Макар че Саша го бе хранила, Орсън си изпроси няколко залъка пилешко, но не можа да ме накара да му дам още една „Хайнекен“.
Боби беше включил радиото — току-що бе започнало предаването на Саша. Полунощ бе настъпила. Тя не спомена името ми, нито представи песента с посвещение, но пусна „Свят с формата на сърце“ на Крис Айзък, защото ми една от любимите.
Съкращавайки в по-голямата част събитията от вечерта, разказах на Боби за случката в гаража на болницата, за сцената в крематориума на Кърк и за взвода безлики мъже, които ме преследваха по хълмовете зад погребалния дом.
По време на разказа ми той само попита:
— Искаш ли „Табаско“?
— Какво?
— Да подлютиш салцата.
— Не — отговорих аз. — Направил си пълнежа страхотно.
Боби извади от хладилника шише със сос „Табаско“ и поръси наполовина изядената си първа питка.
Саша пусна „Две сърца“, пак на Крис Айзък.
От време на време поглеждах през прозореца до масата и се питах дали някой не ни наблюдава. Отначало не мислех, че Боби споделя безпокойството ми. После осъзнах, че и той поглежда напрегнато, макар и привидно безгрижен, към мрака отвън.
— Да спуснем ли щорите? — предложих аз.
— Не. Ще си помислят, че ни пука.
Преструвахме се, че не се страхуваме.
— Кои са те?
Той не отговори, но аз чаках достатъчно дълго и накрая рече:
— Не съм сигурен.
Това не беше откровен отговор, но аз го приех.
Продължих да разказвам и за да не си навлека презрението на Боби, не споменах за котката, която ме заведе до подземния канал в хълмовете, но описах колекцията от черепи, подредена на последните две стъпала на преливника. Разказах му за разговора на шефа Стивънсън с гологлавия с обецата и за пистолета, който намерих на леглото си.
— Страхотен е — отбеляза той с възхищение.
— Татко е предпочел да бъде с лазерен мерник.
— Много мило.
Понякога Боби е хладнокръвен като скала и толкова спокоен, че се питам дали наистина ме слуша. Като малък от време на време ставаше такъв, но колкото повече растеше, толкова по-често изпадаше в това странно състояние. Току-що му бях поднесъл изумителни новини за необикновени приключения, а той реагираше така, сякаш слушаше баскетболни резултати.
Поглеждайки към мрака отвъд прозореца, се запитах дали някой там ме държи на прицел. Сетне предположих, че ако искаха да ни застрелят, те щяха да го сторят, докато бяхме навън, на дюните.
Разказах на Боби всичко, което се бе случило в къщата на Анджела Фериман.
Той направи гримаса.
— Кайсиево бренди.
— Не пих много.
— Две чаши от онази помия, и ще разговаряш с тюлените — каза Боби, което на жаргона на сърфистите означаваше, че ще повръщам.
Докато му разказвах как Джес Пин тероризираше отец Том в църквата, вече бяхме изяли по три питки. Той приготви още две и ги сложи на масата.
Саша бе пуснала „Денят на дипломирането“.
— Истински концерт на Крис Айзък — отбеляза Боби.
— Прави го заради мен.
— Не се и съмнявам. Не мисля, че Крис Айзък е в радиото и е опрял пистолет в главата й.
Мълчаливо довършихме последната порция питки. Най-после Боби зададе въпросите си. Единственото, което поиска да узнае, беше нещо от думите на Анджела.
— Каза, че били маймуни и в същото време не били, така ли?
— Доколкото си спомням, точните й думи бяха: „Приличаше на маймуна. И, разбира се, беше маймуна. И беше, и не беше. И това не й беше наред.“
— Стори ли ти се странна?
— Беше изтерзана и много уплашена, но не беше превъзбудена. Освен това някой я уби, за да й затвори устата, ето защо в думите й сигурно е имало нещо вярно.
Той кимна и отпи от бирата.
После мълча толкова дълго, че накрая не издържах и попитах:
— Какво ще правим сега?
— Мен ли питаш?
— Не говорех на кучето.
— Ще го зарежем.
— Кое?
— Ще забравим за случилото се и ще продължим да живеем.
— Знаех, че ще кажеш така — признах аз.
— Тогава защо ме питаш?
— Боби, може би смъртта на майка ми не беше случайно произшествие.
— Струва ми се повече от „може би“.
— И вероятно заболяването на баща ми не е било само рак.
— Е, и какво от това? Ще поемеш по пътеката на отмъщението?
— Онези хора не могат да се измъкнат безнаказано с убийство.
— Защо не? Непрекъснато го правят.
— Ами не би трябвало.
— Не казвам, че трябва, а само, че го правят.
— Знаеш ли, Боби, може би животът не е само сърф, секс, храна и бира.
— Никога не съм твърдял такова нещо, а само, че би трябвало да бъде така.
— Е — рекох аз, вторачвайки се в мрака отвъд прозореца, — аз
Той въздъхна и се облегна назад.
— Ако чакаш да хванеш вълна и условията са драматични — към брега се приближават наистина огромни вълни, шестметрови, които изискват всичко от теб, и ти знаеш как да се справиш с тях, но въпреки това чакаш като шамандура, това означава, че се страхуваш. Но изведнъж вместо тях се появяват деветметрови вълни, които ще те гонят, ще те съборят от сърфа, ще те повалят, ще те накарат да засмучеш водорасли и да се молиш на Бога. Ако изборът ти е или да бъдеш убит, или да бъдеш шамандура, тогава не се боиш, ако чакаш и прогизнеш целият. Ти показваш зряла преценка. Дори един абсолютен бунтар сърфист се нуждае по малко от това. А онзи, който яхва вълната, макар да знае, че ще бъде смазан… ами, той е глупак.
Бях трогнат от дължината на речта му, защото това означаваше, че е силно притеснен за мен.
— Наричаш ме глупак, така ли? — попитах аз.
— Още не. Зависи какво ще направиш.
— Тогава съм бъдещ глупак.
— Нека само да кажем, че потенциалната ти глупост надхвърля скалата на Рихтер.
Поклатих глава.
— Ами от мястото, където седя, вълната не ми се вижда деветметрова.
— Може би е дванайсетметрова.
— Най-много шестметрова.
Той завъртя очи, сякаш искаше да каже, че единственото място, където вижда здрав разум, е вътрешността на собствения му череп.
