Тоширо Тагава официално се прекръстил на Корки Колинс в деня, в който се преместил да живее във вилата и посветил всеки ден до края на живота си на плажа и океана.
По ходилата и пръстите на краката, под капачките на коленете и на долните му ребра излезли мазоли от сърфа. От желание да чува безпрепятствено бученето на вълните, Корки не винаги си слагал тапи в ушите, когато карал сърфа, затова развил екзостоза, костен израстък, изхождащ от повърхността на костите. Каналът на вътрешното ухо се запушва, когато се пълни със студена вода и поради многократна злоупотреба, доброкачествен тумор на костта стеснява канала. На петдесет години Корки оглушал с лявото ухо. На всеки сърфист носът му тече като чешма след бурен сеанс по вълните. Синусите ти се изпразват експлозивно, изхвърляйки всичката морска вода, влязла в ноздрите ти по време на карането. Тази неприятност обикновено се случва, когато разговаряш с някое красиво маце с впити в дупето бикини. След двайсет години на епично каране на сърф и последващ водопад от ноздрите, Корки развил екзостоза в синусите, налагаща операция, която да премахне главоболието и да възстанови правилното оттичане. На всяка годишнина от операцията той организирал специални увеселения. От годините, прекарани под ослепителното слънце и в солената вода, Корки се разболял и от птеригиум, сърфистко око — подобно на крило удебеляване на конюнктивата над бялото на окото, впоследствие обхващащо роговицата. Зрението му постепенно се влошило.
Преди девет години той отърва офталмологична операция, защото беше убит — не от меланом или акула, а от самия океан. Макар че тогава беше шейсет и седем годишен, Корки излизаше в чудовищно бурни вълни, шестметрови грамади, по които повечето сърфисти, три пъти по-млади от него, не биха опитали да карат, и според свидетели бил на гребена на една от тях, викал от радост, носел се почти във въздуха, правел блестящи завои и непрекъснато увеличавал скоростта, докато страхотното му преживяване не свършило и бил повален от разбиваща се вълна. Такива чудовища тежат хиляди тонове. Това е огромно количество вода, твърде много, за да се бориш срещу него и дори силен плувец може да бъде задържан на дъното минута или повече, преди да се измъкне на повърхността да поеме въздух. Нещо по-лошо, Корки се показал над водата в неподходящ момент, бил блъснат от следващата вълна и се удавил в капана между двете.
Сърфистите от единия до другия край на Калифорния бяха на мнение, че Корки Колинс е водил идеален живот и е умрял от идеална смърт. Екзостозата на ухото и на синусите и птеригиумът на двете очи — всичко това не означаваше нищо за Корки и беше по-приятно от скука или заболяване на сърцето и от тлъста пенсия, спечелена с цената на цял живот, прекаран зад бюрото.
Боби наследи вилата.
Този факт го изненада. И двамата познавахме Корки Колинс от единайсетгодишни и за пръв път се осмелихме да отидем до края на носа, натоварили сърфове на велосипедите. Корки беше наставник на всеки запален сърфист, който лакомо поглъщаше опита му и изгаряше от желание да овладее прибоя. Не се държеше така, сякаш носът беше негов, но всички го уважаваха, все едно беше собственик на плажа от Санта Барбара до Санта Круз. Проявяваше нетърпение към всеки некадърник, който разцепваше и разсичаше хубава вълна, съсипвайки я за останалите сърфисти, и презираше лекомислените и бездейните мераклии, но беше приятен и всеотдаен към всички нас, които бяхме влюбени в океана и се носехме в синхрон с ритмите му. Корки имаше хиляди приятели и почитатели. С някои се познаваше от десетилетия, ето защо останахме озадачени, когато той подари всичките си земни притежания на Боби, когото познаваше едва от осем години.
Като обяснение, изпълнителят на завещанието даде на Боби писмо от Корки, което беше шедьовър на сбитостта:
Боби, онова, което за повечето хора е важно, не е важно за теб. Това е мъдрост. За онова, което мислиш за важно, ти си готов да дадеш ума, сърцето и душата си. Това е благородство. Ние имаме само морето, любовта и времето. Господ ти е дал морето. С постъпките си ти винаги ще намериш любов. Затова аз ти давам времето.
Корки видя в Боби човек с вродено разбиране още от детството на онези истини, които самият той бе научил едва на трийсет и пет години. Колинс искаше да уважи и да насърчи това разбиране. Господ да го благослови за това.
През лятото, след първата си година в колежа „Ашдън“, когато наследи къщата и скромна сума пари, Боби заряза учението. Тази постъпка вбеси родителите му. Но той успя да отмине безмълвно гнева им, защото плажът, морето и бъдещето бяха негови.
Пък и родителите му вечно са ядосани за нещо и Боби е свикнал с този факт. Те притежават и издават градския вестник и си въобразяват, че са неуморни кръстоносци, които разясняват на хората публичната политика. Това означава, че мислят повечето граждани или за твърде големи егоисти, за да постъпват правилно, или за твърде глупави, за да разберат кое е най-доброто за тях. Очакваха, че Боби ще сподели онова, което наричаха тяхната „страст към големите въпроси на нашето време“, но той искаше да избяга от шумно разгласявания идеализъм на семейството си и от всичката зле прикрита завист, ненавист и егоизъм, които бяха част от него. Единственото му желание беше да намери спокойствие. И родителите му искаха същото — за цялата планета и във всяко кътче на земята, но не можаха да го осигурят между стените на собствения си дом.
С къщата и началния капитал да започне бизнес, с който да се издържа, Боби намери спокойствие.
Стрелките на всеки часовник са ножици, които ни подрязват парче по парче, а дигиталните цифри на електронните часовници мигат, докато угаснат. Времето е толкова ценно, че не може да се купи с пари. Всъщност Корки даде на Боби не време, а възможността да живее без часовници. Така времето сякаш минава по-леко и по-неусетно.
Моите родители се опитаха да ми дадат същото. Но заради заболяването ми от време на време чувам тиктакане. Може би и Боби понякога го чува. Вероятно няма начин двамата да избягаме напълно от усещането за присъствието на часовниците.
Всъщност нощта на отчаянието на Орсън, когато бе гледал звездите с такъв песимизъм и бе отхвърлил усилията ми да го успокоя, може би бе предизвикана от усещането, че дните му са преброени. Казват, че елементарните мозъци на животните не са способни да обхванат понятието за собствената им тленност. И все пак всяко животно има инстинкт за самосъхранение и усеща опасността. Ако се бори да оцелее, всяко същество разбира какво е смъртта, независимо какво твърдят учените и философите.
Това не е холистична сантименталност, а здрав разум.
И сега, под душа на Боби, докато измивах саждите от Орсън, кучето продължаваше да трепери. Водата беше топла. Треперенето нямаше нищо общо с къпането.
Увих го в няколко хавлии и го изсуших със сешоара, който Пиа Клик бе забравила, и Орсън спря да трепери. Докато обличах джинсите и синия памучен пуловер на Боби, кучето погледна през матираното стъкло на прозореца, сякаш подозираше, че някой се спотайва там, в мрака, но усещането му за сигурност явно се завръщаше.
Избърсах коженото си яке и шапката с хартиени кърпи. Дрехите ми още миришеха на пушек.
На оскъдната светлина едва прочетох думите над козирката. Загадъчният влак. Прокарах палец по избродираните букви и си припомних бетонната стая без прозорци, където бях намерил шапката, в един от по-особените изоставени райони във Форт Уайвърн.
Спомних си думите на Анджела в отговор на твърдението ми, че базата е затворена от година и половина. „Някои неща не умират. Не могат. Колкото и да искаме да са мъртви.“
Във въображението си отново видях банята в къщата й, стъписаните от смъртта очи и изненадата, изписана на устните й. Отново бях завладян от убеждението, че бях подминал важен детайл, отнасящ се до положението на тялото й. И както преди, когато се опитах да си припомня по-ясно опръсканото й с кръв лице, ликът й не се избистри в съзнанието, а стана още по-мъгляв.
„Съсипваме и това, Крис… проваляме се повече от всякога… и вече няма връщане назад, за да поправим стореното.“
Питките, пълнени с късчета пилешко месо, маруля, сирене и салца, бяха много вкусни. Вместо да се облегнем на мивката, ние седнахме да ядем около кухненската маса и прокарахме храната с бира.
