Не бой се от нищо

— Какво желание?

— За секс с теб, глупчо. Изгарям от нетърпение да те видя.

— Аз също. Слушай, кой друг е на работа тази нощ?

— Дуги Сасман.

Той беше инженерът на продукция и отговаряше за звука.

— Само двамата ли сте? — притесних се аз.

— Ревнуваш ли? Колко мило. Не се безпокой. Не отговарям на изискванията на Дуги.

Когато не седеше на командния пулт пред аудиоконтролния плот, Дуги прекарваше повечето си време, увил дългите си крака около своя „Харли Дейвидсън“. Беше висок метър и осемдесет и тежеше сто и петдесет килограма. Буйните му разрошени руси коси и естествено къдрава брада изглеждаха меки като коприна и човек едва устояваше на изкушението да ги погали, а разноцветните татуировки, покриващи буквално всеки сантиметър от ръцете и тялото му, бяха изплатили колежанското образование на детето на някой специалист по татуажа. Въпреки това Саша не излъга, като каза, че не отговаря на изискванията му. С противоположния пол той се държеше непохватно като мечок. Откакто преди шест години се запознах с него, всяка от четирите жени, с които Дуги беше имал връзка, бе толкова поразителна, че можеше да присъства по джинси и фланелка и без грим на раздаването на „Оскарите“ и пак да засенчи всички присъстващи кинозвезди.

Боби казва за Дуги Сасман, че е продал душата си на дявола и е тайният господар на вселената. Имал най-изумително пропорционалните гениталии в историята на планетата и произвеждал полови хормони, които били по-силни от земното притегляне.

Зарадвах се, че Дуги е там, защото беше много по-як и силен от другите инженери в Кей Би Ей Уай.

— Мислех, че има и други освен вас — казах аз.

Саша знаеше, че не ревнувам от Дуги и долови загрижеността в гласа ми.

— Нали знаеш, че нещата тук се затегнаха, откакто Форт Уайвърн затвори и изгубихме военните като нощни слушатели. Едва изкарваме пари от тази смяна, макар и със съвсем ограничен персонал. Какво се е случило, Крис?

— Вратите на радиото са заключени, нали?

— Да.

— Макар че когато излезеш, ще се е съмнало, обещай ми, че ще накараш Дуги или някой от сутрешната смяна да те изпрати до колата.

— Кой е на свобода? Дракула?

— Обещай.

— Крис, какво, по дяволите…

— После ще ти разкажа. Само ми обещай — настоях аз.

Тя въздъхна.

— Добре. Неприятности ли имаш? Как си?

— Добре съм, Саша. Наистина. Не се притеснявай. Само ми обещай, по дяволите.

— Господи! Добре, обещавам. Честна дума. Да пукна, ако те излъжа. Но по- късно очаквам да чуя страхотната ти история и да бъде ужасяваща като онези, които слушах навремето около огъня в скаутските лагери. Ще ме чакаш ли вкъщи?

— Ще си облечеш ли скаутската униформа?

— Нищо, освен три-четвъртите чорапи не ми става.

— Това е достатъчно.

— Възбуди се, а?

— Целият тръпна от желание.

— Ти си ужасен тип, Кристофър Сноу.

— Да, и на всичко отгоре съм и убиец.

— Ще се видим по-късно, убиецо.

Затворих и закачих клетъчния телефон на колана си.

Заслушах се за миг в гробищната тишина. Не пееше нито един славей и дори лястовиците спяха. Червеите несъмнено бяха будни и се трудеха, но те винаги вършат сериозната си работа в изпълнено с уважение мълчание.

— Изпитвам потребност от духовни напътствия — казах на Орсън. — Да отидем при отец Том.

Докато вървях през гробището на път към задната част на църквата, извадих пистолета от джоба на якето си. В град, в който шефът на полицията насън бие и изтезава момиченца и погребалните агенти носят оръжие, не можех да очаквам свещеникът да бъде въоръжен само с Божието слово.

От улицата жилището на пастора изглеждаше тъмно, но от двора видях два светещи прозореца в задната стая на втория етаж.

След сцената в мазето на църквата, на която бях неволен свидетел, не се изненадах, че пасторът на „Свети Бернадет“ не може да заспи. Макар че беше три сутринта и бяха минали четири часа след посещението на Джес Пин, отец Том още нямаше желание да угаси лампите.

— Движи се като котка — прошепнах аз на Орсън.

Изкачихме безшумно каменните стъпала и се озовахме на верандата.

Опитах се да отворя, но вратата беше заключена. Надявах се, че Божият човек ще се довери по-скоро на Създателя, отколкото на ключалката.

Не възнамерявах нито да потропам, нито да позвъня на предната врата. На съвестта ми вече тежеше убийство и ми се струваше глупаво да изпитвам угризения, че съм влязъл незаконно в чужда собственост. Но се надявах, че няма да се стигне до влизане с взлом, защото звукът от разбито стъкло би привлякъл вниманието на свещеника.

Към верандата гледаха четири двойни прозореца. Проверих ги един по един и третият поддаде. Отново трябваше да пъхна пистолета в джоба на якето, защото дървената рамка се беше издула от влагата и заяждаше. Нуждаех се от двете си ръце, за да вдигна рамката, да провра пръсти отдолу и да я вдигна нагоре. Рамката се плъзна с безобразно стържене.

Орсън изпръхтя, сякаш изрази презрение към уменията ми на апаш. Никой не е авторитет в очите на собственото си куче.

Изчаках, за да се уверя, че никой горе не е чул шума и се вмъкнах през отворения прозорец. Вътре беше тъмно като в рог.

— Хайде, приятел — прошепнах аз, защото нямах намерение да оставям Орсън навън.

Кучето скочи вътре и аз безшумно затворих прозореца. Макар да не вярвах, че в момента ни наблюдават членове на стадото или някой друг, исках да възпрепятствам, доколкото мога, всеки, който би пожелал да влезе по нашия път в жилището на пастора.

Бързо огледах трапезарията на лъча на фенерчето с формата на писалка. Имаше две врати — една вдясно и друга — на стената срещу прозорците.

Угасих фенерчето, пак извадих оръжието и опитах по-близката врата. Зад нея беше кухнята. Светлите цифри на дигиталните часовници на двете печки и на микровълновата фурна хвърляха достатъчно светлина, за да мога да се приближа до вратата, без да се блъсна в хладилника или в плота.

Коридорът водеше към преддверие, осветено от една-единствена свещ. На трикрака масичка с формата на полумесец стоеше икона на Светата майка. Обредната свещ в рубиненочервена чашка догаряше колебливо.

На тази оскъдна трепкаща светлина лицето на порцелановата фигура на Дева Мария изразяваше не блажена благосклонност, а скръб. Тя вероятно знаеше, че напоследък обитателят на дома беше по-скоро пленник на страха, отколкото предводител на вярата.

Орсън вървеше до мен. Качих се на втория етаж.

Коридорът там имаше формата на буквата „Г“ със стълбище в ъгъла. Пространството вляво беше тъмно. В дъното на коридора пред мен имаше стълба, спускаща се от капака на тавана. В далечния край на таванското помещение беше запалена лампа, но до стълбата достигаше само призрачно сияние.

През отворената врата отдясно проникваше по-силна светлина. Промъкнах се до прага, предпазливо надникнах вътре и видях оскъдно обзаведената спалня на отец Том. Над обикновеното легло от тъмен дъб