Не бой се от нищо

търговското пристанище, две преки по-нататък. Дори някой от живеещите на яхтите да беше буден и да бе чул нещо, щеше да предположи, че гърмежите са били от повреден двигател.

Нямаше непосредствена опасност да ме арестуват, но трябваше да го очаквам рано или късно. Бях убил шефа на полицията и макар че той вече не беше човекът, когото в Мунлайт Бей отдавна познаваха и комуто се възхищаваха, и бе претърпял метаморфоза от съвестен слуга на народа в безчовечен тип, аз не можех да докажа, че този герой се бе превърнал в престъпник.

Съдебномедицинската експертиза щеше да ме осъди. Поради важността на жертвата в анализите щяха да вземат участие първокласни оперативни работници от областни и държавни институции и когато вземеха отпечатъци и снемеха всички следи от патрулната кола, едва ли щяха да пропуснат нещо.

Нямаше да понеса затворничеството в някоя осветявана от свещи килия. Макар че животът ми е ограничен в тъмната част на деня, не съществуват стени, които да ме затворят между залеза и изгрева. Никой не е в състояние да го стори. Мракът в затворени пространства е коренно различен от мрака на нощта. Нощта няма граници и предлага безкрайни загадки, открития, чудеса и радостни изживявания. Нощта е знамето на свободата, под което живея и или ще живея свободен, или ще умра.

Гадеше ми се от перспективата да се върна в патрулната кола при мъртвеца и да избърша всички повърхности, по които вероятно бях оставил отпечатъци. От друга страна, това щеше да бъде безполезно усилие, защото сигурно щях да допусна някой фатален пропуск.

Пък и отпечатъците едва ли щяха да бъдат единственото доказателство, което бях оставил. Косми. Конец от джинсите. Няколко мънички влакънца от шапката ми с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯТ ВЛАК“. Космите на Орсън на задната седалка, следите от ноктите му по тапицерията. И несъмнено други неща, по-малко или повече уличаващи.

Извадих страхотен късмет — никой не чу изстрелите. Но бях така изнервен, че ми се струваше, че чувам часовника си, макар да имаше микрочип вместо пружина.

И Орсън беше нервен. Енергично душеше въздуха, търсейки следи от маймуни или друга заплаха.

Забързах към патрулната кола и натиснах копчето, за да отворя багажника. Беше заключен, както се бях опасявал.

Тик-так, тик-так.

Събрах сили и се приближих до отворената предна врата. Поех дълбоко въздух, затаих дъх и се наведох.

Тялото на Стивънсън седеше сгърчено на седалката. Главата му беше отметната назад, на вратата. Устата му бе застинала в безмълвен писък, а зъбите бяха окървавени, сякаш бе реализирал сънищата си и бе хапал момиченца.

Привлечен от по-слабото течение, нахлувайки през строшеното стъкло, към мен се понесе облак мъгла като изпарения, издигащи се от още топлата кръв по униформата на мъртвеца.

Трябваше да се наведа доста ниско, за да изключа двигателя.

Черните като маслини очи на Стивънсън бяха отворени. Те бяха лишени от живот и вътрешен блясък, но ми се струваше, че всеки миг ще се вторачат в мен.

Преди лепкавата му посиняла ръка да се е протегнала да ме сграбчи, извадих ключовете от волана, измъкнах се от колата и най-после поех въздух.

В багажника намерих аптечка. Извадих само бинт и ножица.

Докато Орсън обикаляше около патрулната кола, усърдно душейки въздуха, размотах бинта, навих го на две и го нарязах на няколко ивици. Усуках ги и завързах възли в двата края и в средата. Получи се фитил, дълъг около три метра.

Тик-так. Тик-так.

Навих фитила на тротоара, отворих резервоара на колата и махнах капачката. Отвътре се разнесе мирис на бензин.

Затворих аптечката и я прибрах в багажника.

Паркингът тънеше в безмълвие. Единствените звуци бяха капките кондензирана мъгла, които се стичаха от лавровото дърво върху патрулната кола, и тихото, непрестанно тупане на лапите на разтревоженото ми куче.

Върнах ключовете на волана, макар че пак трябваше да се доближа до мъртвеца. Гледал съм няколко от най-популярните криминални сериали по телевизията и знам колко лесно дори вманиачени, умни престъпници могат да бъдат заловени от изобретателен детектив. Или от жена, писател на приключенски романи, за която разследването на истински убийства е хоби. Или от някоя пенсионирана учителка, стара мома. Имах намерение да затрудня доста работата както на професионалистите, така и на любопитните аматьори.

Дълбоко в хранопровода на мъртвеца се спука мехурче газ и от гърлото му се разнесе гъргорене.

Не забелязах трите гилзи на предната седалка. По тях опитните детективи можеха да разпознаят оръжието на престъплението, но нямах нерви да претърся пода, особено под краката на Стивънсън.

А и да бях намерил гилзите, в гърдите му пак оставаше един куршум. Ако не беше ужасно деформирано, по това парче олово щеше да има белези, които можеше да бъдат сравнени с особеностите на цевта на моя пистолет, но дори перспективата да попадна в затвора не беше в състояние да ме накара да извадя джобното си ножче и да измъкна уличаващият куршум.

Но дори и да имах достатъчно здрав стомах за такава импровизирана аутопсия, пак нямаше да рискувам. При положение, че коренната промяна в личността на Стивънсън — новооткритата му жажда за насилие — беше симптом на странната болест, която носеше, и ако това заболяване се разпространяваше чрез контакт със заразени тъкани и телесни течности, тази отвратителна „мокра“ работа беше немислима. Затова внимавах да не се докосвам до мъртвеца.

Когато шефът на полицията ми разказваше за сънищата си с изнасилвания и осакатявания, ми се беше догадило от мисълта, че дишам един и същи въздух с него. Съмнявах се обаче, че микробът, който той носеше, се пренася по въздуха. Ако болестта беше чак толкова заразна, Мунлайт Бей нямаше да е на влакчето на ужасите на път за ада, както Стивънсън твърдеше, а отдавна щеше да е пристигнало там.

Според измервателния уред на таблото резервоарът беше почти пълен. Добре. Идеално. По-рано тази нощ в къщата на Анджела стадото ме бе научило как се унищожават веществени доказателства и как се прикриват следи на убийство.

Пожарът трябваше да бъде толкова силен, че да стопи трите месингови гилзи, металната каросерия на колата и дори части от по-тежкото шаси. От покойния Луис Стивънсън щяха да останат само овъглени кости и мекият оловна куршум щеше да изчезне. Естествено нямаше да оцелеят и моите отпечатъци, косми или влакна от дрехите.

През врата на Стивънсън бе минал още един куршум, който после строши стъклото от страната на шофьора. Сега се намираше някъде из паркинга и ако имах късмет, почиваше спокойно дълбоко в обраслия с бръшлян склон, издигащ се в далечния край на паркинга, където беше невъзможно да го намерят.

— Ще дам възможност на учителките стари моми да проявят детективските си способности — измърморих аз и затворих вратите на колата.

Краткотрайният смях, който се изтръгна от мен, беше безрадостен и мрачен и ме уплаши толкова, колкото и вероятността да отида в затвора.

Извадих от пълнителя на моя пистолет един патрон и оставих шест.

Орсън изскимтя нетърпеливо и захапа единия край на бинта.

— Да, да, да — рекох аз и му отделих закъснялото внимание, което заслужаваше.

Кучето може би захапа бинта само защото изпитваше любопитство. Всички кучета са любопитни.

Странна бяла нишка. Като змия… но не е змия. Интересно. Долавям миризмата на господаря Сноу по нея. Вероятно става за ядене. Почти всичко става за ядене.

Само защото Орсън захапа фитила и изскимтя нетърпеливо не означаваше задължително, че разбирах целта му или същността на целия план, който бях измислил. Интересът на кучето — и странно подбраният подходящ момент — може би бяха случайно съвпадение.

Да. Сигурно. Като чисто случайната експлозия от фойерверки в Деня на независимостта.

С разтуптяно сърце, очаквайки да бъда разкрит всеки момент, взех бинта от Орсън и внимателно завързах патрона в единия край.