Кучето ме наблюдаваше съсредоточено.
— Одобряваш ли възела? — попитах аз. — Или искаш ти да го завържеш?
Спуснах патрона в резервоара. Тежестта му потопи фитила до дъното. Бинтът бързо щеше да се напои с бензин.
Орсън нервно обикаляше в кръг. Бързай, бързай, господарю Сноу.
Оставих около два метра и половина бинт извън резервоара. Фитилът увисна отстрани на патрулната кола и се провлачи по тротоара.
Докарах велосипеда, наведох се и запалих края на бинта с газовата си запалка. Макар че не беше напоена с бензин, ивицата отвън гореше по-бързо, отколкото очаквах. Твърде бързо.
Метнах се на велосипеда и завъртях педалите така, сякаш всички адски демони от този и онзи свят ме гонеха по петите — което може би беше истина. Орсън тичаше до мен. Профучах по паркинга, поех по една пуста улица и сетне — на юг, покрай ресторантите със спуснати капаци на прозорците и магазините по крайбрежието.
Експлозията се чу твърде скоро. Гърмежът беше по-слаб, отколкото очаквах. Около мен блесна оранжева светлина. Мъглата отрази първоначалния пламък на значително разстояние.
Безразсъдно стиснах ръчната спирачка, спрях, помагайки си с крак, и се обърнах.
Виждаше се съвсем малко — ядро от силна жълто-бяла светлина окръжаваше по-светлооранжевите пламъци, а всичко друго беше омекотено от гъстата, стелеща се на талази мъгла.
Най-лошото, което видях, не беше в мрака, а в съзнанието ми: лицето на Стивънсън се сгърчва, дими и по него се стича гореща бистра мас като бекон в тиган.
— Мили Боже — възкликнах аз с глас, който беше толкова дрезгав и треперещ, че не го познах.
Ала не можех да направя нищо друго, освен да запаля фитила. Ченгетата щяха да разберат, че Стивънсън е бил убит, но доказателствата, как е било извършено това и от кого, щяха да бъдат унищожени.
Натиснах здраво педалите на велосипеда и веригата запя. Поведох съучастника си, моето куче, далеч от пристанището, през спираловидния лабиринт от улици и алеи, все по-навътре в мрачното морско сърце на Мунлайт Бей. Макар че пистолетът тежеше в джоба ми и разкопчаното ми яке се развяваше като наметало, аз бягах в нощта невидим, криейки се от светлината вече поради друга причина. Бях сянка, лееща се като течност в мрака, сякаш бях легендарният фантом, избягал от лабиринтите на операта, който, яхнал велосипед, бе поел към ада.
Учудих се, че мога да мисля за себе си в романтична светлина толкова скоро, след като бях извършил убийство. В своя защита мога само да кажа, че гледайки на тези събития като голямо приключение с мен в главната роля, отчаяно се опитвах да потисна страха си и още по-отчаяно се борех да забравя спомена за изстрелите. Трябваше да отблъсна и ужасните видения на горящото тяло, които възбуденото ми въображение раждаше като безкрайни редици от призраци, изскачащи от черните стени на лунапарк.
Както и да е, това разтърсващо усилие да придам романтичен ореол на случилото се продължи само докато стигнах уличката зад театъра, на половин пресечка южно от Оушън Авеню, където на оскъдната светлина на фара ми мъглата изглеждаше кафява и мръсна. Скочих от велосипеда, пуснах го да издрънчи на тротоара, наведох се над една кофа за боклук и повърнах малкото, което не бях смлял от среднощната вечеря с Боби Халоуей.
Бях убил човек.
Несъмнено жертвата заслужаваше да умре. Рано или късно, разчитайки на едно или друго оправдание, Стивънсън щеше да ме убие въпреки склонността на партньорите си заговорници да се погрижат по специален начин за мен. Можеше да се допусне, че съм действал при самоотбрана. И за да спася живота на Орсън.
Независимо от всичко бях убил човешко същество. Дори смекчаващите вината обстоятелства не променяха моралното естество на деянието. Безизразните му очи, потъмнели от смъртта, ме преследваха. Устата му, отворена в безмълвен писък, окървавените зъби. Образите лесно изникват от паметта. Спомените за звуците, вкуса и допира не се явяват толкова лесно и е невъзможно да усетиш миризма само ако поискаш да си я спомниш. И все пак аз си бях спомнил уханието на шампоана на майка ми, а сега металическият мирис на прясната кръв на Стивънсън ме завладя толкова осезателно, че ме задържа над кофата за боклук, сякаш се бях вкопчил в перилата на люшкащ се кораб.
Всъщност бях потресен не само от факта, че го бях убил, но и защото бях унищожил трупа и всички доказателства хладнокръвно и делово. Явно притежавах талант за престъпен живот. Имах чувството, че част от мрака, в който бях живял в продължение на двайсет и осем години, се е просмукал в мен.
Пречистен, но без да се чувствам по-добре, отново се качих на велосипеда и поведох Орсън през страничните улички към бензиностанцията на „Шел“ на ъгъла на Сан Рафаел Авеню и Палм Стрийт. Тя беше затворена. Единствената светлина вътре идваше от неоновосин стенен часовник, а единствената отвън — от автомата за безалкохолни напитки.
Взех си една пепси-кола, за да прогоня тръпчивия вкус.
Отворих я, започнах да изливам тънка струя в устата на кучето и го зачаках да изпие дажбата си.
— Какъв щастливец си ти, че аз съм ти господар — казах аз. — Винаги се грижа за теб, когато си жаден и гладен. Къпя те. Винаги съм готов да убия всеки, който вдигне ръка срещу теб.
Мракът не можеше да скрие безпокойството в погледа на Орсън. Кучето близна ръката ми.
— Приемам благодарността ти.
Той отново пийна от струйката пепси-кола и отърси муцуната си от капките.
— Откъде те взе майка ми? — попитах аз.
Орсън пак ме погледна в очите.
— Каква беше нейната тайна?
Издържа на погледа ми. Орсън знаеше отговорите на въпросите. Само че не можеше да говори.
27.
Предполагам, че Господ наистина може би обикаля около църквата „Свети Бернадет“, свирейки на китара в акомпанимент на оркестър от ангели или играе наум шах. Вероятно е там, в някое невидимо за нас измерение, и чертае подробни планове на нови вселени, където такива проблеми, като омраза, невежество, рак и гъбички по краката ще бъдат ликвидирани още в зародиш. Може би се рее високо над лакираните дъбови пейки, като в плувен басейн, пълен не с вода, а с облаци ароматичен тамян и смирени молитви, и безшумно се блъска в колоните и ъглите на църквата, докато замечтано размишлява и чака нуждаещите се енориаши да отидат при Него със своите проблеми.
Бях сигурен, че този път Господ се държи на разстояние от жилището на пастора, което се намираше до църквата, и това ме уплаши. Архитектурата на двуетажната каменна къща — както и на самата църква — беше видоизменен нормандски стил, с доста френски нюанси, пригоден към по-мекия климат на Калифорния. Мокрите от мъглата застъпващи се черни плочи на стръмния покрив бяха дебели като динозавърска броня и зад безизразните тъмни стъкла на прозорците властваше бездушие. Жилището на пастора никога не ми беше вдъхвало страх, но сега го гледах неспокойно заради ужасната сцена между Джес Пин и отец Том, на която бях станал свидетел.
Минах покрай къщата и църквата, навлязох в гробището и тръгнах между гробовете. Ной Джоузеф Джеймс, който бе разполагал с деветдесет и шест години от раждането до смъртта си, не каза нищо, както друг път, когато го поздравявах и оставях велосипеда си до надгробната му плоча.
Откачих клетъчния телефон от колана си и набрах номера на невписаната в указателя линия, свързана пряко със студиото на Кей Би Ей Уай. Чух четири иззвънявания, преди Саша да отговори.
Орсън пак започна да души по следите на катериците. Мъглата образуваше странни силуети сред надгробните плочи — досущ изгубени души.
— Имам само пет минути между парчетата, миличък — каза Саша.
— Как позна, че съм аз?
— Само неколцина имат този номер и повечето от тях спят по това време. Пък и що се отнася до теб, имам страхотна интуиция. Щом видях лампичката на телефона да примигва, и краката ми се разтрепериха от желание.
