Не бой се от нищо

повърнех, трябваше да използвам безалкохолна напитка без кофеин и да я подсиля с валиум, за да не опетня репутацията си на безчувствена, ефикасна машина за убиване на хора.

Успокоих се и установих, че най-сетне чувам гласа на свещеника достатъчно ясно, за да разбирам всяка негова дума.

— Боли, да, разбира се, много боли. Но сега изрязах предавателя от теб и го строших и те вече не могат да те следят.

Спомних си как Джес Пин крачеше из гробището, държеше някакъв особен уред, слушаше тихите електронни звуци и разчиташе информацията на малък, светъл зелен екран. Явно проследяваше сигнала от хирургично присадения предавател в онова същество. Маймуна ли беше? И беше, и не беше маймуна.

— Разрезът не беше дълбок — продължи свещеникът. — Предавателят беше под подкожните тлъстини. Почистих раната и я заших. Бих искал да знам доколко ме разбираш, ако изобщо ме разбираш.

Отец Том въздъхна.

В дневника си той споменаваше за членове на ново стадо, които не са толкова враждебно настроени и склонни към насилие като първите и бе написал, че се е посветил на тяхната свобода. Защо трябваше да има ново стадо, защо бяха пуснати на свобода с предаватели под кожата и как по-умните маймуни от двете стада се бяха появили на белия свят, оставаше загадка за мен. Но беше ясно, че свещеникът се изживява като съвременен аболиционист, борещ се за правата на онеправданите, и домът му е важна спирка по нелегалния път към свободата.

По време на кавгата в мазето на църквата Джес Пин сигурно смяташе, че този беглец вече е опериран и преместен и ръчният му приемник улавя сигнал от предавател, който вече не е имплантиран в съществото. Но беглецът възстановяваше сили тук, на тавана.

Загадъчният посетител тихо изстена от болка и отец Том отговори с поток от състрадателни думи.

Събрах смелост от спомена колко смирено бе реагирал свещеникът на заплахите на погребалния агент и извървях останалите няколко крачки до последната стена от кашони. Застанах с гръб към края на редицата. За да видя оттам свещеника и беглеца, трябваше само да обърна глава надясно и да погледна в страничния коридор, откъдето идваха светлината и гласовете.

Колебаех се да разкрия присъствието си, защото си спомних някои от по-странните откъси в дневника на отец Том. Налудничавите и параноичните, които граничеха с нечленоразделност, повтореното двеста пъти „Вярвам в милостта на Христос.“ Вероятно не винаги беше хрисим, както по време на караницата с Джес Пин.

Сред миризмата на плесен, прах и стар картон долових мирис на медицински спирт за разтриване, йод и на парлив антисептичен разтвор.

Някъде по-нататък тлъстият паяк се изкатери нагоре по нишката си, отдалечи се от светлината и уголемената му сянка бързо се смали по скосения покрив, свивайки се до черна точка, и накрая изчезна.

— Имам антибиотик на прах — насърчително говореше отец Том на пациента, — капсули с различни пеницилинови производни, но нямам ефикасни болкоуспокояващи. Съжалявам. Но този свят е създаден за страдание, нали? Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Господ ще се грижи за теб чрез мен.

Не можех да преценя дали пасторът на „Свети Бернадет“ е светец или престъпник, един от малцината разумни хора, останали в Мунлайт Бей, или луд за връзване. Не разполагах с достатъчно факти и не разбирах смисъла на действията му. Дори отец Том да беше с ума си и да постъпваше правилно, все пак не бях готов да повярвам в добрите му намерения. Не още.

— Имам опит в медицинската практика — каза той на пациента си, — защото три години, след като завърших семинарията, бях на мисия в Уганда.

Стори ми се, че чух пациента: мърморене, което ми напомни — но не съвсем — на тихото гукане на гълъби, примесено с по-гърленото мъркане на котка.

— Сигурен съм, че ще се оправиш — добави отец Том, — но трябва да останеш тук няколко дни, за да ти давам антибиотици и да следя как зараства раната. Разбираш ли? Разбираш ли ме изобщо?

Във въпроса прозвуча известна безпомощност и отчаяние.

Наканих се да надникна надясно зад стената от кашони, когато пациентът отговори на свещеника. От близко разстояние гласът не беше нито като на дете, нито като на маймуна или на някое друго земно същество.

Замръзнах на мястото си. Пръстът ми обви спусъка.

Гласът наистина звучеше и като на момиченце, и като на маймуна. Всъщност наподобяваше много неща, сякаш изключително изобретателен холивудски звукотехник си бе играл с човешки и животински гласове, смесвайки ги в аудиоапаратура, докато създаде гласа на това същество.

Най-поразителното в говора му беше не обхватът на тоналността или особеностите на интонацията, нито дори сериозността и чувствата, които му придаваха форма. Най-много ме потресе усещането, че има смисъл. Не слушах само бръщолевене от животински звуци. Не беше английски, разбира се, и макар да не съм полиглот, бях сигурен, че не и някой чужд език, защото не беше достатъчно сложен. Въпреки това представляваше плавна поредица от странни звуци, грубо оформени като думи, мощен, но примитивен опит да бъде език, с беден речник от многосрични думи, отличаващ се с настойчив ритъм.

Съществото, изглежда, изпитваше отчаяна потребност да общува. Слушах и с изненада установих, че изпитвам емоционално въздействие от копнежа, самотата и мъката в гласа. Това не бяха свойства, които си въобразявах, а реални неща като дъските под краката ми, натрупаните кашони зад гърба ми и силните удари на сърцето ми.

То и свещеникът се умълчаха, но аз не бях в състояние да погледна зад ъгъла. Подозирах, че посетителят на отец Том не е маймуна като членовете на стадото, което тормозеше Боби и каквито бях срещнал на южния нос на залива. Ако изобщо приличаше на резус, разликите щяха да бъдат по-съществени и по-многобройни, отколкото само тъмножълтият цвят на злите очи.

Боях се от онова, което можеше да видя, но страхът ми нямаше нищо общо с вероятната уродливост на това родено в лаборатория същество. Гърдите ми бяха толкова смазани от напора на чувствата, че не можех да дишам, а гърлото — толкова пресъхнало, че преглъщах с усилие. Най-много се страхувах от погледа на онова създание и да видя собствената си самота в очите му и копнежа ми да бъда нормален, които бях потискал в продължение на двайсет и осем години толкова успешно, за да бъда доволен от съдбата си. Но както на всички останали, и моето щастие е крехко. Бях чул ужасната мъка в гласа на онова същество и почувствах, че то познава мъчителния копнеж, около който години наред аз градях перла от безразличие и мълчаливо примирение. Боях се, че ако срещна очите на съществото, резонансът между нас ще строши перлата и отново ще ме остави уязвим.

Треперех.

Това е причината да не се осмелявам да показвам болката или скръбта си, когато животът ме нарани или ми отнеме човек, когото обичам. Скръбта твърде лесно води до отчаяние. А в плодородната почва на отчаянието избуява самосъжалението. Не мога да се предам на самосъжалението, защото, изброявайки и разсъждавайки върху ограниченията си, ще изкопая дълбока яма, от която никога няма да мога да изпълзя. Трябва да бъда хладнокръвен негодник, за да оцелея или поне да живея с непроницаема черупка около сърцето, поне когато се стигне до тъгуване по мъртвите. Способен съм да изразявам любовта си към живите, да прегръщам невъздържано приятелите си и да давам сърцето си, без да ме е грижа как ще злоупотребят с него. Но в деня, в който татко почина, аз трябва да се шегувам със смъртта, с крематориумите, с живота, с всяко проклето нещо, защото не мога да рискувам да изпадна от скръб в отчаяние, после в самосъжаление и накрая в ямата на неизбежната ярост, самота и самоненавист, която се нарича безумие. Не мога да си позволя да обичам мъртвите твърде много. Колкото и отчаяно да се опитвам да ги помня и да запазя свидния спомен за тях, трябва да ги забравя, при това бързо. Налага се да бъда хладнокръвен негодник и да ги изтласкам от сърцето си. По същия начин трябва да се шегувам с факта, че съм убиец, защото ако се замисля твърде дълго и усилено какво всъщност означава да убиеш човек, макар и чудовище като Луис Стивънсън, ще започна да се питам дали наистина не съм урод, както ми викаха децата, когато бях малък. Нощното влечуго, Вампира, Крис Кретена. Не бива да ме е грижа толкова много за мъртвите — нито за онези, които обичах, нито за онези, които мразех. Не бива да ми пука твърде много, че съм самотен. Нито за