Орсън бе сложил лапа на масата, но не с намерението да блъсне бисквитите на пода и да ги излапа, а за да се подпре, докато се навеждаше настрани, гледайки някъде покрай мен. Нещо в каютата зад камбуза и трапезарията бе привлякло вниманието му.
Обърнах се да проследя погледа му и видях котка. Седеше на облегалката за ръце на канапето, осветена в гръб от лампата във витрината с футболните трофеи. Изглеждаше светлосива. В сенките, закриващи муцуната, очите й блестяха в зелено и бяха изпъстрени със златисти точици.
Може би беше същата котка, която бях срещнал по хълмовете зад погребалния дом на Кърк.
23.
Котката седеше неподвижна като египетска скулптура в гробница на фараон и изглеждаше готова да прекара цяла вечност на страничната облегалка на канапето.
Макар да беше само котка, не се чувствах удобно с гръб към нея. Преместих се на стола срещу Рузвелт Фрост, откъдето виждах цялото помещение и канапето в далечния ъгъл.
— Откога имаш котка? — попитах аз.
— Не е моя. Само идва на гости.
— Мисля, че я видях по-рано тази нощ.
— Да, така е.
— Тя ли ти каза?
В гласа ми имаше нещо от пренебрежителното отношение на Боби.
— Да, с Мънгоджери разговаряхме — потвърди сериозно Рузвелт.
— Кой е този Мънгоджери?
Той посочи котката.
Името беше странно и въпреки това познато. Тъй като бях син на баща си повече по кръв, отколкото по име, ми трябваше само миг, за да се сетя за източника.
— Това е една от котките в „Книгата на стария опосум за практични котки“ от Т. С. Елиът.
— Повечето от
—
— Новите, като Мънгоджери.
— Нови котки? — учудих се аз, опитвайки се да следя мисълта му.
Без да дава разяснения, Фрост продължи:
— Те предпочитат тези имена. Не мога да ти кажа защо, нито как са попаднали на тях. Познавам една на име Ръм Тъм Тъгър. Друга е Ръмпълтийзър. Има Корикопат и Граултайгър.
— Предпочитат? Говориш така, сякаш котките сами избират имената си.
— Ами горе-долу е така.
Поклатих глава.
— Това е изключително странно.
— След всички тези години на общуване с животните понякога и аз го намирам за странно.
— Боби Халоуей е на мнение, че твърде често са те удряли по главата.
Рузвелт се ухили.
— Той не е единственият, който мисли така. Нали знаеш, че на младини бях футболист, а не боксьор. А ти как смяташ, Крис? Размътил ми се е мозъкът?
— Не — признах аз. — Не си по-малко интелигентен от другите ми познати.
— От друга страна, интелигентността и ексцентричността не се изключват взаимно, нали?
— Познавам твърде много от колегите на баща ми, за да оспорвам това.
Мънгоджери продължаваше да ни наблюдава, а Орсън го гледаше не с типичната кучешка нетърпимост към котките, а с интерес.
— Разказвал ли съм ти как започнах да общувам с животните? — попита Фрост.
— Не. Не съм те питал.
Да проявя интерес към такава ексцентричност, ми се струваше толкова неучтиво, колкото да спомена за физически недъг, затова винаги се бях преструвал, че приемам тази чудноватост на Рузвелт, сякаш изобщо не е забележителна.
— Ами, преди около девет години имах страхотно куче на име Слупи, на черни и жълто-кафяви петна, наполовина на твоя Орсън. Беше само пале, но много особено.
Орсън насочи вниманието си към Фрост.
— Слупи беше игрив и добър и за него нямаше лош ден. После се промени. Вече беше десетгодишен, затова го заведох на ветеринар. Страхувах се, че ще чуя най-лошата диагноза. Но лекарят каза, че му няма нищо. Имал лек артрит, но не толкова остър, че да му пречи да се движи, и това беше единственото. Но седмица след седмица кучето линееше.
Мънгоджери се размърда. Скочи от облегалката и крадешком се запромъква към нас.
— Един ден — продължи Рузвелт, — прочетох статия за някаква жена от Лос Анджелис, която общувала с животни. Глория Чан. Често я показваха по телевизията. Даваше консултации на хората за домашните им любимци. Написа и книга. Един от репортерите се правеше на много отворен и й задаваше въпроси като на типична холивудска звезда. Направи я на нищо. Нали си спомняш, че след кариерата си във футбола участвах в няколко филма. Запознах се с много знаменитости, актьори, рок звезди и комедианти. Продуценти и режисьори. Някои бяха приятни, други — дори умни, но откровено казано, мнозина от тях и хората, които се въртяха около тях, бяха толкова смахнати, че не е здравословно да се навърташ наоколо, ако не си въоръжен.
Котката стигна до края на канапето и скочи на по-ниската облегалка. Сви се, изопна мускули, протегна шия и прилепи уши до черепа си, сякаш се готвеше да скочи върху нас.
Орсън беше нащрек. Отново се съсредоточи върху Мънгоджери и забрави за Рузвелт и за бисквитите.
— Имах работа в Лос Анджелис — продължи Фрост. — Взех и Слупи. Отидохме с яхта. Тогава още не бях купил „Ностромо“. Карах много хубава „Крис Крафт Роумър“, дълга двайсет метра. Пуснах котва в Марина Дел Рей, взех под наем кола и си свърших работата за два дни. Приятели от филмовия бизнес ми казаха телефонния номер на Глория и тя се съгласи да се срещнем. Живееше в хотел „Палисейд“ и късно една сутрин отидохме там със Слупи.
Котката се готвеше за скок. Мускулите й бяха още по-напрегнати от преди. Малка сива пантера.
Орсън стоеше сковано и неподвижно като Мънгоджери. Нададе пронизителен и тревожен звук, после отново се умълча.
— Глория беше четиринайсето поколение американка от китайски произход. Дребна. Приличаше на кукла. Много красива. Изящни черти, огромни очи. Като скулптура от лъскав нефрит. Гласът й не беше момичешки, както би могло да се очаква от такава изискана жена, а плътен и дрезгав. Слупи моментално я хареса. Веднага се намести на коленете й. Глория му говореше, галеше го и ми обясни защо е потиснат.
Мънгоджери скочи от облегалката на канапето и сетне на стола, от който бях станал, за да се преместя и да я наблюдавам.
В същия миг и Орсън, и аз застанахме нащрек.
Котката седна на стола, сложи предните си лапи на масата и се вторачи в кучето ми.
Орсън отново издаде онзи пронизителен, кратък и тревожен звук, без да откъсва очи от нея.
Рузвелт не й обърна внимание и продължи:
— Глория ми обясни, че Слупи е потиснат, защото вече не отделям време за него. „Постоянно си с Хелън — каза тя. — А Слупи знае, че Хелън не го обича. Мисли, че ще трябва да избираш между него и Хелън и знае, че ще избереш нея.“ Стъписах се, като чух всичко това, защото в Мунлайт Бей наистина се срещах с жена на име Хелън, но нямаше начин Глория Чан да знае за нея. Бях обсебен от Хелън. Прекарвах повечето си свободно време с нея. Тя наистина не обичаше кучета, което означаваше, че винаги оставях Слупи сам, когато излизах с нея. Предполагах, че все някога ще хареса Слупи, защото беше много мило пале. Но после се оказа, че Хелън вече бе решила да ми бие дузпата, макар още да не го знаех.
Без да сваля поглед от Орсън, Мънгоджери оголи зъби.
