Не бой се от нищо

Кучето се дръпна назад, сякаш се уплаши, че котката ще се хвърли върху него.

— Сетне Глория ми каза някои други неща, които измъчвали Слупи. Едното беше пикапът „Форд“, който си бях купил. Артритът му беше лек, но горкото куче не можело да се качва и да слиза от пикапа толкова лесно, колкото от кола, и се страхувало да не си счупи някоя лапа.

Все още оголила зъби, котката изсъска.

Орсън трепна и от гърлото му се изтръгна кратък, пронизителен тревожен звук.

Без да обръща внимание на тази кучешко-котешка драма, Рузвелт разказваше:

— Глория и аз обядвахме и прекарахме заедно целия следобед. Говорихме за работата й да общува с животните. Нямала специална дарба и това не били паранормални глупости, а само чувствителност към другите видове, която всички притежаваме, но сме потиснали. Всеки можел да го прави. Аз също. Стига да съм научел похватите и да съм се занимавал достатъчно с тази дейност. Стори ми се абсурдно.

Мънгоджери отново изсъска, този път по-ожесточено, и Орсън пак трепна, а после мога да се закълна, че котката се усмихна.

Нещо още по-странно — Орсън сякаш се ухили широко — нещо, което не изисква буйно въображение, за да си го представиш, защото всички кучета се хилят. Орсън дишаше щастливо и се хилеше на усмихнатата котка, сякаш срещата им беше забавна шега.

— Питам те, синко, кой би искал да се научи на такова нещо?

— Да, наистина, кой? — сковано рекох аз.

— И така, Глория ме научи и това продължи отчайващо дълго време. Месеци. Но накрая станах добър като нея. Първото и най-важно нещо е да повярваш, че можеш да го правиш. Да отхвърлиш съмненията, цинизма и всичките си предварителни представи за това кое е възможно и кое не. Най-трудното е да престанеш да се притесняваш, че изглеждаш глуповато, защото страхът да бъдеш унижен наистина те ограничава. Мнозина не могат да преодолеят това и аз съм малко изненадан, че успях да го сторя.

Орсън се наведе над масата и оголи зъби.

Очите на котката се разшириха от страх.

Мълчаливо, но заплашително, кучето изскърца със зъби.

Тъга изпълни плътния глас на Рузвелт.

— Слупи умря три години по-късно. Господи, колко скърбях за него. Но онези три години бяха изключително интересни и чудесни, защото двамата живяхме в пълна хармония.

Все още с оголени зъби, Орсън тихо изръмжа, а Мънгоджери изскимтя. Кучето пак изръмжа, а котката жално измяука с неподправен страх, после и двамата се ухилиха.

— Какво, по дяволите, става тук? — зачудих се аз.

Орсън и Мънгоджери останаха озадачени от нервността в гласа ми.

— Забавляват се — отговори Рузвелт.

Примигнах.

На светлината на свещите лицето му блестеше като лакирано в черно тиково дърво.

— Забавляват се, като се подиграват със стереотипа си — обясни той.

Имах чувството, че не съм чул правилно. Сигурно погрешно тълкувах думите му и явно трябваше да си промия ушите.

— Подиграват се със стереотипа си?

— Да. — Фрост кимна в потвърждение. — Разбира се, те не биха се изразили по този начин, но точно това правят. Предполага се, че кучетата и котките се мразят безумно. Тези двамата се шегуват с това схващане.

Рузвелт се ухили глуповато като Орсън и Мънгоджери. Устните му бяха толкова тъмночервени, че изглеждаха черни, а зъбите — големи и бели като бучки захар.

— Взимам си думите назад — рекох аз. — След внимателен размисъл реших, че си абсолютно откачен, луд за връзване.

Той отново кимна и продължи да се хили. Изведнъж, подобно на тъмни лъчи на черна луна, на лицето му се изписа озлобление.

— Ако бях бял, щеше веднага да ми повярваш, нали? — изръмжа Фрост и удари с огромния си юмрук по масата. Чашите за кафе издрънчаха в чинийките и едва не се катурнаха.

Обвинението му ме порази. Никога не бях чувал родителите ми да употребяват етническа обида или да правят расистко изявление. Бях отгледан без предразсъдъци. Всъщност, ако на този свят съществуваше абсолютно непредубеден човек, това бях аз. „Нощното влечуго“, както някои хулигани ме наричаха, когато бях дете, преди да срещна Боби и да имам някой, който да застане на моята страна. Въпреки че не съм албинос и кожата ми има пигмент, аз бях странен в очите на много хора. За някои бях просто нечистоплътен и отблъскващ, сякаш генетичната ми уязвимост към ултравиолетовите лъчи можеше да се предаде на останалите чрез кихане, но други се страхуваха от мен и ме презираха повече, отколкото ако бях уродлива жаба с три очи, дори само защото им бях съсед.

Рузвелт Фрост се надигна от стола, наведе се над масата, размаха юмрук като пъпеш и заговори с омраза, която ме стъписа и възмути.

— Расист! Болно расистко копеле!

Едва събрах сили да попитам:

— К-какво значение би могла да има расата за мен?

Рузвелт имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да се пресегне през масата, да ме издърпа от стола и да ме души, докато изплезя език. Оголи зъби и изръмжа като куче:

— Какво, по дяволите, става тук? — отново попитах, но този път осъзнах, че се обръщам към кучето и котката.

Фрост отново изръмжа и когато се вторачих глуповато в него, каза:

— Хайде, синко, ако не можеш да ме обидиш, поне изръмжи. Давай, синко, ти можеш да го направиш.

Орсън и Мънгоджери ме гледаха в очакване.

Рузвелт пак изръмжа — този път с въпросителна интонация — и накрая аз също заръмжах. Той изръмжа по-силно. Аз направих същото.

Накрая Фрост се усмихна широко и рече:

— Омраза. Куче и котка. Чернокож и бял. Само се забавляваме, подигравайки се със стереотипа си.

Чернокожият седна на стола, а моето недоумение отстъпи пред вълнуващото усещане, че става някакво чудо. Предстоеше откровение, което щеше да промени живота ми завинаги и да разкрие измерения на света, които в момента не можех да си представя. Но макар че се опитвах да го сграбча, това прозрение остана неуловимо и мъчително отвъд границите на разума ми.

Погледнах Орсън. Онези мастиленочерни, влажни очи.

Погледнах Мънгоджери.

Котката оголи зъби.

Орсън направи същото.

Полазиха ме леки ледени тръпки, не защото се уплаших, че кучето и котката могат да ме ухапят, а заради онова, което започнах да проумявам. Изпитах приятна тръпка на почуда и замайващо вълнение.

Усъмних се дали Рузвелт Фрост не ми е сложил нещо в кафето. Нямах предвид бренди, а халюциногени. Бях дезориентиран и същевременно с по-ясна мисъл от всякога, сякаш бях в състояние на повишена възбудимост.

Котката изсъска към мен и аз сторих същото.

Орсън изръмжа и аз му отвърнах по същия начин.

В този най-изумителен миг от живота ми ние, хора и животни, седяхме около масата и се хилехме един на друг. Това ми напомни онези приятни, старомодни картини, които бяха популярни преди години. Кучета играят покер. Разбира се, само един от нас беше куче и никой не държеше карти, затова картината не съответстваше точно на ситуацията. Но колкото повече мислех, толкова повече се приближавах до разкритие, до прозрение, до разбиране на всички последици от онова, което се бе случило на тази маса през последните няколко минути…

… И в същия миг потокът на мисълта ми бе прекъснат от пиукане, идващо от електронната алармена система в сандъка до масата.