съсредоточи върху евангелието и да мънка редовете от свещения текст. Лицата на богомолците се превърнаха в неясни петна. Отец Кронин започна да шепне. Той знаеше, че Кери го гледа с неприкрито изумление. Богомолците също разбраха, че нещо не е наред. Брендън се потеше и трепереше. Празнотата в душата му наподобяваше черна дупка и той имаше чувството, че спираловидно пада в ужасяващо тъмна бездна.
После, докато държеше нафората и произнасяше думите, символизиращи тайнството на причастието, отец Кронин изведнъж се ядоса на себе си, че е изгубил вярата си, и на църквата, която не му е дала по- ефикасно оръжие срещу съмнението. Целият му живот изглеждаше погрешно насочен, пропилян и изразходван в търсене на идиотски митове. Гневът му се засили, достигна връхната си точка и се превърна в изпепеляваща ярост.
От гърдите му се изтръгна вик и той хвърли потира. Разпръсквайки вино, чашата изтрака в стената, рикошира в статуята на Дева Мария и спря пред олтара.
Стъписан, Кери Макдевит отстъпи назад, като се спъна, а богомолците ахнаха в един глас, но тази реакция не оказа въздействие върху Брендън Кронин. Изпаднал в състояние на ярост, което беше единствената му защита срещу самоубийственото отчаяние, той протегна ръка и пръсна на пода нафорите за причастието. После отново извика, скъса епитрахила си, хвърли го на земята, обърна се с гръб към олтара и избяга в стаята на клисаря. Но в същия миг гневът му изчезна така внезапно, както се бе появил, и той спря, озадачен и объркан.
Беше първи декември.
7.
Лагуна Бийч, Калифорния
В първата неделя на декември Доминик Корвези обядваше с Паркър Фейн на терасата на „Лас Брисаз“ под сянката на чадър, на маса, обърната към осеяния със слънчеви петна океан. Тази година хубавото време се бе задържало. Докато ветрецът разнасяше крясъците на чайките, дъха на океана и приятното ухание на жасмин, Доминик разказа на Паркър всяка смущаваща и озадачаваща подробност в ескалиращата си битка със сомнамбулизма.
Паркър Фейн беше най-добрият му приятел, вероятно единственият човек на света, с когото Доминик можеше да бъде напълно откровен, макар че на пръв поглед помежду им нямаше нищо общо. Доминик беше слаб, строен и мускулест, а Паркър — нисък, пълен и набит. Доминик нямаше брада и се подстригваше на всеки три седмици, а косата, брадата и веждите на Паркър бяха рошави и стърчаха. Фейн приличаше на хибрид между професионален борец и битник от петдесетте години. Доминик пиеше малко и лесно се напиваше, докато жаждата за алкохол на Паркър беше неутолима, а капацитетът му — изумителен. Доминик беше саможив и трудно се сприятеляваше, докато Паркър имаше дарбата да предразполага хората, които го чувстваха като стар познат час, след като се бяха запознали с него. Фейн беше на петдесет, петнайсет години по-възрастен от Доминик. Паркър беше богат и известен от около четвърт век, чувстваше се удобно навсякъде и не можеше да проумее неудобството от парите и славата, което Доминик изпитваше след успеха на „Здрач във Вавилон“. За обяда в „Лас Брисаз“ Доминик се бе издокарал с мокасини „Бали“, тъмнокафяв панталон и светлокафява риза на карета, но Паркър бе пристигнал по маратонки, измачкан бял памучен панталон и риза на бели и сини цветя. Двамата изглеждаха така, сякаш се бяха облекли за съвършено различни ангажименти, бяха се срещнали случайно пред ресторанта и импулсивно бяха решили да обядват заедно.
Въпреки различията помежду им, те бързо бяха станали приятели, защото си приличаха в няколко важни отношения. И двамата бяха хора на изкуството. Доминик рисуваше с думи, а Паркър — с бои. Те подхождаха към изкуството си с еднакво високи изисквания, всеотдайност и майсторство. Нещо повече, макар че Доминик се сближаваше по-трудно с хората, двамата високо ценяха приятелството и го поддържаха.
Бяха се запознали преди шест години, когато Паркър се бе преместил за осемнайсет месеца в Орегон, за да търси нови сюжети за серия пейзажи, нарисувани в уникалния му стил, който успешно съчетаваше сюрреализма с въображението. Докато беше там, той подписа договор да изнася по една лекция месечно в университета в Портланд, където Доминик преподаваше английска литература.
Паркър се бе навел над масата и дъвчеше малки царевични пелети със сирене, залети с лютив сос, а Доминик посръбваше бира и разказваше за несъзнателните си нощни приключения. Той говореше тихо, макар че дискретност не беше необходима, защото другите посетители на терасата разговаряха шумно. Доминик не докосна царевичните пелети. Сутринта за четвърти път се бе събудил зад котела на парното в гаража, в състояние на неподправен ужас и продължаващата неспособност да се овладее го бе докарала до отчаяние и липса на апетит. Докато разказваше, той изпи само половин тъмна мексиканска бира, която днес му се стори блудкава и застояла.
Паркър, от друга страна, изгълта три двойни коктейла „Маргарита“ и си поръча четвърти. Но вниманието му не беше притъпено от алкохола.
— Господи, защо не ми каза за това по-рано?
— Ами, чувствах се… глупаво.
— Дрън-дрън.
Сервитьорът донесе коктейла на Паркър и попита дали желаят да поръчат обяд.
— Не, не. Неделният обяд е извинение човек да изпие повечко коктейли, а аз още не съм пил достатъчно. Би било много жалко да си поръчам обяд само след четири коктейла. Така по-голямата част от следобеда ще остане незапълнена и ще се озовем на улицата, без да има какво да правим, ще се забъркаме в нещо неприятно и ще привлечем вниманието на полицията. Един Господ знае какво може да се случи. За да избегнем затвора и да опазим репутацията си, не трябва да поръчваме обяд по-рано от три часа. Донесете още един коктейл. И още една порция от тези великолепни царевични пелети. С повечко лютив сос и лук. И още една бира за приятеля ми.
— Не — възрази Доминик. — Още не съм изпил тази.
— Смучеш я толкова бавно, че сигурно се е стоплила.
При други обстоятелства Доминик би се насладил на ексцентричната реч на Паркър Фейн. Темпераментът и неизчерпаемият ентусиазъм за живот на художника бяха ободряващи и забавни. Но днес Доминик беше толкова обезпокоен, че нищо не можеше да го развесели.
Сервитьорът се отдалечи. Пред слънцето мина малък облак. Паркър отново насочи вниманието си към Доминик, сякаш прочете мислите му.
— Добре, хайде да поразсъждаваме, да намерим някакво обяснение и да решим какво да правим. Ти не смяташ, че проблемът е свързан само със стреса и предстоящото публикуване на романа ти.
— Да, но вече не мисля така. Искам да кажа, че ако проблемът беше незначителен, можеше да се примиря с него. Но безпокойството ми за „Здрач във Вавилон“ не е толкова силно, че да породи такова необикновено поведение, тази обсебеност и безумие. Вече ходя насън всяка нощ, но това не е странното. Аз върша разни неща. Опитвам се да закова прозореца! А човек не прави това, само защото се тревожи за кариерата си.
— Може да си по-силно обезпокоен за романа, отколкото предполагаш.
— Не. В това няма логика. Всъщност, докато писането на новата ми книга вървеше добре, тревогите ми за „Здрач във Вавилон“ намаляха. Не ми казвай, че среднощната ми лудост се дължи на притеснения за кариерата ми.
— Е, да, така е — съгласи се Паркър.
— Аз влизам в дрешниците, за да се
— Нож? Не ми каза нищо за нож.
— Събудих се зад котела на парното. Отново се криех. Държах касапски нож. Взел съм го от лавицата в кухнята, докато съм спал.
— За да се отбраняваш? Но от какво?
— От онзи, който ме дебне.
— А кой те дебне?
