Не бой се от нищо

Гледаше ги с такъв отчаян копнеж, че се запитах дали, в края на краищата, да не ги опитам.

— Добро кученце — рече Рузвелт.

Взе дистанционно управление от масата и натисна едно от копчетата, макар че върхът на пръста му изглеждаше достатъчно голям, за да натисне три наведнъж. Автоматичните врати зад Орсън се вдигнаха и се скриха в горната половина на голям сандък, откривайки две купчини с електронни уреди с блещукащи светлинни диоди.

Орсън прояви достатъчен интерес, за да обърне глава за миг, сетне продължи да боготвори забранените бисквити.

В сандъка блесна голям видеомонитор. Разделеният на четири екран показа неясни картини от забуления в мъгла яхтклуб и от залива от четирите страни на „Ностромо“.

— Какво е това? — полюбопитствах аз.

— Мерки за сигурност. — Фрост остави дистанционното управление. — Детекторите за движение и инфрачервените сензори засичат всеки, който се приближи до яхтата и веднага ни предупреждават. После телескопичният обектив автоматично се спира на натрапника и се фокусира върху него, преди да е влязъл тук, затова знаем с кого си имаме работа.

— И с кого си имаме работа?

Човекът планина бавно и изискано изпи две глътки кафе, после отговори:

— Може би вече знаеш.

— Какво искаш да кажеш? Кой си ти?

— Аз съм си аз. Старият Рузвелт Фрост. Ако мислиш, че съм един от хората, които стоят в дъното на тази история, грешиш.

— Какви хора? Каква история?

Гледайки към четирите изображения на монитора, той каза:

— Ако имам късмет, те вероятно не подозират, че знам за тях.

— Кои са те? Хората от Уайвърн?

Чернокожият отново се обърна към мен.

— Вече не са само в Уайвърн. Сега в тази работа са замесени и жители от града. Не знам колко. Може би двеста или петстотин, но вероятно не повече. Поне още не. Несъмнено това се разпространява към други… и вече излиза извън Мунлайт Бей.

— Загадъчен ли се опитваш да бъдеш? — отчаяно попитах аз.

— Да, доколкото е възможно.

Той стана, взе кафеника и без да добави нищо повече, отново напълни чашите. Очевидно възнамеряваше да ме кара да чакам за залъци информация, така както горкият Орсън търпеливо чакаше закуската си.

Кучето близна ръба на масата до трите бисквити, но езикът му не докосна вкусотиите.

Рузвелт седна и аз попитах:

— Щом не си замесен с онези хора, откъде знаеш за тях?

— Не знам толкова много.

— Но явно повече от мен.

— Знам само онова, което ми казват животните.

— Какви животни?

— Е, не твоето куче.

Орсън вдигна глава.

— Той е истински сфинкс — добави Фрост.

Имах чувството, че след залез слънце бях минал през вълшебно огледало.

Реших да играя по безумните правила на това непознато царство и попитах:

— И така… като оставим настрана моето флегматично куче, какво ти казват другите животни?

— Не трябва да знаеш всичко. Само толкова, колкото да осъзнаеш, че е най-добре да забравиш онова, което си видял в гаража на болницата и в погребалния дом.

Изправих се рязко на стола.

— Ти си един от тях.

— Не съм. Успокой се, синко. С мен си в безопасност. Откога сме приятели? Минаха повече от две години, откакто за пръв път дойде тук с кучето си. Знаеш, че можеш да ми вярваш.

Всъщност съвсем не бях убеден, че все още мога да вярвам на Рузвелт Фрост, макар вече да не бях сигурен в преценките си за характера на хората.

— Но ако не забравиш какво си видял — продължи той, — и се опиташ да се свържеш с властите извън града, ще изложиш на риск живота на някои.

Сърцето ми се сви.

— Току-що ми каза, че мога да ти вярвам, а сега ме заплашваш.

Фрост доби обидено изражение.

— Аз съм твой приятел, синко. Не бих те заплашвал. Само ти казвам…

— Да. Какво говорят животните?

— Не аз, а хората от Уайвърн искат да запазят това в тайна. Но лично ти не си в опасност, дори ако се опиташ да отидеш при властите извън града. Поне в началото. Те няма да те докоснат. Не и теб. Ти си на почит.

Това беше едно от най-озадачаващите неща, които бе казал дотогава, и аз объркано започнах да мигам.

— На почит?

— Да. Те изпитват страхопочитание към теб.

Осъзнах, че Орсън съсредоточено ме гледа, временно забравил за обещаните три бисквити.

Твърдението на Рузвелт беше не само озадачаващо, а направо налудничаво.

— Защо някой ще изпитва страхопочитание към мен?

— Заради онова, което си.

Мислите ми се стрелкаха насам-натам, въртяха се и се мятаха като лудуваща морска чайка.

— Какъв съм?

Фрост се намръщи и преди да отговори, замислено потърка лице.

— Да бъда проклет, ако знам. Само повтарям онова, което животните ми казаха.

Онова, което са ти казали животните. Чернокожият доктор Дулитъл.

Част от презрението на Боби се прокрадна и в мен.

— Важното е, че хората от Уайвърн няма да те убият, освен ако не ги принудиш и това не е единственият начин да ти затворят устата.

— Казал си на Саша, че това е въпрос на живот и смърт.

Рузвелт кимна сериозно.

— Така е. За нея и за другите. Онези негодници ще се опитат да те контролират, убивайки хората, които обичаш, докато склониш да спреш, да забравиш какво си видял и да продължиш да си гледаш живота.

— Хората, които обичам?

— Саша. Боби. Дори Орсън.

— Ще убият моите приятели, за да ми затворят устата?

— Ще ги убиват един по един, докато млъкнеш, за да спасиш останалите.

Бях готов да рискувам собствения си живот, за да разбера какво се бе случило с баща ми и майка ми и защо, но не можех да застраша живота на приятелите си.

— Това е чудовищно. Да убиват невинни…

— Ето с кого си имаш работа.

Имах чувството, че черепът ми ще се пръсне, за да освободи напрежението от безсилието.

— С кого имам работа? Нужно ми е нещо по-конкретно от хората в Уайвърн.

Фрост отпи от кафето си и не отговори.

Може би беше мой приятел и предупреждението, което ми бе отправил, щеше да спаси живота на Саша или на Боби, но изпитах желание да го ударя. Вероятно щях да го сторя — да го поваля с безмилостна серия от удари, ако съществуваше вероятност да не си строша пръстите.