Потракването на спиците и подрънкването на веригата издаваха местоположението ми. За да ги заглуша, може би трябваше да нося велосипеда на ръце. Можех да го правя с една ръка, но само на кратки разстояния.
Но може би шумът нямаше значение. Маймуните вероятно имаха изострени животински сетива, които откриваха и най-слабите сигнали. Те несъмнено можеха да ме проследят по миризмата.
Но и Орсън би трябвало да ги подуши. Тъмните му очертания едва се забелязваха в мъгливата нощ и не виждах дали космите по врата и гърба му са настръхнали — сигурен знак, че маймуните са наблизо.
Вървях и се питах какво в онези същества ги прави различни от обикновените маймуни резус.
Поне на външен вид звярът в кухнята на Анджела е бил типичен представител на вида си, макар и по- висок от останалите резус. Тя само каза, че имал „ужасни тъмножълти очи“, но доколкото знаех, този нюанс влизаше в спектъра на цвета на очите на тази група примати. Боби не бе споменал нищо странно за стадото, което го тормозеше, освен необикновеното им поведение и необичайните размери на призрачния им водач. Нито деформирани черепи, трето око на челото, нито винтове във вратовете, които да показват, че са били сглобени и съшити в тайната лаборатория на страдаща от мания за величие пра-пра-правнучка на доктор Франкенщайн.
Ръководителите на проекта във Форт Уайвърн се бяха разтревожили, че маймуната в кухнята на Анджела може да я е одраскала или ухапала. Съдейки по страха на учените, беше логично да стигна до извода, че звярът е носел инфекция, предаваща се чрез кръвта, слюнката или други телесни течности. Заключението ми беше подкрепено от последвалите физически прегледи, на които е била подложена Анджела. В продължение на четири години те са й взимали кръвни проби, което означаваше, че заболяването има дълъг инкубационен период.
Биологична война. Лидерите на всяка страна по света отричаха, че се готвят за такъв отвратителен конфликт. Призоваваха името Господне, предупреждаваха за присъдата на историята и тържествено подписваха договори, гарантиращи никога да не се занимават с тази чудовищна научноизследователска работа. А през това време всяка нация трескаво вареше коктейли от антракс, пакетираше флакони с бубонна чума и проектираше такава измамно бляскава колекция от екзотични нови вируси и бактерии, че в никое бюро по заетостта на земята нямаше нито един безработен луд учен.
Въпреки това не разбирах защо насила са стерилизирали Анджела. Несъмнено някои болести увеличават риска поколението да страда от вродени дефекти. Съдейки по думите й обаче, не мислех, че хората от Уайвърн я бяха обезплодили от загриженост за нея или за децата, които може да зачене. Изглежда са били мотивирани не от състрадание, а от страх, прераснал в паника.
Бях попитал Анджела дали маймуната е била болна от нещо. Тя до голяма степен бе отрекла това. „Де да беше болест. Щеше да е хубаво. Може би вече щях да бъда излекувана. Или мъртва. По-добре смърт, отколкото онова, което предстои.“
Но щом не беше болест, какво беше тогава?
Изведнъж безумният вик, който по-рано бяхме чули, отново прониза нощта и мъглата и ме изтръгна от размисъла.
Орсън потрепери конвулсивно и спря. Аз направих същото и тракането на велосипеда заглъхна.
Викът сякаш се разнесе едновременно от запад и от юг и само след миг дойде отговорът — този път от север и от изток. Дебнеха ни.
Тъй като звукът пътува с измамна скорост в мъглата, не можах да преценя на какво разстояние от нас се чуха виковете. Но в едно бях сигурен — че бяха наблизо.
Ритмичният, подобен на сърце, пулс на прибоя туптеше в нощта. Запитах се коя ли песен на Крис Айзък е пуснала Саша в момента.
Орсън отново тръгна. Аз също. Малко по-бързо от преди. Нищо нямаше да спечелим, ако се колебаехме. Щяхме да бъдем в безопасност едва когато напуснехме уединения полуостров и се върнехме в града — а може би не и тогава.
Изминахме още трийсет-четирийсет крачки и неестественият крясък се повтори. И отново му отговориха.
Този път не спряхме.
Сърцето ми биеше като обезумяло и не забави ритъма си, когато си напомних, че това са само маймуни, а не хищници. Ядяха плодове и ядки. Поданици на миролюбиво царство, които не ядат месо.
Изведнъж, по някакъв перверзен каприз, на екрана на паметта ми отново проблесна лицето на Анджела. Сега разбрах какво бях изтълкувал погрешно, когато стъписан и изтерзан, бях намерил трупа й. Гърлото й изглеждаше прерязано многократно с полуостър нож, защото раната беше назъбена. Всъщност не беше прерязано, а нахапано, разкъсано и дъвкано. Видях ужасната рана по-ясно, отколкото исках да я виждам, докато стоях на прага на банята.
Нещо повече, спомних си и други белези по тялото й, рани, които тогава ми беше противно да гледам. Синкави следи от ухапвания по ръцете. Вероятно дори по лицето.
Маймуни. Но не обикновени.
Действията на убиеца в къщата й — историята с куклите и играта на криеница — приличаха на лудории на невменяеми деца. В стаите не е имало само една маймуна — достатъчно дребна, за да се скрие на места, където не можеше да се побере човек, и толкова неестествено бърза, че да наподобява призрак.
В мрака се разнесе още един вик. Този път му отговори тихо бухане от други
Двамата с Орсън продължихме да крачим бързо, но аз устоях на силното си желание да побягна. Хукнех ли, припряността ми можеше да бъде изтълкувана — и правилно — като признак на страх. За хищника страхът показва слабост. Ако доловяха някаква слабост, те можеха да ме нападнат.
Бях стиснал пистолета толкова силно, че металът сякаш се топеше в ръката ми. Но не знаех колко същества има в стадото: само три-четири, десет или повече. Имайки предвид, че никога не бях стрелял — само веднъж, по-рано тази вечер, при това случайно, — едва ли щях да очистя всички онези зверове, преди да ме надвият.
Макар че не исках да давам на трескавото си въображение такъв мрачен материал за работа, аз не можах да не се запитам какви ли са зъбите на маймуната резус. Всичките тъпи кътници? Не. На тревопасните — ако онези резуси наистина бяха тревопасни — им бяха нужни остри зъби, за да разкъсват обелките на плодовете и люспите и черупките. Сигурно имаха резци, може би дори остри кучешки зъби. Макар че онзи особен вид вероятно бе дебнал Анджела, маймуните резус не бяха еволюирали в хищници, следователно нямаха големи, издадени напред зъби. Но някои видове имаха. Павианите имаха огромни, опасни зъби. Както и да е, силата от ухапването на резуса беше спорна, защото независимо от естеството на зъбите им, този особен вид бе екипиран достатъчно добре, за да убие Анджела жестоко и бързо.
Изведнъж усетих някакво движение в мъглата на няколко крачки вдясно. Съзрях тъмен, неопределен силует, приведен до земята, който се приближаваше към мен бързо и безшумно.
Обърнах се по посока на движението. Съществото мина покрай крака ми и изчезна в мъглата, преди да го видя добре.
Орсън изръмжа сдържано, сякаш да предупреди нещо, без да го предизвиква да се бият. Кучето беше с лице към талазите сива мъгла, плъзгаща се в тъмата от другата страна на велосипеда. Подозирах, че ако имаше светлина, щях да видя, че не само козината му е настръхнала, но и всеки косъм се е изправил.
Гледах ниско по земята и очаквах да съзра блестящите тъмножълти очи, за които ми бе разказала Анджела. Но силуетът, който застрашително изскочи от мъглата, беше колкото мен. Може би по-голям. Сенчест, безформен, като връхлитащ ангел на смъртта, кръжащ в съновидение, той беше по-скоро догадка, отколкото материя, страховит именно защото остана загадъчен. Нямаше зли жълти очи. Нито ясни черти или определена форма. Човек или маймуна, или нито едно от двете, водачът на стадото се появи и изчезна.
Орсън и аз отново спряхме.
Бавно обърнах глава, за да огледам струящия като поток мрак около нас и наострих уши, опитвайки се да доловя някакъв звук. Но стадото се движеше безшумно като мъглата.
Имах чувството, че съм гмуркач в океана, хванат в капан от заслепяващи течения, наситени с планктон и водорасли, съзрял съм обикаляща в кръг акула и чакам рибата да се появи отново и да ме захапе през кръста.
Нещо мина зад краката ми и подръпна джинсите ми. Не беше Орсън, защото го чух злобно да изсъсква.
