Голямата вълна, осветена от луната мъгла, се извисяваше застрашително на около осемстотин метра от брега — нито по-близо, нито по-далеч, отколкото беше преди. Нощният въздух бе неподвижен като в хладилното помещение в болница „Милосърдие“.
Никой не стреля по нас, докато слизахме по стъпалата на верандата. И никой не нададе онзи безумен вик.
Бяха тихи и се криеха сред дюните или зад хребета на склона, спускащ се към плажа. Усещах вниманието им като опасната енергия, която иска да се освободи в навита на кълбо, застинала и готова за скок гърмяща змия.
Макар че бе оставил пушката си вътре, Боби беше нащрек. Докато ме изпращаше до велосипеда, той започна да проявява повече интерес към историята ми.
— Онази маймуна, за която Анджела е споменала…
— Е, и?
— Как е изглеждала?
— Ами, маймуна като маймуна.
— Шимпанзе, орангутан или друга?
Хванах кормилото на велосипеда, обърнах го, за да започна да го бутам по мекия пясък и рекох:
— Била е маймуна резус. Не ти ли казах?
— Колко голяма?
— Висока шейсет сантиметра и тежка дванайсет-тринайсет килограма.
Боби се вторачи в дюните и каза:
— Виждал съм такива.
Изненадан, аз отново подпрях велосипеда на парапета на верандата и попитах:
— Маймуни резус? Тук?
— Ами някакви маймуни. Горе-долу толкова големи.
Калифорния, разбира се, не е родина на маймуни. Единствените примати в горите и полята на щата са човешките същества.
— Една нощ такава маймуна ме гледаше през прозореца. Излязох навън, но тя беше изчезнала.
— Кога стана това?
— Преди около три месеца.
Орсън застана между нас, сякаш да ни успокои.
— Виждал ли си ги пак? — попитах аз.
— Шест-седем пъти. Винаги нощем. Потайни са. Стават все по-дръзки. Движат се в стадо.
— Стадо?
— Вълците се движат в глутница. Конете — в табун. А маймуните — в стадо.
— Проучил си въпроса. Защо не си ми казал за това?
Боби не отговори. Наблюдаваше дюните.
И аз ги наблюдавах.
— Тук ли са сега?
— Може би.
— Колко са в стадото?
— Не знам. Шест или осем. Така предполагам.
— Купил си пушка. Мислиш ли, че са опасни?
— Може би.
— Обади ли се на някого? Например на Службата за контрол върху животните?
— Защо?
Боби се поколеба, сетне рече:
— Пиа ме побърква.
Пиа Клик. Замина за Уаймеа уж за месец-два, а вече станаха три години.
Не разбрах какво общо имаше Пиа с това, че Боби не се е обадил на Службата за контрол върху животните.
— Установила, че е превъплъщение на Каха Хуна — добави той.
Каха Хуна е митична хавайска богиня на прибоя, но никога не се е прераждала, за да бъде превъплъщение.
Пиа не е местна хавайка, а е родена в Оскалуса, Канзас, израснала е там до седемнайсетгодишната си възраст и едва ли е подходящ кандидат за митологична хавайска богиня.
— Липсват й някои препоръчителни писма — отбелязах аз.
— Абсолютно сериозна е по въпроса.
— Е, всъщност е достатъчно хубава, за да бъде Каха Хуна или някоя друга богиня.
Не виждах добре очите на Боби, но лицето му беше мрачно. Никога не съм го виждал мрачен. Дори не знаех, че може да бъде такъв.
— Опитвала се да реши дали превъплъщението изисква от нея да даде обет за безбрачие.
— Охо.
— Смята, че не трябва да живее с обикновен смъртен. Това щяло да бъде богохулствен отказ от ориста й.
— Жестоко — състрадателно казах аз.
— Но щяло да бъде страхотно, ако живее незаконно със сегашното превъплъщение на Кахуна.
Кахуна е митичният бог на прибоя — по-скоро творение на съвременни сърфисти, които са заимствали легендата за него от живота на древен хавайски знахар.
— А ти не си превъплъщение на Кахуна — предположих аз.
— Отказвам да бъда.
От този отговор стигнах до извода, че Пиа се опитва да го убеди в противното.
— Тя е толкова умна и талантлива — видимо нещастен и разстроен каза Боби.
Пиа бе завършила с отличие Калифорнийския университет в Лос Анджелис. По време на следването се бе издържала, рисувайки портрети. Сега свръхреалистичните й платна се продаваха веднага щом ги нарисуваше.
— Как може да е толкова умна и талантлива и да… прави такива неща? — зачуди се Боби.
— Може би
— Никак не е смешно.
Това беше поразително твърдение, защото в една или друга степен за Боби всичко беше смешно.
Тревите по дюните клюмнаха на лунната светлина. Нито един стрък не потрепваше във вече безветрената нощ. Тихият ритъм на вълните долу в залива приличаше на приглушен шепот на далечна тълпа богомолци.
Историята с Пиа беше интригуваща, но аз, разбира се, се интересувах повече от маймуните.
— Последните години — продължи Боби, — с всички онези глупости на Пиа… Е, понякога не ми пука, но друг път сякаш прекарвам дни на гребена на огромна, разпенена вълна, натежала от пясък, която те блъска в лицето. Най-неприятното за сърфиста. Щом затворя телефона след разговор с нея, се чувствам потиснат. Искам да бъдем заедно. Тя ми липсва… Почти съм убеден, че
— Не знаех, че можеш да се безпокоиш.
— И аз не знаех. — Боби въздъхна, заглади пясъка с босия си крак и започна да прави връзката между Пиа и маймуните. — Когато за пръв път видях маймуната на прозореца, беше ми забавно, разсмя ме. Помислих, че е нечие любимо животно, което е избягало… Но втория път не беше само една. И бяха странни като онези тъпотии за Каха Хуна, защото изобщо не се държаха като маймуни.
— Какво искаш да кажеш?
— Маймуните са игриви, щурат се насам-натам. Онези… съвсем не бяха игриви, а целеустремени, сериозни, ужасни малки особняци. Наблюдаваха ме и изучаваха къщата, но не от любопитство, а с някаква цел.
— Каква цел?
