— От онова, което каза Анджела, останах с впечатлението, че всичко започва от някакъв проект във форт Уайвърн.
— Тя се качи горе да вземе нещо, което искаше да ми покаже. Предполагам, някакво доказателство, нещо, което съпругът й е измъкнал. Каквото и да беше, пожарът го унищожи.
— Форт Уайвърн. Армията. Военните.
— Е, и?
— Тук става дума за правителството — рече Боби. — А то не е дори девет-, а трийсетметрова вълна. Цунами.
— Това е Америка.
— Беше.
— Тук имам дълг.
— Какъв?
— Морален.
Боби смръщи чело и потърка носа си с палец и показалец, сякаш от моите приказки го бе заболяла главата и каза:
— Сигурно, ако пуснеш вечерните новини и чуеш, че комета заплашва да унищожи земята, ще нахлузиш клина и наметалото на Батман и ще излетиш в космоса, за да я пренасочиш към другия край на галактиката.
— Освен ако наметалото не е на химическо чистене.
— Задник такъв.
— Ти си задник.
20.
— Погледни — каза Боби. — Информацията идва в момента. От правителствен британски сателит, следящ климатичните условия. Обработи я и ще изчислиш височината на всяка вълна по света, плюс-минус няколко сантиметра.
Не беше запалил осветлението в кабинета си. Големите видеомонитори на различните компютърни работни станции осигуряваха достатъчно светлина за него и повече от достатъчно за мен. На екраните се движеха цветни графики, географски карти, увеличени сателитни снимки и диаграми на протичането на динамични климатични процеси.
Не съм поклонник на компютърната епоха и никога няма да бъда. С устойчиви срещу ултравиолетовите лъчи очила не съм в състояние лесно да разчитам какво има на екрана и не мога да рискувам да прекарвам часове дори пред филтриран екран с всички онези лъчи, струящи към мен. За обикновените хора това е облъчване с ниско ниво на радиацията, но имайки предвид кумулативните поражения, няколко часа пред компютъра не биха били безвредни за мен. Пиша на ръка — по някоя статия от време на време и придобилата известност книга, която беше последвана от пространна статия в списание „Тайм“ за мен и за пигментната ксеродермия.
Претъпканата с компютри стая е центърът на „Сърф прогнози“, информационната служба на Боби, която дава всекидневни предвиждания по факс до абонати от цял свят, поддържа Уеб Сайт и е деветстотинцифрова. В офиси в Мунлайт Бей работят четирима служители, но Боби сам изготвя окончателния анализ и прогнозите.
Приблизително шест милиона сърфисти редовно карат в океаните по света и около пет милиона и половина от тях са доволни от вълни, високи два-два метра и половина. Океанският прибой крие силата си под повърхността, простира се до триста метра дълбочина и не се изразява във вълни, докато не стигне до плитчините и не се разбие в брега. Ето защо до края на осемдесетте години не е имало начин да се предскаже точно къде и кога ще има дори двуметрови вълни. Запалянковците по сърфа седят на плажа по цели дни и чакат пред спокойното море, а на четири-петстотин метра по-нататък се разбиват огромни вълни. Значителен процент от тези пет милиона и половина сърфисти предпочитат да платят на Боби няколко долара, за да научат къде ще бъде интересно, отколкото да разчитат само на добронамереността на Кахуна, бога на прибоя.
Няколко долара. Само деветстотинцифровата централа осигурява осемстотин хиляди обаждания годишно, по два долара едното. По ирония на съдбата Боби, мързеливецът и сърфистът бунтар, вероятно е станал един от най-богатите хора в Мунлайт Бей, макар че никой не съзнава това и той раздава повечето спечелени пари.
— Ето — каза той и седна на стола пред един от компютрите. — Преди да хукнеш да спасяваш света и да ти пръснат черепа, помисли върху това.
Орсън наклони глава, за да наблюдава екрана, а Боби започна да натиска клавишите, за да извика нова информация.
Повечето от останалия половин милион от онези шест милиона сърфисти карат по вълни над четири метра и половина и вероятно по-малко от десет хиляди могат да яздят шестметрови, но макар и тези страшно опитни и смели типове да са малцина, голям процент от тях търсят прогнозите на Боби. Те дават живота си за сърфа и да изпуснат серия от чудовищни вълни, особено ако са някъде наблизо, за тях е нещо повече от Шекспирова трагедия.
— В неделя — рече Боби, като продължаваше да натиска клавишите.
— Тази ли?
— След две нощи ще изгаряш от желание да си тук. Искам да кажа, ще предпочиташ да си тук, отколкото да си мъртъв.
— Ще има ли големи вълни?
— Страхотни.
Вероятно триста-четиристотин сърфисти в света имат опита, таланта и смелостта да възсядат вълни над шест метра и шепа от тях плащат на Боби добре, за да намери гигантски прибой, макар и коварен и в състояние да ги убие. Малцина от тези маниаци са богаташи, които биха взели самолет до всяка точка на планетата, за да предизвикат бурните вълни — девет-, дори дванайсетметрови грамади, към които често ги закарва помощник с джет, защото да хванеш такива огромни монолити по обикновения начин е трудно и понякога невъзможно. Навсякъде по света можеш да намериш добре оформени, заслужаващи си да ги възседнеш деветметрови и по-големи вълни не повече от трийсет дни в годината и често — на далечни места. Използвайки географски карти, сателитни снимки и информация за времето от многобройни източници, Боби може да осигурява двудневни или тридневни прогнози — толкова точни, че и най- придирчивите му клиенти не са се оплаквали.
— Ето, там. — Боби посочи профил на вълна на компютъра и Орсън се вторачи в екрана. — Мунлайт Бей. Ще бъде класически петък следобед, чак до зазоряване в понеделник. Чудесни вълни.
Примигах на светлината на монитора.
— Четириметрови вълни ли виждам?
— Три-четири метрови, с вероятност за петметрови. Скоро ще бъдат в Хавай… после при нас. На север от Хаити се задава силна буря. Ще има и попътен вятър, затова онези чудовища ще те тласкат повече, отколкото си виждал насън.
— Страхотно.
Той се завъртя на стола, за да ме погледне.
— Е, кое предпочиташ — нощния сърф в неделя вечерта или смъртоносната цунами, задаваща се от Уайвърн?
— И двете.
— Камикадзе — презрително рече той.
— Патица — усмихнах се аз.
Това беше същото като „шамандура“ — човек, който чака и така и не събира смелост да яхне вълна.
Орсън обръщаше глава ту към Боби, ту към мен, сякаш наблюдаваше мач по тенис.
— Извратен тип — каза Боби.
— Мамец — отвърнах аз, което е същото като „патица“.
