мама и татко се бяха подготвили за тази вероятност веднага след като ми поставиха диагнозата. Направиха си голяма застраховка живот, която щеше да ме осигури добре дори ако повече не спечелех нищо от книгите и статиите си. Роден за игри, развлечения и чудеса, орисан от съдбата никога да не работя и да не бъда обременен със задълженията, които смазват повечето хора, аз можех да се откажа от писането и да стана такъв фанатик по сърфа, че в сравнение с мен Боби Халоуей да изглежда работохолик по принуда, без каквото и да е умение да се забавлява. Нещо повече, можех да се отдам на абсолютен мързел, без да изпитвам вина, угризения и съмнения, но бях възпитан да бъда такъв, каквото би могло да бъде цялото човечество, ако не бяхме нарушили условията на договора и не бяхме прокудени от Рая. Като всички, родени от мъж и жена, аз живея по прищевките на съдбата, а поради заболяването ми, съзнавам по- болезнено машинациите на съдбата, отколкото повечето хора, и това ми дава свобода.
И все пак, докато бутах велосипеда на изток по полуострова, аз упорито търсех смисъл във всичко онова, което бях видял и чул след залез слънце.
Преди стадото да бе пристигнало да тормози Орсън и мен, аз се опитвах да определя какво е различното на онези маймуни и сега се върнах към тази загадка. За разлика от обикновените резус те бяха по-скоро дръзки, отколкото срамежливи, и обзети от черни мисли, отколкото безгрижни. Най-очевидната разлика беше, че бяха сприхави и зли. Но потенциалната им способност към насилие не беше основното качество, което ги отличаваше от другите резус, а бе само резултат от друга, по-дълбока разлика, която разпознавах, но необяснимо защо не желаех да приема.
Гъстата мъгла постепенно започна да се разсейва. В мрака се появиха неясни петна светлина: сгради и лампи по брега.
Орсън радостно изскимтя — или по-скоро беше с облекчение — при вида на тези знаци на цивилизацията, но дори в града не бяхме в безопасност.
Излязохме от южния ръкав на залива, поехме по Ембаркадеро Уей и аз спрях, за да извадя шапката от джоба на якето си, където я бях пъхнал. Сложих си я и дръпнах надолу козирката.
Орсън ме погледна, килна замислено глава и после изпръхтя одобрително. Отчасти собственият му публичен облик зависеше от моя стил и елегантност.
Благодарение на лампите видимостта се увеличи с трийсетина метра. Като призрачен отлив на древно и отдавна мъртво море мъглата се отдръпна от залива и навлезе в улиците. Всяка капчица отразяваше златистата светлина и я прехвърляше на следващата.
Ако още ни придружаваха, членовете на стадото щяха да бъдат принудени да се спотайват на по-голямо разстояние, отколкото на голия полуостров, за да не ги видят. Подобно на актьори, участващи в драматизация на „Убийствата на улица Морг“ от Едгар А. По, те трябваше да ограничат дебненето си до паркове, неосветени улички, балкони, високи первази, парапети и покриви.
В този късен час не се виждаха пешеходци, нито шофьори. Градът изглеждаше опустял.
Обзе ме обезпокоителното чувство, че тези тихи и безлюдни улици са предвестници на истинската, ужасна самота, която щеше да сполети Мунлайт Бей в не твърде далечно бъдеще. Нашият малък град се подготвяше да опустее.
Качих се на велосипеда и поех на север по Ембаркадеро Уей. Мъжът, който се бе свързал с мен чрез Саша, ме чакаше на яхтата си в яхтклуба.
Докато въртях педалите по безлюдната улица, мислите ми се върнаха към маймуните на хилядолетието. Бях убеден, че съм открил най-съществената разлика между обикновените резус и необикновеното стадо, което тайно обикаляше в нощта, но не исках да приема собствения си извод, колкото и да бе неизбежен:
Много по-умни. Несравнимо по-умни.
Бяха разбрали предназначението на фотоапарата на Боби и го бяха откраднали.
Познаха лицето ми сред ликовете на четирийсетте кукли в работната стая на Анджела и го използваха, за да ми се подиграят. После бяха запалили пожар, за да прикрият убийството на Анджела.
Важните клечки във Форт Уайвърн може и да се занимаваха с бактериологични оръжия, но това не обясняваше защо лабораторните им маймуни бяха значително по-умни от всички други, ходили по тази земя.
Но какво означаваше „значително по-умни“? Може би не достатъчно, за да спечелят състезание по интелигентност. Да преподават поезия на университетско ниво или успешно да ръководят радиопредаване, да проследяват схемата на вълните по света и дори да напишат бестселър според „Ню Йорк Таймс“, но вероятно достатъчно умни, за да бъдат най-опасната и неконтролируема напаст, която е познавало човечеството. Представете си какви щети могат да нанесат плъховете и колко бързо биха се размножили, ако бяха наполовина умни колкото хората и можеха да се научат да избягват капаните и отровите.
Наистина ли онези маймуни бяха избягали от лаборатория? Разхождаха се на свобода в света и хитро се изплъзваха от залавяне? Ако беше така, как бяха станали толкова интелигентни? Какво искаха? Каква беше целта им? Защо не полагаха усилия да ги проследят, хванат и върнат в по-солидни клетки, от които никога да не избягат?
Или бяха инструменти, използвани от някой във Форт Уайвърн? Така както ченгетата използваха обучени кучета? Както според слуховете нацистите са използвали делфини, за да търсят вражески подводници по време на войната, дори да поставят магнитни пакети с експлозиви върху корпусите на набелязани за мишена кораби.
В главата ми се въртяха хиляди други въпроси. И всички — еднакво налудничави.
В зависимост от отговорите, резултатът от високата интелигентност на маймуните можеше да разтърси света. Евентуалните последици за човешката цивилизация бяха особено тревожни, като се имаше предвид злобата на онези животни и явната им вродена враждебност.
Гибелното предсказание на Анджела може би не беше пресилено и всъщност
Освен това инстинктивно усещах, че маймуните не са цялата история. Те бяха само една глава от епичен разказ. Още чудеса чакаха да бъдат открити.
Можеше да се окаже, че в сравнение с проекта в Уайвърн баснословната кутия на Пандора, от която са били пуснати на свобода всички бедствия, измъчващи човечеството — войни, епидемии, болести, глад, наводнения, — е съдържала само колекция от дребни неприятности.
Бързайки да стигна до яхтклуба, въртях педалите твърде бързо и Орсън едва успяваше да ме настигне. Кучето спринтираше с пълна скорост. Ушите му плющяха и дишаше тежко, но ме следваше неизменно.
Всъщност карах с всички сили не защото бързах да стигна до яхтклуба, а защото несъзнателно исках да изпреваря приливната вълна на ужас, която се носеше към нас. Но нямаше начин да избягам от нея и колкото и ожесточено да въртях педалите, не можех да надбягам нищо друго, освен моето куче.
Спомняйки си последните думи на татко, намалих скоростта, за да може Орсън да припка до мен, без да полага героични усилия.
Никога не изоставяй приятел. Приятелите са всичко, което имаме, за да ни помогнат да изкараме този живот. И те са единственото от този свят, което можем да се надяваме да видим в другия.
Освен това най-добрият начин да се справиш с бушуващо море от неприятности е да хванеш вълната, преди да се разбие, да я яхнеш, да се плъзнеш по гребена и да изминеш целия път до брега, като надаваш радостни възгласи и не показваш страх. Това е не само страхотно, а класика.
22.
С нежен, дори гальовен звук, като съприкосновение на две тела по време на любовен акт, ниските вълни се промъкваха между пилоните и се плискаха във вълнолома. Влажният въздух предлагаше лека и приятна ароматична смесица на солена вода, свежи водорасли, креозот, ръждясало желязо и други ухания, които не можех да разпозная.
Яхтклубът, сгушен в заслонения североизточен ъгъл на залива, предоставя пристан на около триста плавателни съда, само шест от които са постоянни жилища на собствениците си. Макар че светският живот в Мунлайт Бей не е съсредоточен около яхтите, има дълъг списък на чакащи за всяко място, което се освободи.
