— Задник — рече той, което има едно и също значение както на жаргона на сърфистите, така и в обикновения език.
— Доколкото разбирам, няма да ми помогнеш.
Боби стана от стола и отговори:
— Не можеш да отидеш при ченгетата. Нито във ФБР. На всички им плащат от едно и също място. Какво евентуално се надяваш да научиш за тайния проект в Уайвърн?
— Вече узнах някои неща.
— Да, и следващото, което ще разбереш, ще те убие. Виж какво, Крис, ти не си Шерлок Холмс, нито Джеймс Бонд. В най-добрия случай си Нанси Дру3.
— Нанси Дру е разкрила необикновено много случаи — напомних му аз. — Хванала е сто процента от негодниците, които е преследвала. Ще бъде чест за мен, ако ме сравнят с такъв непреклонен борец срещу престъпността като госпожица Нанси Дру.
— Камикадзе.
— Шамандура.
— Извратен тип.
— Мамец.
Боби се засмя, поклати глава, почеса наболата си брада и рече:
— Повръща ми се от теб.
— И на мен от теб.
Телефонът иззвъня и той отговори.
— Хей, красавице, шашнат съм от новия стил на предаването ти — само Крис Айзък. Пусни „Да танцуваме“ за мен, а? — Сетне ми подаде слушалката. — За теб е, Нанси Дру.
Харесвам гласа на дисководещ на Саша. Малко по-различен е от нормалния й тембър, по-плътен и по- нежен, но ефектът е коренно различен. Чуя ли я като дисководещ, изпитвам желание да се сгуша в леглото с нея. И без това искам да го правя колкото е възможно по-често, но когато я слушам по радиото, ми се иска да го сторя
— Песента ще свърши след около минута. Трябва да говоря между изпълненията, затова ще бъда кратка — рече тя. — Преди малко тук, в радиото, дойде един човек, който се опитва да се свърже с теб. Било въпрос на живот и смърт.
— Кой е той?
— Не мога да ти кажа името му по телефона. Обещах да не го правя. Когато предположих, че си у Боби… този човек не пожела да ти се обади там или да отиде при теб.
— Защо?
— Не знам. Но… той наистина е нервен, Крис. „Познайник съм на нощта“. Сещаш ли се кого имам предвид?
„Познайник съм на нощта“. Това беше стих от Робърт Фрост. Татко ми вдъхна страстта си към поезията. Аз заразих Саша.
— Да, мисля, че разбирам кого имаш предвид — отговорих аз.
— Иска да те види колкото е възможно по-скоро. Било въпрос на живот и смърт. Какво става, Крис?
— В неделя следобед ще има големи вълни.
— Нямах предвид това.
— Знам. После ще ти разкажа останалото.
— Големи вълни. Ще мога ли да се справя с тях?
— Петметрови.
— Мисля, че ще участвам в купона на плажа.
— Обожавам гласа ти — рекох аз.
— Гладък като залива.
Саша затвори. Аз също.
Макар да беше чул само половината от разговора ни, Боби разчиташе на тайнствената си интуиция, за да разгадае тона и намеренията на Саша.
— В какво ще се забъркваш пак? — попита той.
— Нещо като за Нанси Дру. Няма да ти е интересно.
Докато Боби и аз водехме все още неспокойния Орсън към верандата, по радиото в кухнята прозвуча „Да танцуваме“ на Крис Айзък.
— Саша е страхотна жена — заяви Боби.
— Необикновена — съгласих се аз.
— Няма да можеш да си с нея, ако умреш. Тя не е толкова извратена.
— Разбрах намека ти.
— Носиш ли слънчеви очила?
Потупах джоба на ризата си.
— Да.
— Използва ли лосиона ми?
— Да, мамо.
— Извратен тип.
— Мисля си…
— Крайно време беше да започнеш.
— Работя върху нова книга.
— Най-после размърда ленивия си задник.
— Книгата е за приятелството.
— Включен ли съм?
— Учудващо, но да.
— Нали не използваш истинското ми име?
— Кръстил съм те Игор. Въпросът е… страхувам се, че читателите може да не разберат какво искам да кажа, защото ти и аз — всичките ми приятели — водим различен живот.
Боби спря пред стъпалата на верандата, изгледа ме с един от патентованите си презрителни погледи и каза:
— Мислех, че трябва да си умен, за да пишеш книги.
— Това не е федерален закон.
— Очевидно. Дори литературният еквивалент на некадърен сърфист трябва да знае, че всеки от нас води различен живот.
— Нима? И Мария Кортес ли води различен живот?
Мария беше по-малката сестра на Мануел Рамирес, двайсет и осем годишна като нас с Боби. Тя беше козметичка, а съпругът й — автомобилен техник. Имаха две деца, една котка и малка къща с голяма ипотека.
— Тя не прекарва живота си в козметичния салон, нито вкъщи, чистейки с прахосмукачката. Животът й е между ушите. В черепа й има цял един свят и вероятно много по-странен и шибан, отколкото нашия, с плитките ни мозъци. Шест милиарда като нас се разхождат по тази планета. Шест милиарда по-малки светове в по-големия. Продавачите на обувки и готвачите, които външно изглеждат отегчени, водят много по-странен живот от теб. Шест милиарда различни истории. Всяка една епична, пълна с трагедии и победи, добро и лошо, отчаяние и надежда. Ти и аз не сме толкова особени, братко.
За миг останах безмълвен. После докоснах ръкава на изрисуваната му с папагали и палми риза и казах:
— Не знаех, че си такъв философ.
Той сви рамене.
— Само малък бисер на мъдрост. По дяволите, това беше нещо, което ми се падна в курабия с късметче.
— Трябва да е била голяма.
— Беше огромен монолит, особняко — лукаво се усмихна той.
