Не бой се от нищо

макар да бях изпаднал в истерия, знаех какви са шансовете ми — и най-алчният букмейкър в Лас Вегас не би заложил за мене. В паниката си, завладян от ужас и от опасно зашеметяващо чувство за абсурд, реших, че най-хуманният начин на действие ще бъде да го прострелям в топките, защото и без това бе дал обет за безбрачие и нямаше да му трябват.

Прицелих се в слабините му и пръстът ми обви спусъка. Нямах време да използвам лазерния мерник. Преди да натисна спусъка, нещо чудовищно изръмжа в коридора зад свещеника и огромен, черен, ръмжащ хищник скочи на гърба му. Отец Том изпищя, изпусна бухалката и се свлече на пода.

За миг останах втрещен, че съществото съвсем не прилича на резус и нападна свещеника, своя болногледач и покровител, вместо да разкъса моето гърло. Но, както се разбра, огромният черен ръмжащ хищник не беше онова същество, а Орсън.

Кучето се опря в гърба му и захапа яката на анцуга. Ръмжеше толкова злобно, че се уплаших да не осакати отеца.

Повиках го, докато се изправях. Орсън веднага се подчини, без да наранява свещеника.

Отец Том не положи усилия да стане. Лежеше на пода. Главата му беше обърната на една страна, а лицето бе закрито от сплетените, мокри от потта коси. Дишаше тежко, ридаеше и от време на време повтаряше:

— Ти…

Очевидно знаеше какво става във Форт Уайвърн и в Мунлайт Бей и можеше да отговори на повечето ми нетърпящи отлагане въпроси. Въпреки това не исках да разговарям с него. Не можех да го направя.

Онова същество вероятно още беше в дома на пастора и се спотайваше в сенчестите сводове на тавана. Макар да не вярвах, че представлява сериозна заплаха за мен и за Орсън, особено както бях въоръжен, не го бях видял и следователно не можех да го отхвърля като евентуална опасност. Не желаех да се натъкна на него в това клаустрофобично място.

Разбира се, съществото беше само оправдание да избягам.

Нещата, от които наистина се страхувах, бяха отговорите на отец Том. Изгарях от нетърпение да ги чуя, но явно още не бях подготвен за някои истини.

Ти.

Беше произнасял през цялото време тази единствена дума с кипяща омраза, с непривична злоба за Божи служител, както и за човек, който обикновено беше мил и добър. Бе превърнал това местоимение в анатема и проклятие.

Ти.

Не бях направил нищо, за да си навлека омразата му. Не бях дарил живот на окаяните същества, които той освобождаваше. Не бях част от програмата в Уайвърн, заразила сестра му и вероятно него. Това означаваше, че ненавижда не мен, а онова, което съм.

Но кой бях аз?

Кой, ако не син на майка си?

Според Рузвелт Фрост и дори Луис Стивънсън, имаше хора, които ме почитаха, защото бях син на майка си, макар че още не знаех кои са те. И ме мразеха поради същата причина.

Кристофър Николас Сноу, единственото дете на Глициния Джейн (Милбъри) Сноу, чиято майка й бе дала името на цвете. Кристофър бе дошъл на този твърде ярко осветен свят малко преди началото на дискодесетилетието. Роден във време на модни тенденции, показващи лош вкус, и на лекомислени занимания, когато страната водеше студена война и най-големият страх беше ядрен холокост.

Какво бе извършила умната ми и любяща майка, че да ме направи достоен за уважение и същевременно ненавиждан?

Проснат на пода на таванското помещение и съкрушен от емоции, отец Том знаеше отговора на тази загадка и сигурно щеше да я разкрие, когато се успокоеше.

Вместо да му задам въпроса, който лежеше в основата на всичко, случило се тази нощ, треперейки, аз му се извиних.

— Съжалявам. Не… трябваше да идвам тук. Господи. Слушай. Съжалявам. Моля те, прости ми. Моля те.

Какво бе направила майка ми?

Не питай.

Не питай.

Ако отец Том бе започнал да отговаря на неизречения ми въпрос, щях да си запуша ушите.

Повиках Орсън да дойде при мен. Минахме покрай свещеника и тръгнахме из лабиринта. Тесният коридор криволичеше и се разклоняваше, докато ми се стори, че вече не бяхме на таван, а в плетеница от катакомби. На места мракът беше почти пълен, но аз съм дете на тъмата и тя не ми пречи. Бързо се добрахме до капака.

Макар че вече бях минал по стълбата, Орсън смутен надникна надолу и се поколеба да тръгне. Дори за четириног акробат слизането по стръмна стълба беше несравнимо по-трудно, отколкото качването.

Тъй като много от кашоните бяха грамадни, а складираните мебели — обемисти, трябваше да има втори капак, при това по-голям от първия, с приспособление за вдигане и смъкване на тежки предмети. Не исках да го търся, но не бях сигурен как ще сляза по стръмните стъпала, носейки четирийсет и пет килограмово куче.

От най-далечния край на огромното помещение се чу гласът на свещеника, изпълнен с угризения.

— Кристофър, аз съм объркан. Прости ми. Объркан съм.

От друго място в мрака прозвуча гласът на съществото — опитваше се да говори на някакъв език, отчаяно настояващ да бъде разбран, зареден с копнеж и самота и мрачен като арктично ледено поле, и нещо по-лошо — изпълнен с безразсъдна надежда, която никога нямаше да бъде осъществена.

Този умолителен вопъл беше толкова непоносим, че накара Орсън да слезе бързо-бързо по стълбата. Стигна до средата и скочи на пода.

Докато слизах, дневникът на свещеника болезнено се търкаше в гърба ми и когато стъпих на втория етаж, го извадих и го хванах в лявата си ръка. Дясната още стискаше пистолета.

Орсън и аз хукнахме из дома на пастора и минахме покрай иконата на Благословената Дева. Мъждукащата свещ угасна от полъха на движението ни. Изтичахме по коридора, през кухнята с трите зелени дигитални часовника и излязохме през задната врата, сякаш бягахме от самия дявол.

Минахме покрай задната страна на църквата. Огромната грамада представляваше цунами от камък и докато бяхме в сянката й, ми се стори, че ще рухне, ще се сгромоляса и ще ни смаже.

Два пъти се обърнах да погледна назад. Свещеникът не ни преследваше. Нито нещо друго.

Очаквах, че велосипедът ми ще бъде изчезнал или повреден, но той си стоеше подпрян на надгробната плоча, където го бях оставил.

Не спрях да кажа някоя дума на Ной Джоузеф Джеймс. В свят, объркан като нашия, деветдесет и шест години живот не изглеждаше толкова привлекателна перспектива, както ми се струваше до днес.

Пъхнах пистолета и дневника в ризата си и започнах да бутам велосипеда по пътеката между гробовете. Стигнах до улицата, завъртях яростно педалите и се стрелнах в мъглата.

Орсън не прояви интерес към дирите на катериците. И той изгаряше от нетърпение да увеличи разстоянието между нас и „Свети Бернадет“.

Изминахме няколко пресечки, когато започнах да осъзнавам, че бягството е невъзможно. Неизбежната зора ме ограничаваше в района на Мунлайт Бей, а безумието от пасторския дом дебнеше на всеки ъгъл в града.

Опитвах се да избягам от заплаха, от която нямаше избавление дори ако се доберях до най-далечния остров или планински връх на света. Където и да отидех, щях да нося със себе си онова, от което се страхувах — потребността да знам. Не се боях само от отговорите, които можеше да получа на въпросите за майка ми. Най-много се страхувах от самите въпроси, защото естеството им щеше да промени живота ми завинаги.

29.