Не бой се от нищо

онова, което не мога да променя. Като всички нас в тази буря между раждането и смъртта, не мога да предизвиквам големи промени в света, а само малки, към по-добро — поне така се надявам — в живота на хората, които обичам. А това означава, че за да живея, не трябва да ми пука какъв съм, а какъв може да стана, не за миналото, а за бъдещето, нито дори за самия мен, а за слънчевия кръг от приятели, осигуряващи ми единствената светлина, в която мога да съществувам.

Треперех, докато мислех как ще погледна зад ъгъла и ще видя създанието, в чиито очи ще съзра себе си. Стисках пистолета, сякаш не беше оръжие, а талисман или разпятие, с което мога да прогоня всичко, заплашващо да ме унищожи, но положих усилия да пристъпя към действие. Наведох се надясно, обърнах глава — и не видях нищо.

Страничният коридор покрай южната страна на тавана беше по-широк от източния, около два метра и половина, и върху пода от шперплат имаше малък дюшек с разхвърляни одеяла. Светлината идваше от конусовидна месингова лампа, включена в контакт, инсталиран на подпората на стряхата. До дюшека имаше термос, чиния с нарязани плодове, хляб с масло, кофа вода, шишенца с лекарства, спирт за разтриване, бинтове, сгъната хавлия и мокра изпрана кърпа с петна от кръв.

Свещеникът и гостът му бяха изчезнали.

Макар и парализиран от емоционалното въздействие на копнежа в гласа на съществото, не бях стоял зад ъгъла повече от минута, след като то се бе умълчало. Въпреки това в коридора пред мен не видях нито отец Том, нито посетителя му.

Цареше тишина. Не се чуваха стъпки. Нито скърцане, пукане или потракване на дъски.

Погледнах към гредите в средата на пространството, завладян от странното убеждение, че изчезналата двойка бе научила някой номер от хитрия паяк и се бе изтеглила нагоре по нишка от паяжина, смалявайки се в стегната черна топка в сенките над главата ми.

До стената кашони вдясно имаше достатъчно място, за да стоя изправен. Разстоянието между скосените греди и главата ми беше петнайсет-двайсет сантиметра. Въпреки това се движех приведен, за да мога да се отбранявам.

Светлината на лампата не беше опасно ярка и месинговият конус я насочваше встрани от мен, затова се приближих до дюшека, за да разгледам вещите, наредени до него. Разбутах с крак усуканите одеяла, макар че не бях сигурен какво очаквам да намеря там. Нямаше нищо.

Не се притеснявах дали отец Том ще слезе долу и ще види Орсън. Мисля, че преди всичко свещеникът не бе довършил работата си на тавана. Пък и моето куче имаше вече опит и щеше да се скрие и да стои там, докато бягството стане по-осъществимо.

Изведнъж осъзнах, че ако е долу, свещеникът вероятно е сгънал стълбата и е затворил капака. Можех да го разбия и да спусна стълбата отгоре, но шумът щеше да бъде толкова силен, какъвто сигурно са вдигнали Сатаната и съзаклятниците му, когато са ги изхвърлили от рая.

Не исках да рискувам да срещна отец Том и съществото, затова тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл, като си напомних да стъпвам леко. Висококачественият шперплат имаше малко процепи и беше добре закован за дъските на пода, затова се движех безшумно и бързо.

Завих в края на редицата с кашони и дебелият отец Том изскочи от сенките, където бях стоял и подслушвал преди една-две минути. Не беше облечен нито за лягане, нито за литургия, а в сив анцуг и блестеше от пот, сякаш бе правил усилено гимнастика за отслабване.

— Ти! — огорчено каза той, когато ме позна, сякаш не бях Кристофър Сноу, а дяволът, излязъл от магическа пентаграма, нарисувана с тебешир, без да имам разрешение или пропуск.

Добродушният, весел и любезен падре, когото познавах, сякаш беше изчезнал и на негово място бе дошъл някакъв зъл дух. Удари ме в гърдите с върха на бейзболна бухалка толкова силно, че ме заболя.

Тъй като дори болният от пигментна ксеродермия се подчинява на законите на физиката, залитнах назад, блъснах се в стрехите и ударих главата си в една греда. Гъстата ми коса ме спаси да не изгубя съзнание.

Отец Том отново ме ръгна с бейзболната бухалка и повтори:

— Ти! Ти!

Наистина бях аз и не се опитвах да твърдя друго, така че не разбирах защо беше толкова вбесен.

— Ти! — изрече той с нов прилив на гняв.

Този път свещеникът ме удари в стомаха, което ме накара да се задъхам, но тъй като забелязах навреме приближаващата бейзболна бухалка, затаих дъх и стегнах мускулите на стомаха си. Вече бях повърнал остатъка от питките на Боби, тъй че единствената последица беше гореща вълна от болка от слабините до гърдите.

Насочих пистолета към него и изхриптях заплашително, но той или не се боеше от смъртта, или беше луд. Стисна бухалката с две ръце и отново замахна към стомаха ми, но аз се обърнах и избегнах удара.

Притесняваше ме това, че се бия със свещеник. Сблъсъкът беше по-скоро абсурден, отколкото страшен. Въпреки това сърцето ми биеше като обезумяло.

— Ти! Ти! — каза той още по-гневно и с нарастваща изненада, сякаш появата ми на този прашен таван беше нещо възмутително и невероятно.

Отец Том отново замахна. Нямаше да улучи дори ако не се бях дръпнал назад. В края на краищата той беше свещеник, а не убиец нинджа. Освен това беше възрастен и дебел.

Бейзболната бухалка се стовари върху един от картонените кашони, проби дупка в него и го събори от купчината. Пълничкият отец за съжаление не познаваше основните принципи на бойните изкуства и не беше надарен с яко телосложението, но все пак не можеше да бъде обвинен в липса на ентусиазъм.

Не можех да си представя, че ще го застрелям, но не възнамерявах да го оставя да ме пребие до смърт. Отстъпих назад, към лампата и дюшека, в по-широкия коридор, с надеждата, че свещеникът ще се вразуми.

Но отец Том тръгна към мен, като размахваше бухалката отляво надясно и разсичаше въздуха със свистене, докато монотонно повтаряше: „Ти! Ти!“

Косата му беше разрошена и падаше над челото, а лицето му бе изкривено от ужас и ярост. Ноздрите му се разширяваха и потрепваха при всяко шумно поемане на въздух и от устата му хвърчаха слюнки, докато произнасяше местоимението, от което, изглежда, се състоеше целият му речник.

Щях да бъда мъртъв, ако го изчаках да се съвземе. Дори да му бе останал разум, свещеникът явно не го беше взел със себе си. Беше го оставил някъде, вероятно в църквата, заключен при костите на някой светец в мощехранителницата на олтара.

Когато той за пореден път замахна към мен, потърсих онази животинска светлина, която бях видял в очите на Луис Стивънсън, защото този неестествен блясък би оправдал насилието. Това щеше да означава, че се бия не със свещеник или с обикновен човек, а с нещо, стъпило с единия крак в Зоната на здрача. Но не съзрях онова сияние. Вероятно отец Том бе заразен със същата болест, погубила ума на Стивънсън, но още не беше стигнал толкова далеч, колкото ченгето.

Отстъпих назад и приковал очи в бейзболната бухалка, се спънах в кабела на лампата. Сгромолясах се по гръб и си ударих главата.

Лампата падна. За щастие нито угасна, нито насочи светлината си към чувствителните ми очи.

Ритнах кабела и се дръпнах назад, а отец Том уцели пода с бухалката.

Размина се на сантиметри от краката ми и придружи удара с онова вече познато обвинение във второ лице единствено число.

— Ти!

Изкрещя го истерично, а аз продължих да се отмествам от пътя му.

Запитах се къде са всички онези хора, които изпитваха страхопочитание към мен. Имах нужда от тях, но Луис Стивънсън и отец Елиът явно не бяха членове на клуба на почитателите на Кристофър Сноу.

Макар да дишаше тежко и да се обливаше в пот, свещеникът бе решил да докаже, че е издръжлив. Напираше към мен приведен, с прегърбени рамене и с поклащащата се походка на трол. Тази поза му позволяваше да вдига бухалката високо над главата си, без да я удря в гредата горе. Явно намерението му беше да ми разбие черепа.

Въпреки че не видях онзи странен блясък в очите му, трябваше незабавно да застрелям този пълен дребен човек. Не можех да отстъпвам по задник назад толкова бързо, колкото той се приближаваше, и