Не бой се от нищо

— Да.

— И все пак, не изглеждаш потиснат.

Носейки котката на ръце, Рузвелт ни поведе навън.

— Винаги съм бил в състояние да се справя с онова, което ми подхвърли животът, синко. И с хубавото, и с лошото, стига да е било поне интересно. Господ ме благослови с пълноценен и разнообразен живот. Единственото, от което наистина се страхувам, е скуката. — Излязохме от каютата и се озовахме в лепкавата прегръдка на мъглата. — Тук, в бижуто на Централното крайбрежие, нещата ще станат страшни, но каквото и да се случи, със сигурност няма да е скучно.

Фрост приличаше на Боби Халоуей повече, отколкото предполагах.

— Ами… благодаря за съвета.

Седнах на защитната преграда на палубата, провесих крака и скочих на кея. Орсън ме последва.

Голямата синя чапла бе изчезнала. Мъглата се стелеше на талази около мен, черните води се плискаха под яхтата и всичко останало беше неподвижно като мъртвешки сън.

Направих няколко крачки към подвижния мост, когато Рузвелт ме повика:

— Ей, момче!

Спрях и се обърнах.

— Безопасността на приятелите ти е изложена на риск. Както и твоето щастие. Повярвай, не ти трябва да знаеш повече за тази история. Имаш си достатъчно проблеми… с начина, по който си принуден да живееш.

— Нямам никакви проблеми — уверих го аз. — Само някои предимства и неудобства в сравнение с повечето хора.

Кожата му беше толкова черна, че можеше да бъде мираж в мъглата, игра на сенки. Котката, която държеше, не се виждаше. Блестяха само очите й като безплътни, загадъчни ярки зелени орбити, носещи се във въздуха.

— Само някои предимства… Наистина ли вярваш в това? — попита Рузвелт.

— Да — отговорих аз, макар че не бях сигурен дали го вярвам, защото е истина, или защото цял живот си бях внушавал, че е така. През повечето време реалността е такава, каквато сам си я правиш.

— Ще ти кажа още нещо — добави той. — Защото може да те убеди да се откажеш от всичко това и да си гледаш живота.

Зачаках.

Най-после, малко тъжно, Фрост каза:

— Причината, поради която повечето от тях не искат да ти сторят зло и предпочитат да се опитат да те контролират, убивайки приятелите ти, и изпитват страхопочитание от теб, е защото знаят коя беше майка ти.

По гърба ми запълзя смъртоносен и леден страх и за миг дробовете ми се сковаха така, че не можех да поемам въздух — макар да не знаех защо, загадъчното твърдение на Рузвелт Фрост ми въздейства толкова бързо и дълбоко. Може би разбирах повече, отколкото осъзнавах. И истината вече чакаше да бъде открита в дебрите на подсъзнанието или в бездната на сърцето ми.

Успях да поема дъх и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се замислиш, ще осъзнаеш, че няма да спечелиш нищо, ако продължиш да се занимаваш с тази история. А ще загубиш много. Познанието рядко ни носи покой, синко. Преди сто години не знаехме за строежа на атома, нито за ДНК или за черните дупки в космоса. Но по-щастливи и по-доволни ли сме от хората тогава?

Докато Рузвелт произнасяше последната дума, мъглата изпълни пространството на задната палуба, където бе застанал. Някъде тихо се затвори врата на каюта и силно изщрака резе.

24.

Мъглата около скърцащата „Ностромо“ се стелеше бавно. От талазите сякаш се материализираха кошмарни същества, извисяваха се застрашително и после се разсейваха.

Бях вдъхновен от последното откровение на Рузвелт Фрост и в съзнанието ми се оформиха по-страшни видения от чудовищата в мъглата. Но нямах желание да се съсредоточавам върху тях и да им придавам плътност. Вероятно той имаше право. Ако успеех да се добера до истината, може би щях да съжалявам, че не съм останал в неведение.

Боби твърди, че истината е съблазнителна, но опасна. Хората нямало да могат да живеят, ако знаели всичко за себе си.

В такъв случай той никога не би се самоубил.

Докато Орсън припкаше пред мен по подвижния мост, се опитвах да реша къде да отида и какво да направя. Виеше сирена и само аз чувах опасната й песен. Макар че се страхувах да не се разбия в скалите на истината, не можех да устоя на хипнотичната й мелодия.

Стигнахме до края на подвижния мост и аз казах на кучето:

— И така… когато решиш да ми обясниш всичко, готов съм да те изслушам.

Дори да можеше да ми отговори, Орсън, изглежда, не беше в настроение да общува.

Велосипедът още беше подпрян на перилата на кея. Обвитите с гума дръжки на кормилото бяха студени, хлъзгави и влажни от концентрираната пара.

Двигателите на „Ностромо“ забръмчаха. Обърнах се и видях сигналните светлини на яхтата — неясни и оградени с ореоли в мъглата.

Не виждах кабината с щурвала, но знаех, че Рузвелт е там. Макар че до зазоряване оставаха само няколко часа, Фрост придвижваше яхтата си към риболовното пристанище дори при лошата видимост.

Тръгнах покрай леко поклащащите се лодки и се обърнах няколко пъти, за да проверя дали ще съзра Мънгоджери в неясните светлини. Ако ни преследваше, Рузвелт го правеше дискретно. Подозирах, че котката още е на борда на „Ностромо“.

„Причината, поради която повечето от тях изпитват страхопочитание от теб, е защото знаят коя беше майка ти.“

Завихме надясно по главния кей и се отправихме към входа на яхтклуба. От водата се разнесе противна воня. Явно приливът бе довлякъл до пилоните мъртва сепия, птица фрегата или риба. Гниещият труп сигурно се бе закачил за някой от назъбените масиви от морски жълъди, полепнали по бетонните понтони. Вонята стана толкова силна, че влажният въздух сякаш бе напоен с нея. Затаих дъх и стиснах устни.

Бръмченето на двигателите на „Ностромо“ отслабна. Яхтата се насочваше към пристанището. Приглушеното ритмично бучене, носещо се по водата, съвсем не звучеше като мотор, а като злокобни удари на сърцето на огромно чудовище, което се кани да потопи всички плавателни съдове, да разбие на трески пристанището и да погребе всичко в морските дълбини.

Стигнахме до средата на главния кей. Пак се обърнах. Не видях нито котката, нито преследвачи.

Въпреки това казах на Орсън:

— По дяволите, наистина имам чувството, че настъпва краят на света.

Кучето изпръхтя в знак, че е съгласно с мен. Оставихме зад гърба си вонята на смъртта и тръгнахме към светлината на старомодните корабни фенери, монтирани на огромните пиластри от тиково дърво до входа на главния кей.

Изскачайки от гъстия мрак до административната сграда на яхтклуба, Луис Стивънсън, шефът на полицията, в униформата, в която го бях видял по-рано тази вечер, излезе на светлината и каза:

— В настроение съм.

В него имаше нещо толкова странно, че ледена тръпка ме прониза в гърдите. Но онова, което бях видял — или помислих, че съм видял — мигновено отлетя. Разтреперих се. Бях силно обезпокоен и обзет от необикновено усещане, че съм в присъствието на нещо неземно и враждебно, без да мога да определя точната причина за това чувство.

В дясната си ръка Стивънсън стискаше огромен пистолет. Макар че не бе заел позиция за стрелба, той не държеше оръжието небрежно. Дулото беше насочено към Орсън, който бе на две крачки пред мен и стоеше във външния кръг светлина, докато аз останах в сенките.