Не бой се от нищо

Ритнах нещото, но не го уцелих и то изчезна в мъглата, преди да го видя.

Орсън изджавка от изненада, сякаш и той бе срещнал нещо.

— Тук, момче — настоятелно казах аз и кучето веднага дойде при мен.

Пуснах велосипеда на пясъка. Хванах пистолета с две ръце и бавно започнах да се въртя в кръг, търсейки мишена.

Изведнъж се разнесе пронизително, гневно бърборене. Явно гласовете на маймуните. Бяха най-малко пет-шест.

Ако убиех една, другите може би щяха да избягат от страх. Или щяха да реагират като резуса, който бе видял, че Анджела замахва с метлата: с ожесточена агресивност.

Видимостта беше нулева и не виждах нито блясъка на очите им, нито дори сенките им, затова не смеех да прахосвам амуниции, стреляйки напосоки в мъглата. Изпразнех ли пистолета, щях да стана лесна плячка.

Множеството бъбрещи гласове едновременно млъкнаха.

Гъстите, непрестанно кипящи облаци мъгла заглушиха дори шума на прибоя. Чувах само дишането на Орсън и собственото си учестено дишане.

Огромният черен силует на водача на стадото отново се надигна от въздухообразното сиво було от мъгла. Връхлетя, сякаш имаше криле, макар че усещането за полет беше илюзия.

Орсън изръмжа, а аз се дръпнах назад и задействах лазерния мерник. Червената точка се плъзна по неясните очертания на лице в мъглата. Водачът на стадото, досущ пробягваща сянка на заскрежен прозорец, бе погълнат от мъглата, преди да прикова лазерния мерник в променливия му силует.

Спомних си за колекцията от черепи върху бетонните стъпала на преливника в подземния канал. Може би колекционерът не беше млад социопат, практикуващ за кариерата си на възрастен, а черепите бяха трофеи, събрани и наредени от маймуните — странна и обезпокоителна мисъл.

Хрумна ми нещо още по-тревожно: може би моят череп и този на Орсън — оголени от плътта, с кухи очни ябълки и лъскави — щяха да бъдат прибавени към колекцията.

Орсън нададе вой, когато от воалите мъгла изскочи пищяща маймуна и се метна на гърба му. Кучето изви глава и изщрака със зъби, опитвайки се да ухапе нежелания ездач и едновременно да го изхвърли от себе си.

Бяхме толкова близо, че дори на оскъдната светлина и стелещите се талази мъгла видях жълтите очи. Блестящи, студени и жестоки. Вторачени в мен. Гледаха ме гневно. Не можех да стрелям по нападателя, без да улуча Орсън.

Маймуната скочи от гърба на Орсън. Блъсна се с все сила в мен, с всичките си дванайсет-тринайсет килограма жилави мускули, накара ме да залитна назад и се покатери на гърдите ми. Не можех да стрелям в този хаос, защото рискувах да се нараня.

За миг бяхме лице в лице и видях кръвожадните й очи. Зъбите на съществото бяха оголени. Съскаше ожесточено, а дъхът й беше остър и противен. Беше маймуна и в същото време не беше и абсолютно извънземният характер на дръзкия й поглед беше ужасяващ. Грабна шапката от главата ми и аз замахнах с дулото на пистолета. Маймуната стисна здраво шапката и скочи на земята. Ритнах я и шапката изхвръкна от ръцете й. Резусът изписка, прекатури се в мъглата, скокна и се скри от погледа ми.

Орсън залая и хукна след звяра. Забрави страха.

Сетне отново се появи по-едрата фигура на водача на стадото, още по-бързоног отпреди, змиеподобен силует, диплещ се като хвърлено наметало, и мигновено изчезна. Но остана достатъчно дълго, за да накара Орсън да промени решението си да гони маймуната, която се бе опитала да открадне шапката ми.

— Исусе! — възкликнах аз, когато кучето нададе вой и се отказа от преследването.

Грабнах шапката от земята, но не я сложих на главата си. Сгънах я и я натъпках във вътрешния джоб на якето.

Разтреперан, проверих дали не съм ухапан. Не усещах да съм одраскан някъде. Слава Богу. Ако маймуната носеше инфекциозна болест, предаваща се само при контакт между телесни течности, не можеше да съм се заразил.

От друга страна, бях вдъхнал зловонния й дъх, когато бяхме лице в лице. Ако заразата се разнасяше по въздуха, вече имах еднопосочен билет за хладилното помещение.

Чух леко дрънчене зад мен, обърнах се и видях, че нещо, което не можех да видя в мъглата, тегли падналия ми велосипед. Мерна ми се само задната гума, която изчезваше в мрака. Протегнах ръка и я сграбчих.

Невидимият крадец на велосипеди и аз задърпахме яростно и аз лесно спечелих схватката, предполагайки, че имам работа с една-две маймуни, а не с много по-едрия им водач. Изправих велосипеда, подпрях го на себе си и пак вдигнах пистолета.

Орсън се върна при мен.

Той отново се облекчи нервно, изхвърляйки и последните капки бира. Бях изненадан, че аз не съм намокрил гащите.

Дишах шумно и треперех толкова силно, че едва държах пистолета. Постепенно се успокоих. Сърцето ми вече не се опитваше да изскочи от гърдите ми.

Подобно на корпуси на призрачни кораби покрай мен се носеха сиви стени от мъгла — безкрайна флотилия, влачеща след себе си неестествена тишина. Нямаше бърборене. Нито писъци или врещене. Нито дори безумни викове. Не се чуваше нито вятърът, нито ревът на прибоя. Имах чувството, че без да съзнавам, съм бил убит в неотдавнашния сблъсък и сякаш сега стоях в студеното преддверие на коридора на живота и чаках да се отвори вратата към Страшния съд.

Докато времето минаваше с неумолимия си ход, срещата с маймуните би трябвало да изглежда все по- малко реална с всяка изминала секунда. Тъкмо обратното, сблъсъкът ставаше все по-жив в съзнанието ми и имах чувството, че онези ужасни жълти очи не само са запечатали блестящия си образ в паметта ми, но са оставили следи и в душата ми.

Накрая стана ясно, че игрите са спрели за известно време. Стискайки пистолета в едната си ръка, започнах да бутам велосипеда с другата. Орсън припкаше до мен.

Бях сигурен, че стадото още ни наблюдава, макар и от по-голямо разстояние, отколкото преди. Не съзирах дебнещи силуети в мрака, но те бяха там.

Маймуни. И същевременно не. Явно избягали от лаборатория в Уайвърн.

Краят на света, както бе казала Анджела.

Не от огън.

Не от лед.

Нещо по-лошо.

Маймуни. Краят на света, предизвикан от маймуни.

Апокалипсис с примати.

Последната битка между доброто и злото. Край, финито, Омега, Денят на Страшния съд. Затвори вратата и изключи бушоните завинаги.

Това беше истинско и пълно безумие.

Всеки път, когато се опитах да осмисля фактите и да ги подредя в разбираем ред, ме затискаше огромната вълна на немислимото.

Отношението на Боби и непреклонната му решителност да се разграничи от нерешимите беди на съвременния свят и да бъде шампион по мързел винаги ме бяха поразявали като законен избор на стил на живот. Сега ми се струваше не само законен, но и разумен, логичен и мъдър.

Тъй като не се очакваше да изкарам до пубертета, родителите ми ме възпитаха да играя, да се забавлявам, да се отдавам на умението да се учудвам, да живея, колкото е възможно с по-малко тревоги и страх, да се възползвам от мига, без да ме е грижа за бъдещето: накратко, да вярвам в Бога и да мисля, че и аз, като всеки друг, съм на този свят с определена цел. Да бъда благодарен както за заболяването, така и за талантите и благословията си, защото и двете са част от замисъл, който не съм в състояние да проумея. Научиха ме на самодисциплина и, разбира се, на уважение към другите. Но всъщност тези неща идват по естествен начин, когато искрено вярваш, че животът ти има духовно измерение и си внимателно проектиран елемент в загадъчната мозайка на битието. Макар да имаше малка вероятност да надживея родителите си,