Не бой се от нищо

Бутах велосипеда към западния край на главния кей, който вървеше успоредно на брега. Гумите тихо свистяха и подскачаха по мокрите от росата неравни дъски. В този час само една яхта светеше. Пристанищните лампи, макар и неясни, ми показваха пътя в мъглата.

Тъй като риболовната флотилия хвърля котва по-нататък по северния ръкав на залива, сравнително закътаният яхтклуб е запазен за увеселителни плавателни съдове. Има корабчета, вариращи от скромни до внушителни, моторни яхти предимно с маневрена дължина и цена, няколко „Бостън Уейлър“ и дори две баржи. Най-голямата яхта с платна е „Танцьорка по залез“, двайсетметрова и едномачтова. От моторните яхти най-голяма е „Ностромо“, също двайсетметрова, и аз се бях отправил към нея.

В западния край на пристана направих завой на деветдесет градуса и поех по страничния кей, където от двете страни имаше места за яхтите. „Ностромо“ беше последната вдясно.

Познайник съм на нощта.

Това беше кодът, който Саша бе използвала, за да представи мъжа, отишъл в радиото да ме търси. Не искаше да кажат името му по телефона и не пожела да дойде в къщата на Боби, за да разговаря с мен. Това беше ред от стихотворение на Робърт Фрост, който повечето подслушвачи едва ли биха познали и аз предположих, че се отнася за Рузвелт Фрост, собственика на „Ностромо“.

Подпрях велосипеда на перилата на пристана до подвижния мост на яхтата. Лодките се поклащаха по вълните. Пъшкаха и стенеха като старци, болни от артрит, които немощно се оплакват насън.

Никога не си правех труда да заключвам с верига велосипеда, когато го оставях някъде, защото до тази нощ Мунлайт Бей беше сигурно убежище от престъпността, заразила съвременния свят. До края на седмицата нашият живописен град можеше да оглави класацията в страната по убийства, осакатявания и побои над свещеници на глава от населението, но вероятно не беше необходимо да се тревожим за драстично нарастване на кражбите на велосипеди.

Трапът беше стръмен и коварно хлъзгав от кондензираните изпарения. Орсън слизаше предпазливо като мен.

Бяхме изминали две трети от пътя, когато тих глас, сякаш по магия се материализира от мъглата над главата ми и попита:

— Кой е там?

Стреснах се и едва не паднах, но се хванах за парапета на мокрия трап и запазих равновесие.

„Блу уотър 563“ е лъскава, бяла, ниска яхта с две палуби и щурвал горе, ограден с платнище. Единствената светлина на борда идваше от прозорците със спуснати пердета на задната каюта и на главната каюта в средата на яхтата на долната палуба. Откритата горна палуба и кабинката на щурвала бяха тъмни и забулени в мъгла и не виждах кой говори.

— Кой е там? — отново прошепна човекът все така тихо, но с по-нервен тон.

По гласа познах, че е Рузвелт Фрост.

Поех подадената реплика и също прошепнах:

— Аз съм, Крис Сноу.

— Закрий очите си, синко.

Сложих ръка на челото и присвих очи, когато блесна лъч на фенерче, който ме прикова на място. Угасна почти веднага и Рузвелт все така тихо каза:

— Онова с теб кучето ти ли е?

— Да.

— И нищо друго?

— Моля?

— Няма никой друг, така ли?

— Не.

— Качи се на борда тогава.

Сега го видях, защото се бе приближил до перилата на откритата горна палуба. Но не можех да го разпозная, макар и от това относително малко разстояние, защото се сливаше с нощта и гъстата жълтеникава мъгла.

Подканих Орсън да мине пред мен и се качих на яхтата през отвора в перилата. Двамата бързо изкачихме стъпалата към горната палуба.

Когато стигнахме там, видях, че Рузвелт Фрост държи ловджийска пушка. Мисля, че много скоро Националната стрелкова асоциация ще премести щаба си в Мунлайт Бей. Не беше насочил оръжието към мен, но бях сигурен, че ме е държал на прицел, докато ме позна на лъча на фенерчето.

Дори без пушка, той беше едър човек. Метър и деветдесет. С врат като пристанищен пилон. Рамене, широки като греди. Хлътнал гръден кош. Разпереше ли двете си ръце, ставаше колкото диаметъра на среден по големина щурвал. Това беше човекът, когото капитан Ахав трябваше да повика, за да се справи с Моби Дик. През шейсетте и началото на седемдесетте години Рузвелт беше футболна звезда и спортните репортери го наричаха Чука. Макар че сега беше шейсет и три годишен преуспяващ бизнесмен, собственик на магазин за мъжки дрехи, малък търговски център и половината акции от крайградския клуб и странноприемницата, той изглеждаше в състояние да смаже всеки генетичен мутант и наблъскана със стероиди грамада, играеща силова роля в съвременен отбор.

— Здравей, куче — измърмори Рузвелт.

Орсън изпръхтя.

— Дръж това, синко — добави Фрост и ми подаде пушката.

На врата му висеше чудноват свръхмодерен бинокъл. Той го вдигна към очите си и огледа кея, по който бях дошъл.

— Виждаш ли нещо? — учудих се аз.

— Това е бинокъл за нощно виждане. Увеличава осемнайсет пъти наличната светлина.

— Но мъглата…

Фрост натисна някакво копче на бинокъла и докато механизмът вътре тихо бръмчеше, каза:

— Има инфрачервено устройство, което показва само източници на топлина.

— Сигурно около яхтклуба има множество източници на топлина.

— Не и когато двигателите не работят. Освен това ме интересуват само движещи се източници на топлина.

— Хора?

— Може би.

— Кои?

— Онзи, който вероятно те следи. А сега тихо, синко.

Млъкнах. Докато Рузвелт търпеливо оглеждаше кея, прекарах следващата минута, задавайки си въпроси за тази бивша футболна звезда и настоящ местен бизнесмен, който, в края на краищата, не беше такъв, какъвто изглеждаше.

Не бях изненадан. След залез слънце хората, които бях срещнал, бяха разкрили неподозирани дотогава измерения в живота си. Дори Боби пазеше тайни: пушката-помпа в килера с метлите и стадото маймуни. След като размислих върху убедеността на Пиа Клик, че е превъплъщение на Каха Хуна — нещо, за което Боби не бе споменавал, — аз разбрах по-добре горчивата му, оспорваща реакция към всеки възглед, който смяташе за холистично мислене, включително случайните ми невинни забележки за моето куче. Поне Орсън бе останал същият в тази нощ, макар че както вървяха нещата, нямаше да се учудя, ако неочаквано покажеше способност да стои на задни лапи и с хипнотизиращо умение да танцува степ.

— Никой не те следи — каза Рузвелт, свали бинокъла и взе пушката си. — Оттук, синко.

Прекосихме горната палуба и се приближихме до отворения люк на щирборда.

Фрост спря, обърна се и погледна към перилата на пристана, където Орсън още се бавеше.

— Ела, куче.

Орсън остана там, но не защото усещаше, че нещо се спотайва на палубата. Както обикновено, изпитваше любопитство и необичайно се стесняваше от Рузвелт.

Любимото занимание на нашия домакин беше „общуване с животни“ — типично холистично схващане, хранителен фураж за повечето дневни телевизионни беседи, макар че Фрост проявяваше дискретност за таланта си и го демонстрираше само по молба на съседи и приятели. При самото споменаване за общуване с животни на Боби му излизаше пяна на устата, макар и дълго преди Пиа Клик да реши, че е богинята на