гадателка — отбелязах аз.

Фрост не ме удостои с поглед.

Върнах се на стола си до масата и се опитах да използвам малкото, което знаех, за да го предизвикам да повярва, че знам повече. Може би щеше да се поотпусне и да разкрие тайните си, ако успеех да го убедя, че разполагам с повече информация.

— В лабораториите на Уайвърн не е имало само котки и кучета, а и маймуни — подхвърлих аз.

Рузвелт не каза нищо. Продължаваше да отбягва погледа ми.

— Знаеш ли за маймуните? — не мирясвах аз.

— Не — отговори той, но отмести очи от бисквитите и погледна монитора на камерата за наблюдение.

— Предполагам, че заради маймуните от три месеца закотвяш яхтата си извън яхтклуба.

Осъзнавайки, че се издал, като е погледнал към монитора, когато споменах за маймуните, той отново насочи вниманието си върху кучешките бисквити.

В залива отвъд яхтклуба имаше само сто места за закотвяне, които бяха много скъпи. Беше ненужно и неудобно да пътуваш всяка вечер дотам. Рузвелт бе взел под наем мястото от Дитер Гесел, рибар, чийто траулер бе закотвен по-нататък по северния ръкав на залива, при останалите рибарски лодки. Дитер бе запазил мястото си за деня, в който ще се пенсионира и ще си купи яхта за разходки. Според слуховете Фрост плащаше пет пъти повече, отколкото даваше Дитер.

До този момент не го бях питал за това, защото не беше моя работа.

— Всяка вечер местиш „Ностромо“ и спиш там — продължих аз. — С изключение на тази вечер, докато чакаше мен. Хората мислеха, че ще си купиш втора яхта, нещо по-малко, само за развлечения. Когато не го стори, те си казаха: „Ами старият Рузвелт е малко ексцентричен. Нали разговаря с животните.“

Той мълчеше.

Двамата с Орсън изглеждаха толкова силно заинтригувани от трите кучешки бисквити, че всеки момент очаквах някой от тях да наруши дисциплината и да ги излапа.

— След случилото се тази вечер мисля, че знам защо ходиш да спиш там — продължих аз. — Смяташ, че е по-безопасно. Защото маймуните може би не плуват добре или това не им харесва.

— Добре, куче, макар че не искаш да ми говориш, можеш да излапаш бисквитите — каза Рузвелт, сякаш не ме беше чул.

Орсън впери поглед в инквизитора си, търсейки потвърждение.

— Хайде, яж — подкани го Фрост.

Кучето ме погледна недоверчиво, все едно ме питаше дали разрешението на Рузвелт е номер.

— Той е домакинът — рекох аз.

Орсън лапна първата бисквита и доволно я схруска.

Най-после насочвайки вниманието си към мен, с очи, все още изпълнени с онова озадачаващо състрадание, Фрост каза:

— Хората, участващи в проекта в Уайвърн… може да са имали добри намерения. Поне някои от тях. И мисля, че от работата им можеше да излезе нещо добро. — Той отново протегна ръка и погали котката, която се отпусна при допира му, макар че не отмести пронизващите си очи от мен. — Но тази история има и тъмна страна. Много тъмна. От онова, което ми казаха, маймуните са само едно от нейните изражения.

— Нима има и нещо друго?

Рузвелт дълго ме гледа мълчаливо. Орсън изяде втората бисквита. Когато най-после Фрост заговори, гласът му беше по-тих от всякога.

— В онези лаборатории е имало не само котки, кучета и маймуни.

Не знаех какво има предвид, но рекох:

— Подозирам, че не говориш за морски свинчета или бели мишки.

Той отмести очи от мен и се вторачи в нещо далеч отвъд каютата на яхтата си.

— Ще настъпят много промени.

— Казват, че промяната е хубаво нещо.

— Понякога да, понякога не.

Орсън изяде и третата бисквита. Рузвелт стана, взе котката, притисна я до гърдите си и я погали. Изглежда се опитваше да реши дали да разказва още.

— Уморен съм, синко. — Тонът му вече не беше откровен, а загадъчен. — Отдавна трябваше да съм в леглото. — Помолиха ме да те предупредя, че приятелите ти ще бъдат в опасност, ако не се откажеш от тази история и продължиш да разпитваш.

— Котката ли те помоли да ме предупредиш?

— Точно така.

Станах и усетих, че яхтата се люлее. За миг ми се зави свят и се хванах за облегалката на стола, за да запазя равновесие.

Този физически симптом беше съпътстван и от душевен смут и контролът ми върху реалността ставаше все по-слаб. Имах чувството, че се въртя на повърхността на водовъртеж, който бързо ще ме засмуче надолу, докато стигна до дъното на фунията и се озова не в приказната страна на магьосника от Оз, а на Уаймеа Бей, Хавай, обсъждайки с Пиа Клик превъплъщението.

— А котката, Мънгоджери… тя не е съюзник на хората в Уайвърн, така ли? — попитах.

— Избягала е от тях.

Орсън облиза муцуна, за да се увери, че не са останали скъпоценни трохи от бисквитите, скочи от стола и застана до мен.

— По-рано тази вечер чух да описват проекта в Уайвърн като апокалипсис… края на света.

— Светът, който познаваме.

— Наистина ли вярваш в това?

— Може да стане и така. Но вероятно, когато всичко се успокои, ще има повече добри промени отколкото лоши. Краят на света, който познаваме, не означава задължително краят на света изобщо.

— Кажи го на динозаврите след сблъсъка на земята с кометата.

— И аз се страхувам понякога — призна той.

— Щом се страхуваш толкова много, че всяка нощ отиваш да спиш в пристанището на рибарите и ако наистина мислиш, че онова, което правят в Уайвърн, е опасно, защо не напуснеш Мунлайт Бей?

— Мислил съм по този въпрос. Но бизнесът ми е тук. Животът ми е тук. Пък и как бих могъл да избягам? Само ще спечеля малко време. Накрая никъде няма да бъде безопасно.

— Мрачна прогноза.