— Вандали. Хулигани.
— Дик Дейл — споменах аз свещеното име на Краля на китарата на сърфа, бащата на този вид музика.
Боби мигна, но пак повтори:
— Графити.
— Ти си болен.
— Аз съм най-здравият човек, когото познаваш. Зарежи този безумен и безполезен кръстоносен поход, Крис.
— Сигурно наистина плувам сред стадо мързеливци, щом малко любопитство се смята за кръстоносен поход.
— Живей си живота. Радвай му се. Затова си на този свят.
— Правя каквото мога — уверих го аз. — Не се притеснявай — не съм по-малък безделник и глупак от теб.
— Щом казваш.
Когато се опитах да мина покрай него, Боби направи крачка встрани и отново препречи пътя ми.
— Добре — примирено каза той. — Но с едната ръка бутай велосипеда, а с другата дръж пистолета, докато стъпиш на твърда земя. После карай бързо.
Потупах джоба на якето си, който бе увиснал от тежестта на оръжието. В дома на Анджела случайно изстрелях един куршум. В пълнителя бяха останали девет.
— Но те са само маймуни — казах аз, повтаряйки като ехо думите на Боби.
— И в същото време не са.
Търсейки черните му очи, аз попитах:
— Има ли още нещо, което трябва да знам?
Той прехапа устни и рече:
— Може би наистина съм Кахуна.
— Не се готвеше да ми кажеш това.
— Не, но е толкова налудничаво, колкото онова, което щях да ти кажа. — Погледът му обходи дюните. — Водачът на стадото… зърнах го само от разстояние, в мрака. Беше като сянка. Той е по-едър от останалите.
— Колко е голям?
Очите ни се срещнаха.
— Горе-долу колкото мен.
Докато стоях на верандата и чаках Боби да се върне от издирването на плажа, с крайчеца на окото си бях съзрял движение: неясен образ на човек, бродещ сред дюните с дълги, плавни крачки. Бях се обърнал да го видя по-добре, но там вече нямаше никой.
— Човек ли е? — попитах аз. — Тича с маймуните на хилядолетието? Водач на стадо? Тарзан от Мунлайт Бей?
— Ами, надявам се да е човек.
— И какво означава това?
— Казвам, че не съм виждал само маймуни. С тях има някой или нещо голямо.
Погледнах към светлините на Мунлайт Бей.
— Имам чувството, че някъде тиктака бомба с часовников механизъм и целият град стои върху експлозиви.
— И аз имам същото чувство, братко. Стой надалеч от взривоопасната зона.
Хванах велосипеда с една ръка и извадих пистолета с другата.
— Докато се занимаваш с опасните си и глупави приключения, има нещо, което не бива да забравяш — рече Боби.
— Отново сърфистки мъдрости.
— Каквото и да става там, в Уайвърн, сигурно е замесена голяма група учени. Страхотно образовани типове с чела, по-високи от цялото ти лице. И много военни. Елитът на системата. Двигатели на събитията. Хора, способни да променят света. Знаеш ли защо са участвали в това, преди нещо да се провали?
— За да си плащат данъците и да издържат семействата си.
— Всеки един от тях е искал да остави следа.
— Тук не става дума за амбиции. Само искам да знам защо мама и татко трябваше да умрат.
— Главата ти е твърда като черупка на мида.
— Да, но вътре има перла.
— Не е перла, а вкаменено лайно на чайка — увери ме той.
— Изразяваш се по много интересен начин. Трябва да напишеш книга.
Боби се изкикоти презрително. Смехът му беше кисел като лимон.
— Предпочитам да чукам кактус.
— Горе-долу е същото. Но удовлетворява.
— Онази вълна ще се изцеди и после ще те изхвърли в отходния канал.
— Може би. Но сърфът по нея ще бъде страхотен. Нали сам каза, че сме на този свят, за да се наслаждаваме на сърфа?
Най-сетне претърпял поражение, Боби се дръпна от пътя ми, вдигна дясната си ръка и направи знака „шака“.
Аз направих знака от „Стар Трек“.
В отговор той ми показа среден пръст.
Започнах да бутам велосипеда по пясъка и тръгнах на изток, отправяйки се към по-скалистата част на полуострова. Орсън вървеше до мен. Преди да съм изминал голямо разстояние, Боби извика нещо, но не чух думите му. Спрях, обърнах се и го видях, че се насочва към вилата.
— Какво каза?
— Мъглата идва — повтори той.
Погледнах зад него и видях надвиснала застрашително бяла маса, спускаща се от запад, лавина от кипящи изпарения, посребрена от лунната светлина.
Светлините на града изглеждаха безкрайно далеч.
Четвърта глава
В лоното на нощта
21.
Орсън и аз излязохме от дюните и стигнахме до скалистата част на полуострова. Обвиха ни гъсти облаци. Мъглата беше дълбока десетки метри и макар че през нея проникваше бледа, прахообразна лунна светлина, тънехме в мрак, по-непрогледен и от беззвездна и безлунна нощ.
Светлините на града вече не се виждаха.
Мъглата правеше номера със звука. Още чувах шепота на разбиващите се вълни, но шумът сякаш идваше и от четирите страни, все едно се намирах на остров.
Не исках да карам велосипеда в този наситен мрак. Видимостта непрекъснато се променяше от нулева до максимална на разстояние шест крачки. Макар че по извития ръкав на залива нямаше дървета или други пречки, лесно можех да загубя ориентация и да се приближа до ръба на склона към плажа. Велосипедът можеше да се стрелне напред и когато предната гума заореше в мекия пясък, щях да спра внезапно и да се хвърля на плажа с главата надолу. А можех и да си счупя някой крайник.
За да набера скорост и да пазя равновесие, трябваше да държа кормилото с две ръце, което означаваше да пусна пистолета в джоба. След разговора с Боби не изпитвах желание да се разделям с глока. В мъглата, преди да усетя присъствието му, нещо можеше да се приближи на няколко крачки от мен и нямаше да имам достатъчно време да извадя оръжието и да стрелям.
Вървях сравнително бързо. Преструвах се на безгрижен и уверен, а Орсън припкаше до мен. Кучето беше нащрек и постоянно въртеше глава.
