Боби сви рамене.
— Бяха толкова странни…
Думите не му стигаха да ги опише, затова взех назаем една от Х. П. Лъвкрафт, чиито истории четяхме с голям ентусиазъм, когато бяхме тринайсетгодишни.
— Демонични.
— Да. Бяха твърде демонични. Знаех, че никой няма да ми повярва. Имах чувството, че едва ли не халюцинирам. Грабнах фотоапарата, но не можах да им направя снимка. И знаеш ли защо?
— Неволно си закрил обектива с палец?
— Те не искаха да ги снимам. Зърнаха фотоапарата и се скриха, при това изумително бързо. — Той ме погледна, за да види реакцията ми, сетне пак се вторачи в дюните. — Маймуните знаеха какво е фотоапарат.
Не можах да устоя и подхвърлих:
— Хей, да не би да отъждествяваш животните с хората? Нали не им приписваш човешки качества?
Без да ми обръща внимание, Боби добави:
— После вече не прибирах фотоапарата в килера. Държах го на кухненския плот. Да ми бъде под ръка. Покажеха ли се отново, щях да ги щракна, преди да са разбрали какво става. Една нощ, преди шест седмици, имаше хубави двуметрови вълни. Макар че беше студено, облякох неопреновия костюм и няколко часа карах сърф. Не взех фотоапарата на плажа.
— Защо?
— Цяла седмица не бях виждал маймуните. Мислех, че може би никога повече няма да ги видя. Прибрах се вкъщи, съблякох неопрена, влязох в кухнята и извадих бира от хладилника. Когато се обърнах, на два от прозорците имаше маймуни. Висяха на рамките отвън и ме гледаха. Посегнах към фотоапарата, но той бе изчезнал.
— Сложил си го на друго място.
— Не. Нямаше го никъде. Бях оставил вратата отключена, когато тръгнах към плажа. Сега винаги я заключвам.
— Искаш да кажеш, че маймуните са го взели?
— На другия ден купих фотоапарат за еднократна употреба. Пак го сложих на плота. Оставих лампите запалени, заключих, взех сърфа и отидох на брега.
— Имаше ли хубави вълни?
— Бавни. Но исках да дам възможност на маймуните. Когато се върнах, бяха разбили рамката на прозореца, бяха го отключили и бяха откраднали фотоапарата. Нищо друго. Само него.
Сега разбрах защо пушката стои в заключен килер.
Тази вила, която се намираше на носа и нямаше съседи, винаги ми е харесвала като чудесно място за почивка. Нощем, когато си тръгнеха сърфистите, небето и океанът образуваха сфера и къщата изпъкваше като миниатюрна триизмерна фигура в една от онези стъклени тежести за затискане на хартии, която се изпълва със снежни вихрушки, когато я разклатиш, макар че вместо виелици около вилата цареше абсолютно спокойствие и великолепна самота. Сега обаче това уединение се бе превърнало в обезпокоително. Едва не заръмжах гърлено като Орсън.
Кучето още стоеше между нас. Остана нащрек. Не издаваше звук. Главата му беше вдигната, а едното ухо — наострено. Не трепереше, но явно изпитваше респект от онова, което ни наблюдаваше от мрака.
— След като ти разказах за Анджела, вече знаеш, че маймуните имат нещо общо с историята във Форт Уайвърн — рекох аз. — Това не са вестникарски измишльотини, а действителност и ние можем да направим нещо по въпроса.
— Продължава да работи.
— Кое?
— Според разказа на Анджела базата Уайвърн не е напълно затворена.
— Но преди осемнайсет месеца беше изоставена. Ако там още има персонал, извършващ операции, щяхме да разберем. Ако живеят в базата, ще идват в града да пазаруват, да ходят на кино.
— Анджела го е нарекла последната битка между доброто и злото. Краят на света.
— Да. Е, и?
— Ако работиш върху проект за унищожението на света, едва ли ще имаш време да отидеш в града на кино. Вече ти казах, че това е цунами, Крис. Правителствена работа. Няма начин да караш сърф по тези вълни и да оцелееш.
Стиснах кормилото на велосипеда и отново го изправих.
— И въпреки маймуните и всичко, което си видял, ще стоиш със скръстени ръце?
Боби кимна.
— Ако запазя хладнокръвие, може би ще се махнат. И без това не идват всяка нощ. Два-три пъти седмично. Ако изчакам… може животът ми отново тръгне постарому.
— Да, но може би Анджела не се е дрогирала и никога няма да има шанс нещата да вървят постарому.
— Тогава защо да слагаш клина и наметалото на Батман, щом каузата е загубена?
— За болния от пигментна ксеродермия няма загубени каузи — полу на шега казах аз.
— Камикадзе.
— Патица.
— Извратен тип.
— Мамец — с обич рекох аз и забутах велосипеда по мекия пясък.
Орсън нададе лек вой на протест, когато се отдалечихме от сравнително безопасната вила, но не опита да се дърпа. Вървеше близо до мен и душеше нощния въздух.
Изминахме трийсетина крачки, когато Боби, разпръсквайки облачета пясък, изскочи пред нас и застана на пътя.
— Знаеш ли какъв е проблемът ти? — попита той.
— Изборът ми на приятели?
— Проблемът ти е, че искаш да оставиш следа на този свят. Нещо, с което да кажеш: „Аз бях тук.“
— Не ми пука за това.
— Разправяй ги на оная ми работа.
— Внимавай какво говориш. Тук има куче.
— Затова пишеш статии и книги. За да оставиш следа.
— Пиша, защото ми доставя удоволствие.
— Но вечно се оплакваш от това.
— Защото е най-трудното, което съм правил, но в същото време ме удовлетворява.
— Знаеш ли защо е трудно? Защото е неестествено.
— Може би за хората, които не знаят да четат и пишат.
— Ние не сме тук, за да оставим следа, братко. Паметници, наследство, следи — ето къде постоянно грешим. Тук сме, за да се радваме на света, да се потопим в неговата грандиозност и да караме сърф.
— Боб философът.
— Светът е максимално съвършен такъв, какъвто е — красота от хоризонт до хоризонт. Всяка следа, която се опитваме да оставим, е само графити по стените. Нищо не може да подобри света, който ни е даден. Следите, които оставяме, са вандализъм.
— Музиката на Моцарт.
— Вандализъм — отсече Боби.
— Изкуството на Микеланджело.
— Графити.
— Реноар.
— Графити.
— Бах, Бийтълс.
— Слухови графити.
Следейки разговора ни, Орсън започна да размахва опашка.
— Матис, Бетховен, Уолъс Стивънс, Шекспир.
