беше окачено разпятие. Свещеникът го нямаше. Явно бе отишъл на тавана. Завивката беше отметната и прилежно сгъната, но чаршафите не бяха намачкани.
И двете нощни лампи бяха запалени, което правеше помещението твърде ярко осветено за мен, но аз проявих по-голям интерес към другия ъгъл на стаята, където беше бюрото. Под бронзовата лампа със зелен абажур имаше тетрадка и писалка. Тетрадката приличаше на дневник.
Орсън тихо изръмжа.
Обърнах се и видях, че кучето стои до стълбата и подозрително гледа оскъдно осветеното таванско помещение. Погледна ме и аз вдигнах пръст към устните си, за да му направя знак да не вдига шум и да дойде при мен.
Орсън изпълни молбата ми. Поне засега новоустановената практика на подчинение, изглежда, му доставяше удоволствие.
Бях сигурен, че ще чуя отец Том, ако започнеше да слиза от тавана. Въпреки това оставих Орсън да пази пред вратата на спалнята, откъдето се виждаше стълбата.
Извърнах лице от светлината около леглото, приближих се до бюрото и погледнах през отворената врата на банята. Нямаше никого.
На бюрото стоеше и гарафа със златиста течност, която приличаше на уиски, и чаша, пълна до половината. Свещеникът го пиеше чисто, без лед.
Взех дневника. Почеркът на отец Том беше старателен и педантичен, сякаш беше печатан на машина текст. Отстъпих в най-тъмния ъгъл на стаята, защото привикналите ми с мрака очи се нуждаеха от малко светлина, за да четат, и прегледах последния абзац на страницата, който се отнасяше до сестра му и беше прекъснат по средата на изречението.
Когато дойде краят, вероятно няма да мога да се спася. Знам, че няма да мога да спася и Лора, защото тя вече не е каквато беше. Остана само физическата й обвивка и може би дори и това се е променило. Или Господ по някакъв начин е прибрал душата й в Неговото лоно и е оставил тялото, обитавано от съществото, в което Лора се е превърнала, или я е изоставил. Следователно ще изостави и всички нас. Вярвам в милостта на Христос. Вярвам, защото няма за какво друго да живея. А щом вярвам, тогава трябва да живея с моята вяра и да спася когото мога. Щом не мога да спася себе си, нито дори Лора, мога поне да спася онези жалки същества, които идват при мен, за да бъдат избавени от мъченията и контрола. Джес Пин или онези, които му дават заповеди, може да убият Лора, но тя вече не е същата. Истинската Лора отдавна я няма и аз не мога да позволя техните заплахи да попречат на работата ми. Може да убият и мен, но докато го направят…
Орсън стоеше нащрек на прага и наблюдаваше коридора.
Прелистих на първата страница на дневника и видях, че датата е първи януари, тази година.
Държат Лора вече девет месеца и аз изгубих всякаква надежда, че някога ще я видя отново. Но дори да имам възможност да я видя пак, може да откажа, Господ да ми прости, защото ще се страхувам да погледна онова, в което вероятно се е превърнала. Всяка нощ се моля на Божията Майка да се застъпи пред своя Син да избави Лора от страданията на този свят.
За да разбера какво точно е положението и състоянието на Лора, трябваше да намеря предишния том или томове на дневника, но нямах време да ги търся.
Нещо тупна горе. Застинах на място и се вторачих в тавана. Орсън наостри уши.
Когато мина половин минута, без да чуя звук, отново насочих вниманието си към дневника. Съзнавах, че времето лети бързо, затова прелиствах тетрадката и четях оттук-оттам.
По-голямата част от написаното се отнасяше до теологичните съмнения и терзания на свещеника. Всеки ден се беше борил да си напомня, да се убеждава, да се моли на себе си да не забравя, че вярата го крепи отдавна и би бил напълно объркан, ако не може да се уповава на вярата си по време на тази криза. Пасажите бяха мрачни и сигурно интересни, защото описваха измъчена психика, но не разкриваха нищо за фактите, свързани с конспирацията в Уайвърн, която бе заразила Мунлайт Бей.
Намерих една страница и после още няколко, където прилежният почерк на отец Том се израждаше в разпокъсани драсканици. Откъсите бяха несвързани, безсмислени и параноични и аз предположих, че са писани след доста уискита.
По-обезпокоителен беше пасажът с дата пети февруари — три страници, на които елегантният почерк беше изключително прецизен.
Вярвам в милостта на Христос. Вярвам в милостта на Христос. Вярвам в милостта на Христос. Вярвам в милостта на Христос. Вярвам в милостта на Христос…
Тези пет думи се повтаряха ред подир ред, почти двеста пъти. Нито една от тях не изглеждаше набързо надраскана. Всяко изречение беше написано толкова педантично, че гумена щампа и попивателна не биха оставили по-еднакви отпечатъци. Преглеждайки откъса, почувствах отчаянието и ужаса, които свещеникът бе изпитал, докато го е писал, сякаш бурните му емоции бяха напоили хартията, за да се излъчват сега с още по-голяма сила.
Вярвам в милостта на Христос.
Зачудих се каква ли случка от пети февруари бе довела отец Том до ръба на тази емоционална и психическа бездна. Какво беше видял? Дали бе написал това прочувствено и отчаяно заклинание след кошмар, подобен на сънищата за изнасилвания и осакатявания, които бяха измъчвали — и накрая доставяли удоволствие — на Луис Стивънсън?
Прелистих страниците и попаднах на интересно наблюдение с дата единайсети февруари. Беше заровено в дълъг и мъчителен абзац, в който свещеникът спореше със себе си за съществуването и естеството на Бог, приемайки ролята ту на скептик, ту на вярващ, и щях да го подмина, ако погледът ми не беше привлечен от думата „стадо“.
Това ново стадо, на чиято свобода съм се посветил, ми дава надежда именно защото е коренно различно от първоначалното стадо. В тези най-нови същества няма злоба, нито жажда за насилие или ярост…
Отчаян вопъл от таванското помещение ме накара да откъсна вниманието си от дневника. Викът беше без думи, неестествен и пълен със страх и болка. Гласът беше като на изгубено три-четиригодишно дете, уплашено и изпаднало в голяма беда.
Викът упражни силно въздействие върху Орсън, който бързо изприпка от спалнята и отиде в коридора.
Дневникът на свещеника беше твърде голям, за да се побере в джобовете на якето ми. Пъхнах го отзад, на гърба, в колана на джинсите.
Излязох в коридора и видях, че Орсън пак стои до стълбата и се е вторачил в диплещите се сенки и мека светлина, проникващи от таванското помещение. Кучето обърна изразителните си очи към мен и аз разбрах, че ако можеше да говори, щеше да каже: „Трябва да направим нещо.“
Това особено същество е не само непресъхващ извор от загадки и не само показва по-голяма интелигентност, отколкото би трябвало да притежава едно куче, но често проявява и чувство за морална отговорност. Преди да се случат събитията, за които пиша, понякога полу на шега се бях питал дали превъплъщението е нещо повече от суеверие, защото си представях Орсън като всеотдаен учител или съвестен полицай, или дори като стара мъдра монахиня в някой предишен живот, сега прероден в малко космато тяло с опашка.
Разбира се, такива разсъждения отдавна биха ме номинирали за наградата на Пиа Клик за изключителни постижения в областта на вятърничавото мислене. По ирония на съдбата, истинският произход на Орсън,
